Tyxo.bg counter

АМЕРИКА…

Американска принцеса
 
„Вярата означава да вярваш в нещо, за което знаеш, че не е вярно.“
Артър Блох
 
от Виктория КРУМОВА
 
януари, 2009 г.
 
 
Вече е януари 2009 година, а аз все още пиша в летния си дневник за 2008 г. Думите – закъснели отпечатъци от едно лято – бележат всеки ден по време и след неколкомесечното ми пребиваване в Ню Йорк.
 
„Как е там?“
– питат всички. И неволно свързват американското ми лято с типичното лято и с типичното американско. И аз така често се питам – как беше там? Как съм и сега, тук? Трудно е. И за отговор. И за адаптация към… вкъщи.
Напускайки родното място с двата сака, побрали веществения ми свят, магически се превърнах в пътник, тоест в скитник, тоест в чужденец. Чужд. Въпреки поизбледнелите летищни печати отпреди година-две, въпреки еуфорията там ти си чужд. Но това си има и положителни страни – надяваш маската на загадъчност, говориш с екзотичен акцент, лицето ти излъчва наивност и безпомощност. Случва се на всички „пилигрими“. Меки (от града Мека) колкото щеш – коя от коя по-известни и покорявани.
 
аМЕриКАта
несъмнено е една от тях. Не знам дали тук ставаш хаджия или праведен, но определено се променяш. Връщаш се с нещо като витаеща около теб слава на бил там. Връщаш се чужд вкъщи, връщаш се и тъжен, много тъжен. Бездомието се настанява отново в два сака – на твоите спомени и на случващото се сега, през зимата.
Няма как тази моя зима да не се превърне в недоволна. Няма как да избегна носталгията и завистта. Няма как да не се чувствам поласкана от съдбата, че ме е отвела в Америка. А, да – и че ме е върнала отново тук, за да оценя островърхата интелигентност на българина, българката и българчето, вкуса на киселото мляко и на алкохола, изпит преди 21-годишна възраст, подкупите за служителите на КАТ… Ей такива неща радват съществото ми в България. Или поне така ни учат шовинистите. Аз обаче малодушно се отказах да бъда такава. Дори „патриот“ звучи твърде гръмко и твърде… мъжки за моя вкус. Ще използвам евтиното образование, удобния градски транспорт, книгите от „Славейков“, пиратските дискове и а, да –
 
 
безценния шанс да съм недоволна
да ми е зле и да копнея по прогреса. Е, това „там“ го няма.
Гурбетчийството е многовековен занаят в България. Но въпреки това от повечето чужденци и най-вече от американците столицата ни често се изговаря като Будапеща, а при наличието на по-богата географска ерудиция у говорещия – като Букурещ или Босна. Много „Б“-та – балканска му работа. Някои американци, които са чували за България, любезно възкликват: „Бългерия – оукей!“ По едно време взех да не обръщам внимание на тяхното „невежество“ и да не се впускам в „атласни“ обяснения всеки път, щом някой прозорлив американски гражданин забележеше смешния ми акцент. Канада обикновено много удобно заместваше родната изходна точка. Или някой друг щат.
За вълшебно килимче до Америка ми се падна самолет на британските авиолинии. Освободена от двата сака, от осъдителните (аз така ги разчетох) погледи на приятели, от митническите тегоби, аз попаднах на английска територия. Всичко като че ли беше по харипотъровски вълшебно, почувствах се
 
като лейди и човек!
Човекът изведнъж се оказа ценност. Другият човек му се усмихваше, искаше да му помогне, искаше да му е добре. Без нищо в замяна. За мен положението бе странно до неприемливост. Провидях някаква фалшивост и наежих недоверието си – типична реакция на несвикнала с добър сървис българка.
Някога мечтаех за глобализъм и планета без черти. Сега обаче ясно различавам чертите – къде по-прекъснати, къде по-непрекъснати. Отново благодаря на съдбата, че ме пропусна през две от линийките на пунктира…
На лондонското летище видях много индийци и с разновъзрастова челяд в разноцветни сарита. Сред тези, които не бяха индийци, преобладаваха русите човешки екземпляри с широки усмивки. Цветно. Цветната същност на едно кралство.
Политам. За следващата ми дестинация е написано много. Особено сега
 
 

Бруклинският мост – един от най-старите висящи мостове в света

 

след събитията от 11 септември
Мислех си, че ще е тъжно, че градът ще е осакатен, че нюйоркчани ще ме мразят само защото съм там. Очакванията ми бяха твърде смели – нюйоркчани изобщо не се интересуваха от мен.
Хората говореха по телефона, просеха или слизаха от лимузини.
Но не мога да разкажа всичко в този текст. Тези страници ще ги напълня само с глобалните си впечатления.
Последваха три типични месеца на гурбет, имейли и космическо безгрижие – защото бях във ваканция ли, защото бях в Америка ли, защото не бях в България ли, не знам. Или просто ми беше провървяло както на хора, така и на ситуации.
 
Американците са простодушни
хора, а българите са хора, които се стараят да са лоши, за да не изглеждат тъпи (а на американците, изглежда, не им пука, ако са). Знаят, че ги мислим за невежи, нечетящи телеманиаци, които се тъпчат с храна от микровълновата и не знаят къде се намират Ботсвана и България на картата. Питам се: „А какво от това, че аз знам къде се намира Ботсвана на картата?“
Сега знам и друго – че съм се лъгала, че американците са невежи. Повечето Нобелови лауреати са американци. И НАСА, и тя е в Америка.
 
 
Бродуей – нарицателно за американския театрален живот
 
Там преобладава безгрижието
То води до непукизъм, оттам до апатия, незаинтересованост, оттам и до всеизвестната американска „тъпота“. Така поне аз анализирах малкото градче, в което прекарах лятото. Разбира се, мога и да греша. Мога, затова е само мнение.
Мога също така мрачно да анализирам и българската действителност. Тъжно е, че не съм възрастна, а вече ми е тъжно в България.
Сега е януари, а аз мисля за следващото лято. С какво ще напълня двата сака до Америка? С какво ще ги върна пълни в България – какво ще науча и от какво ще порасна. Тъжен ли ще бъде и следващият текст, който ще напиша за там и тук? Не знам. Ще ми се пак да стана американска принцеса. Поне за три месеца още. 
Публикувано в На път, По света
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ