Tyxo.bg counter

БЕЗРАБОТИЦАТА – първа част

Безработна?
Аз?
 
от Росица ПЕШЕВА
 
август, 2010 г.
 
 © Steven Pepple | Dreamstime.com
 
"Тъкмо ще си починеш!“, каза ми окуражително една приятелка с уплаха в погледа. Току-що ме бяха съкратили. Не можех още да повярвам (Мен? Мен?!), тя също не можеше, но трябваше да реагира някак. Изобщо не бях се оплаквала, че работата ме съсипва, от какво да си почивам? Чух „тъкмощесипочинеш“ поне двайсетина пъти от приятели и познати. И досега ми казват „Може да е за добро“ (с варианти „сигурно е“ или „дано да е“), „Промените понякога са хубаво нещо“ или дълбокото „Човек никога не знае…“
Клишетата са досадни, но по-лоши са твърде искрените или ентусиазираните изказвания („Като ставам в 6 сутринта за работа, така ти завиждам! Можеш да си спииииииш…“, „Това е знак, че трябва да промениш живота си ра-ди-кал-но!“). А най-дразнещото е „Не си само ти!“.
Не ми казват нищо правилно, защото не могат. Моите приятели са извън разширяващия се клуб на безработните, слава богу.
 
Тяхното съчувствие е така некомпетентно
и безпомощно, както съболезнованията на хора, които не са загубвали близък. Но това не ги прави виновни.
В бюрото по труда чух първите думи, които ми помогнаха. Подслушах ги на опашката на регистриране на безработни: „Писна ми да ми е криво.“ И наистина, след като си зададох хиляда пъти най-честния и най-безсмисления въпрос на всеки, който се чувства жертва („Защо аз?“), се ядосах на себе си. Защо съм решила, че ако работя съвестно, ще удържа кризата до прага на офиса? И кой ми е обещавал живот без сериозни проблеми? После преговорих всички усложняващи ситуацията обстоятелства: свирепа конкуренция за малкото места по моята специалност; изкуствено занижени заплати; жилище под наем; на 25, даже на 35 години бях преди време… и ги приех. Това са непроменимите условия на трудната задача да си намеря работа – като онази от училище за проклетите басейни с техните тръби. Пълното неразбиране и отчаяние в погледа ми не накара нито един учител да каже: „Хайде да олекотим условието, опрощавам ти една тръба!“ Защо тогава да гледам унило и за какво ми е съжалението на когото и да е било?
 
Я стига, писна ми да ми е криво!
Полезните думи взеха да ме намират навсякъде. Те уж нямат никаква връзка с безработицата, а ми влизат в работа точно сега. Ето твърдението на сестра ми: „Човек, който може да се грижи за себе си, е приятен на всички.“ Бих написала това над дъската във всяка класна стая, за да израстваме с амбицията да бъдем самостоятелни. Приказката за неволята не ни стига. (Ако на едно летище видиш объркани хора, които търсят някой да ги заведе до гейта за ръка, те с огромна вероятност са българи.) Ние тук живеем с мисълта, че някой е длъжен да ни помага само защото ни мързи или не сме обучени да се оправяме сами. В минутата, когато реших, че не мога и не искам да споделям тежестта на проблема си с другите, мой си е, ми олекна. Няма как да се отчая, ако най-близките не ми предложат финансова помощ, защото така или иначе няма да я приема (само ако случаят стане крайно краен и само на заем). Хайде сега да си обърна джобовете (на голямата екскурзия, за която пестях година, явно няма да се ходи), да си планирам разходите и дано приходите от някакъв допълнителен труд.
Да, но
 
безработицата не е само безпаричие 
– днешно или утрешно. Човекът без работно място, тоест без опорна точка извън дома, се чувства изхвърлен от живота с неговите изисквания, които стресират, но държат във форма. Някой му взима строго скроените официални дрехи, хвърля му огромен стар анцуг и… хайде, яж, колкото искаш, и няма защо да се притесняваш за стойката си; кой ли те гледа. Ами, той би трябвало да се погледне и ако си мисли, че за другите е станал прозрачен, то господ вижда! След седмица търкаляне на дивана се усещах дебела и размъкната, а от това, че не си слагах червило, ми се напукаха и устата, и самочувствието. И тогава ми помогна майка ми, без да иска. Разсъждаваше на глас, семейна черта: „Нас, пенсионерите, трябва да ни задължават да работим по 2–3 часа на ден. И един час да е, но да се обличаме като за пред хора всяка сутрин, да излизаме от вкъщи и да чувстваме, че правим нещо.“ Права е и не мога да повярвам, че го казвам, но…
 
къде да ходя и с какво да си запълвам времето?
Работещите майки, ако ги съкратят, минават на интензивен домашен работен ден. Готвят и чистят с утроена сила, минават уроците на 1а и 7г клас… Една приятелка обаче не се задоволи с това. В продължение на година, докато си намери нова работа, ходеше всеки ден в спортния клуб – фитнес, каланетика и тае бо. „Тренировките не само ми оправиха настроението, но и ме вкараха в график. Трябваше да съм някъде от 10 сутринта или 3 следобед, всичко друго се подреждаше около тия ангажименти, станаха много важни за мен.“
Реших да си намеря някаква заетост, която да ме кара да излизам всеки ден в точно определено време.
 
Преговорих си мечтите
и си записах всички „Ех, ако имах време, щях да се занимавам със…“, които някога съм казвала. Зачертах фантазиите сред тях и ми остана онзи екзотичен език. Започнах да го уча всеки ден. Пестя от всичко, но не и от курсове и уроци. Имам съкратен „работен ден“, но с ходене в центъра и задължително – домашни. Постигнах успех – след като написах в огромния си тефтер хиляди чужди думи, зачертах няколко български: „безработна“, „безнадеждна“, „безпомощна“. Не съм. Аз работя – уча, подобрявам квалификацията си, усъвършенствам се. Спомних си думата с библейски корени sabbatical. Sabbatical, седмата година, в която напускаш работа, но не се втурваш към дивана, а търсиш ново поле за себе си. Пътуваш или пишеш книга, или правиш грънци, или се учиш на пчеларство… Можеш да се върнеш на старата работа, но вече зареден или дори променен. Не е ваканция, а време за нещо друго.
А може би е време аз да бъда нещо друго? След месец търсене на работа по специалността започнах да гледам всички обяви. Така се унесох, че прочетох подробно изискванията за операционна сестра в сърдечносъдова хирургия. Даже след като си спомних, че и левкопластите ги лепя накриво, приятното чувство остана. Започнаха да ме влекат и професии като
 
рецепционистка или сватбен агент
Когато на човек му влезе в главата въпросът „Защо не?“, много „да“ стават съвсем възможни. Продължавам да търся и мечтая, даже да планирам. Неслучайно много хора, когато си загубят работата, чувстват облекчение. Не само защото е свършил периодът, пълен с предчувствия, че нещо става и оня разговор предстои. А и защото вече са се почувствали поизморени и досадени от предишната работа. По-рано мислех, че професията ми казва коя съм, определя ме. Глупости, аз определям нея.
„Най-често хората намират работа, за която са научили от познати, а не от приятели“ – на тази пък услужлива фраза се натъквам в интернет. Логично, каквото знаят приятелите, го знаеш и ти, пък и познатите са повече и обитават най-различни кръгове. След като попреглътнах гордостта си (не било гордост, а предразсъдъци, увериха ме най-близките)
 
почнах да звъня на познати
Все още само на няколко, но пак е нещо. Първо ме влудяваше въпросът им, какво точно искам да правя. „Ами все още не знам точно.“ Но вече отговарям с въодушевление: „Мога да правя много неща. Ти само ми кажи какво се предлага, пък аз ще реша дали искам.“ Постоянна работа още не съм намерила, но получих няколко малки ангажимента (това, което четете, също), с които удържам паниката настрана и си позволявам миниатюрни, жизненоважни дози лукс. Например това да си променя най-после прическата по скъп и радикален начин – началото на всички нови начала в живота на една разумна жена. Изглеждам доста различно, но може да е за добро. Промените понякога са хубаво нещо. Човек никога не знае.

Публикувано в Болна тема, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ