Tyxo.bg counter

ВИРГИНИЯ ЗАХАРИЕВА

Виргиния Захариева:
"Без женския глас обществото не е щастливо"
 
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
 
март, 2012 г.
 
 
Снимка Личен архив
 
Тя помогна на много жени в България да тръгнат по дългия път от възклицанията „Ах, новата ми чанта!“ и „Ох, любимите ми обувки!“ към въпросите „Коя съм аз? и „Каква е женската ми същност?“. Изпитвам към нея благодарност за това и исках да я срещна, за да й го кажа лично.
Виргиния Захариева е с 18 години по-голяма от мен, а мъжът, с когото от 13 години живее в щастлива връзка, е с 16 години по-малък от нея. Красива е и изглежда отлично. Фигурата й е като моята, когато бях на 25. Математиката няма да ви помогне. Нумерологията – също. Животът й може да ви изглежда фантастичен, но отговорите за тази жена не са равни и на прословутото „42“ от „Пътеводител на галактическия стопаджия“. Към нея ще се приближите повече с разказа на Бунин „Леко дихание“, с култовия филм „Усещане за жена“ или с книгата, която тя сама нарече женска библия – „Бягащата с вълци“ на Клариса Пинкола Естес.
Разговаряхме разбъркано. Точно както разговарят жени, които се виждат за пръв път, или пък такива, които се познават отдавна, защото са си задавали едни и същи въпроси.
 
– Тринадесетото издание на „Бягащата с вълци“ излезе с вашия предговор…
– Препоръчвах на хората книгата и тя се изчерпваше, и изчерпваше в продължение на десет години. Накрая издателят ме намери и каза: „Моля те, напиши предговора!“
 
– Казвате, че тази книга се чете непрекъснато…
– Да. И се чете където отвориш. Има нещо съдбовно в това да я отваряш всеки път. Означава, че си готов да чуеш нещо и то те намира. В тази книга става дума за архетипи, които са основата и с които ти винаги си в различни отношения. Това е нещо като работа с тухлите, с основния материал. Необходимо е да знаеш как ти се отразява динамиката на тези архетипи. Подобно е на картите „Таро“. Те отразяват теб и пространството, което даваш на различни аспекти от себе си.
 
– Искате ли да се видите с Естес?
– Не. Аз я виждам. Ние си говорим. По същия начин си говорим с Ерика Джонг, с Емили Дикинсън, с Вирджиния Улф. Текстовете отразяват най-съкровеното. Но ако я поканят, с удоволствие бих се срещнала с нея. Или ако животът ми създаде ситуация – няма да я пропусна.
 
– Аз пък винаги много-много искам да се срещна с хората, които ми харесват!
– Може би имаш някакви неща, които съдържащ в себе си и не си извадила, а те са ги извадили. Но фактът, че харесваш някого, че си привлечена от този човек, означава, че ти си и той. Впрочем затова е благословена нашата професия на журналисти – защото можеш да се срещнеш с всекиго. Имаш правото да му зададеш каквито искаш въпроси. Това е професия, която те води в света.
 
– Журналистиката обаче много се променя и в тази промяна някак си се губи.
– Не съм съгласна, че журналистиката се губи. Времето на комуникациите дава огромни възможности. Те смениха философията на живеенето. Представете си един човек, който върви пеша, и един човек, който има свръхбърза кола. Това е в момента журналистът – той се вози в по-бърза кола. Трябва да внимава да не си изтръска някъде душата обаче.
 
– Сега е модерно човек да бъде осъзнат, да обича себе си…
– Всичко, което се превръща в мода, е кампанийно и недостатъчно дълбоко. Да разбереш кой си, да задълбочиш духа си, да изпълниш това, за което си дошъл – това е дълбок вътрешен процес, съпътстващ целия ни живот. В този процес се инвестира много. Мисля, че много хора работят върху това и е неизбежно човечеството да се развива и да върви напред. Защото материалният свят е преходен. Ние се грижим за него и това е част от предизвикателството на духа, но материалното остава тук. Когато си тръгнем оттук, единственото, което накъде броди като чиста субстанция, е душата ни. Така че… Как се погрижи днес за душата си? Проблемът е, че ние живеем буквално и сме залепени за материалното. Слава богу духовните практики и изкуството осигуряват дистанцията, от която имаме нужда, за да погледнем себе си и живота си. Днес правиш интервю. Направи го по по-различен начин. Това е – да се опитваме да правим по различен начин всичко, което вършим рутинно. Тогава вече ставаме творци на живота си.
 
– Когато човек посещава психотерапевтични сеанси, това духовна работа ли е, или е нещо друго?
– Духовна работа е успоредяването на тялото с духа, постигането на вътрешен мир. Да се радваш на това, което ти е дадено, да живееш просто в истина, любов и работа.
За съжаление отиваме на терапия, когато вече имаме много тежък проблем и страданието е много силно. В нашата школа прилагаме телесно ориентирана терапия. Работим много с тялото, работим и с душата, търсим баланса и в този смисъл – да, терапията е духовна работа. 
 
– Значи психотерапията може да бъде едно училище, а не лечение само?
– О, да. Аз така направих. Аз имах проблем. Нямаше терапевти тогава и започнах да уча неорайхианска психотерапия на 38-годишна възраст. В момента аз съм директор на същата тази школа заедно с две мои колежки (Институт за психотелесна психотерапия – бел. ред.). Ние наследихме школата от проф. Валдо Бернаскони (основателя на Международната неорайхианска школа – бел. ред.) и обучаваме в този специфичен метод. На някаква възраст получаваш необходимост да предадеш това, което знаеш, на други хора. Логично е, като знаеш, да предаваш нататък.
 
– Освен психотерапевт и журналист вие сте писател и поет, артист…
– Човек трябва да внимава да не се залепя само за едно нещо. Аз се задушавам, ако правя само терапия. Винаги имам едно тефтерче с идеи и си казвам: „Я веднага започвай този проект.“ Тогава творческият проект захранва терапията, терапията захранва творчеството. Но и самата терапия може да бъде много забавна. Особено нашият метод. Понякога е много смешно. Имаме нужда да играем. Когато се събере твърде много отговорност, има риск да станеш арогантен.
 
– Не сте се взели на сериозно…
– Внимавам за това. Професията на психотерапевта поставя ребром въпроса за качеството на личността. За да си позволя да работя с другите, аз нямам право да занемарявам качествата на собствената си личност.
 
– Съгласна ли сте с това, че феминизмът нанесе вреди върху жените?
– В извоюването на правата на жените това движение си е свършило работата. Проблемът е, че понякога приемаме буквално мъжките модели. Никой не печели от съревнованието между половете. Добре е да имаме права и отговорности, но не трябва да позволяваме те да убият женската ни същност. Има абсолютни стойности. Жените са жени, мъжете са мъже и се нуждаят едни от други точно заради своята различност.
 
– Необходимо ли е да се появят нова философия и движение, които да отговорят на феминизма?
– Не. Не. Това е индивидуален път. Индивидуален бунт, не революция. Добре е жената да помни себе си. Умението си да съдържа, да пази, да присъства… Някои смятат, че мъжете могат да отключат или да затворят женствеността. Според мен женствеността е абсолютна стойност, присъщо вътрешно качество и ние сме такива, каквито сме. Точно от собственото ти усещане за женственост зависи и това, какъв партньор си избираш. Ако се обичаш като жена – избираш някого, който те обича, ако ненавиждаш женствеността си – избираш такъв, който мрази жените. Има такива, нали?
 
– Да… Значи мъжете могат да бъдат лакмус, колко е женствена една жена?
– Не. Ти самата усещаш колко си женствена. Мъжете могат да се радват и да съпреживяват. Лошото е, че много се забързахме. Това е проблемът в днешно време. Ужасно се забързахме. Забравихме се, изместихме се. И не бих казала, че толкова феминизмът, колкото бързината утрепа женствеността.
 
– Как да храним женствеността си?
– Като се събираме с други жени – по-възрастни, по-млади. Женските партита, женските разговори, дърдоренето, обсъждането. Всичко това. Оставането в женска среда, където си отпуснат и съпреживяваш това сестринство, това спокойствие, преди да се впуснеш отново към мъжете. Хубаво е, ако си се сдобрила със себе си, ако обичаш майка си. Тогава нещата се подреждат много добре, без изобщо да ги напъваш. Случвало ли ти се е да имаш проблем, който непрекъснато искаш да решиш, оттук го мъчиш, оттам го мъчиш… В един момент спираш, оттегляш се и казваш: „Уморих се. Да става каквото ще. Предавам се!“ И точно когато се предадеш, проблемът вземе, че се реши. Това е женски подход в света. И той е много добър. Защо трябва да прибягваме към него само когато сме се изтощили? Добре е да използваме интуицията, да знаем кога да извадим характер и да бъдем активни и кога да се приберем – да оставим нещата да се случват.
 
– Кога жената се е сдобрила с женствеността си? По какво може да го разбере?
– По това, което се случва. Ако се чувства добре – нещата се случват. Нещата трябва да стават лесно. Бог е на страната на изобилието и на лесните неща.
 
– Кой бог?
– Цялата тази сила, която бди над нас.
 
– Има жени, които казват „вече няма мъже“…
– Младото поколение мъже са много по-малко мачовци, повече помагат на жените си, повече си сменят ролите с жените. Младите жени също живеят много динамично и различно. Става дума за плавно и хармонично сменяне на ролите, а не „Аз съм мъж и няма да правя женски работи“. Нито пък жената да каже: „Аз съм жена и няма да си закарам колата на сервиз.“ Това е една проста взаимозаменяемост, човечност и разбирателство. Мога да кажа друго: „Имам нужда да отпусна малко. Не искам да правя нищо“. И когато другият човек те обича и те разбира, той казва: „Да. ОК. Аз ще го свърша.“ После, ако той има нужда от подкрепа, ти казваш: „Чакай. Дай на мен. Ти почини.“

– До каква женска кауза бихте застанали сега?
– Общество, в което женският глас липсва, не е щастливо. Много жени у нас имат нужда да споделят опита си, да оставят свидетелства от живота си и трябва да го правят. Застанах зад една кауза чрез списанието „P.S.“, първото джендър списание за женска духовност и интеграция между половете. То започна да излиза през 1999 г., защото женският глас е важен и трябва да има място, където да се появи. Тогава списанието свърши работата си като жест, разчупване на статуквото и като опит за намиране на загубения език между половете. Заставала съм до много женски каузи. Сега ме интересува човекът като цяло. Затова харесвам книгата на Естес, защото тя говори за женския аспект в човека. Когато един мъж я прочете, може да разбере себе си също толкова добре. Това е половината му.
Преди да съм каквото и да било друго – аз съм жена и не мога да не се интересувам от себе си като същество от женски пол. Постепенно обаче всичко се намества и сега аз лично се интересувам от размерите на собствената си женственост, но в аспекта на целостта. Ще остана изкушена, винаги ще имам по-голяма врата към женската гледна точка към света, но вече ме интересува цялото.  

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ