Tyxo.bg counter

Влез през другата врата, Весела Люцканова

Могат ли двама души да обичат България, без дори да са стъпвали тук?

Очаквайте новия роман от Весела Люцканова на 5 ноември!

Тази книга беше написана, както се изгражда къща – върху здрави темели от вековната ни история, с тухли, всяка от тях исторически факт, и спойка от много истини, малко повече въображение и много повече любов, която я превръща от къща в дом. Влизаш в него и искаш да останеш завинаги. И не само ти, а и децата, и внуците ти. И всички след тях.

От автора

Един млад човек, роден другаде, израснал другаде, но с български корен, обещал да пръсне праха на праотеца си на българска земя, се завръща след Промяната, за да изпълни обещанието си и да вложи уменията и силите си в процъфтяването й.

А в миналото, в един от най-трудните периоди на страната ни – по времето на Карнегиевата анкета, пристига уважаван американски професор, за да се включи в нея и да обори нападките и клеветите за извършваните от българите зверства. Продукт на неговия неспирен труд е книгата му „България и нейните хора“, която години по-късно е преведена и на български. Неговата правнучка след нещастен развод решава да посети страната, за която прадядо й е писал с толкова обич и възторг.

Двамата млади се срещат на летището в София и се влюбват лудо един в друг. Ще съумеят ли да преодолеят различията си и да приемат страната ни като своя, за да заживеят заедно тук?

А те и двамата са влезли през другата врата на познанията си единствено от книгите, като една от тях – „България и нейните хора“ – и за двамата се е превърнала в своеобразна библия.

За автора

Весела Люцканова е писател, редактор, издател и преводач. Автор на над 30 книги, от които 20 романа. Носител на наградите за разказ „Сребърният пръстен“ и „Голямото читателско жури“, както и на 25 първи награди за разкази публикувани в пресата. Носител е и на наградата за съвременен роман на издателство „Хр. Г. Данов“ за романа си „Щъркели на леда“. През 1989 г. получава престижната европейска награда „Еврокон-89“ за цялостно научнофантастично творчество, връчена й в Сан Марино от международното писателско жури. През 1993 г. става носител на наградата „Гравитон“ за добро въображение. През 2003 г. получава Американската международна награда за престиж и творчество „Златна звезда“, а през 2008 г. – годишната награда на Съюза на българските писатели за 2007 г. за сборника разкази „Бай, бай, хепинес“. Преведена е на много езици.

Започнах книгата си с много исторически факти, с малко повече въображение и с много обич за България

Интервю с Весела Люцканова

  • Откъде почерпихте идеи за написването на „Влез през другата врата“?

          Още от най-ранно детство четях историческите романи на Петър Карапетров и Васил Каратеодоров, после томовете на Асен Златаров и така продължих през времето с книги за славното ни минало. От Основаването на България, преминах през Първото и Второто български царства, двете заробвания, освобожденията ни, та до наши дни. Поразяваха ме храбростта и почтеността на българина, жаждата му за свобода, пролятата българска кръв по време на войните и след Освобождението, Междусъюзническата, Първата световна, Втората, която преживях като дете в София и оцелях по чудо.

          Трупах в годините познания, но прописах първо съвременни разкази. Втората ми книга бе романът „Клонинги“. Влечеше ме и фантастиката, и настоящето, но не забравях миналото и трупах още познания за него. Поразиха ме словото на Виктор Юго за жертвите в Априлската епопея, несправедливостта на Берлинския договор, „14 точки на Удроу Уилсън“ и осъзнах доколко съдбата на малките народи зависи от решенията на големите и личната му заслуга държавата ни да оцелее. Прозрях и че историята може и да се манипулира във времето.

          Все ми се искаше да напиша исторически роман, и все смятах че не съм готова и че пред мен има много време за още и още натрупвания. Докато един ден осъзнах, че нямам време. Междувременно научих за американския професор Уил С. Монро, пристигнал в страната ни по време на Карнегиевата анкета и написал книгата „България и нейните хора“. Книгата е публикувана още през 1914 година в Бостън с толкова много обич и преклонение пред качествата на българите. Възхитих се и на Пиърс О’Махони, основал първото сиропиталище за македонските сирачета след Илинденско-преображенското въстание през 1903-а.

Другите исторически личности, за които пиша в романа, се вклиниха естествено, но те двамата бяха основните, за да изградя сюжета в два плана през 1913-а и 1992-а – два трудни за България периода. Така започнах, с много исторически факти, с малко повече въображение и с много обич за нашата малка изстрадала и красива България.

  • Заглавието е много интригуващо. Носи ли някакъв по-специален смисъл и как решихте да се спрете на него?

          Много дълго го търсих, минах през няколко варианта и най-накрая се спрях на „Влез през другата врата“. Не е случайно. Единият главен герой е внук на сирак, който Пиърс О’Махони взима след решението на Фердинанд да включи страната в Тройния съюз през Първата световна война. Момчето израства около дядо си и е възпитан от него да обича България. Той прочита книгата „България и нейните хора“ на Уил С. Мънро, а и много книги от български писатели, преведени в Световната литература и любовта му към страната ни расте. На смъртния одър на дядо си, той обещава, че ще разпилее праха му на родна земя. Роден в Англия и израснал там, всичко което знае за България е от книгите и от разказите на дядо си, който го убеждава, че ще влезе през другата врата, опознал я такава, каквато я е усетил сам.

          По същото време към София тръгва и правнучката на Уил С. Мънро. И тя влиза през собствените си представи, създадени от книгата на прадядо й. Двамата млади, влезли през другата врата, се срещат. Да, заглавието има и по-специален смисъл – сблъсъкът между изграденото от представите и реалността, от тогавашното време и сегашното. Ще успеят ли да го преодолеят?

  • Романът обхваща много различни теми. Какъв е фокусът му според вас – трудните години след промяната, любовната история между двамата главни герои или обичта към България? Или може би нещо друго?

Да, романът обхваща различни теми, но фокусът е един – и двамата млади се влюбват в страната ни. И това не е фикция, внукът наистина остава да работи тук, а правнучката на Уил С. Мънро успява да преодолее несгодите на младата ни демокрация, като я  сравнява с времето на 30-те години в САЩ. Разбира се, любовта им помага.

  • По-лесно ли е да обичаш България, когато я познаваш индиректно, влязъл в нея „през другата врата“? Или може би е по-трудно?

Труден въпрос. Най-лесно е да отговоря с: „не знам“. Родена съм тук, израснала съм тук, работила съм тук, тук родих децата си, пътувала съм много, но зная, че не бих могла да живея другаде, освен тук. Но както знаете всеки съди по себе си. Глобализацията на света промени много светоусещания, ала познавам млади хора, които работят в чужбина и мечтаят, когато се пенсионират, да се завърнат. Вътрешно съм убедена, че това важи за повечето. Индиректната обич е свързана с повече илюзии, които е нужно да надживееш и да обикнеш страната ни такава, каквато е. И да се свържеш с нея завинаги.

  • С какво чувство или послание искате да оставите читателя след последната страница?

С едно единствено – да се гордеят, че са българи! Макар че имаме доста кривици за оправяне, важното е, че бихме могли да ги изгладим, стига всеки от нас да положи усилия. Наученото от дедите ни би било добър урок и за нас. И вече навсякъде по света ще започнат да ни приемат с уважението, което сме заслужили във вековната ни история.

Премиерата на книгата в София ще се състои на 20 ноември (сряда) от 18,30 часа в Книжен център „Гринуич“. По време на събитието книгата и авторът ще бъдат представени от Петър Величков.

Откъс от „Влез през другата врата“

1992 година

Вече нищо не го задържаше тук.

Дори старинната къща – огромна и празна, в която бе роден и израснал. Повечето й стаи бяха заключени. Кабинетът на Пиърс О’Махони. Кабинетът на дядо му. Кабинетът на баща му. И спалнята на родителите му, изоставена след смъртта на майка му. Всичко в тях бе замръзнало във времето, такова, каквото е било. А някога във всичките тези помещения е кипял живот… Било ли е, не е ли било…

Беше решил: роден в нея като Ейнджъл О’Махони, щеше да я напусне като Ангел О’Махони.

Превъртя ключа и за миг се вкамени на прага. Както всеки път, щом отвореше вратата. Вече никой не го чакаше. В къщата го препъваха отсъствията на хората, които бе обичал. През целия си живот щеше да ги носи живи в сърцето си, но от години нямаше с кого да сподели нито радостта, нито болката. Нито гордостта си от току-що получената красива диплома, прибрана в чантата му.

Скоро навърши двайсет и пет. Желязната завеса бе паднала преди три години. Вече всички пътища бяха отворени пред него. Време беше да изпълни даденото обещание на дядо си. Старият изскочи като жив от паметта му – толкова добре го помнеше! Приличаше повече на светец с бялата си брада и втренчения си в хората поглед, отколкото на обикновен лекар, който помагаше на всеки, позвънил на вратата им. И винаги успяваше да върне болните към живота. Само веднъж… не успя. Баща му също бе лекар, и той само веднъж… не успя. Искаха и от него да продължи традицията, но как да го направи, като не понасяше чуждата болка? От вида на кръв му призляваше и от всяко стенание можеше да загуби съзнание. А и помнеше най-важното, лекарите не са богове. Когато навърши осемнайсет, твърдо заяви и на двамата, че ще лекува единствено душите на хората, и след колежа постъпи в Кралската театрална академия в Лондон.

Спря във фоайето. Погледна към закачалката с връзката ключове, които чакаха да посегне към тях. Все отлагаше мига да пристъпи в някой от кабинетите, те криеха само спомени, а той щеше да броди като призрак из тях. Болката от непрежалимите загуби можеше и да го взриви. Първа си бе отишла майка му при раждането на сестричката, която отнесе и нея със себе си. В отвъдното. А като че ли с тях – и баща му, защото той се зазида в мълчание. Години по-късно го последва и дядо му… От стария остана само урната с праха, която чакаше да бъде пръсната върху родната му земя. Него чакаше, защото точно той му обеща, не баща му.

Не можеше повече да отлага. Посегна към ключовете.

Дипломата вече беше в чантата му. Бе навършил двайсет и пет. Нищо повече не го задържаше тук. И баща му вече наистина го нямаше. Бяха се разминавали с него в дните и в безсънните нощи без думи на упрек или на нежност. Някак беше останал без лице, без глас – сянка в полумрака… А майка си я помнеше, въпреки че той бе едва на пет, когато я загуби. Много млада и много красива, вечно засмяна, все си тананикаше някаква песен. Преглътна мъчително. Почувства отново допира на ръцете й, устните върху страните си, думите й, ласкави и топли. Толкова му липсваше. Как да повярва, че изобщо я няма? Години я търсеше из стаите, викаше я насън, докато усещаше дланите й, устните й и чуваше гласа й, ала щом се събудеше, виждаше над себе си загриженото лице на дядо си, потъмняло от вина. Не успяха да я спасят, нито нея, нито сестричката му, а и двамата бяха признати за едни от най-добрите лекари в Лондон… Оказаха се безсилни пред смъртта, но само старият признаваше пред него своята безпомощност, докато баща му, затворил се в мълчание, направо го отбягваше. И не само него, а и собствения си баща. Почти не ги забелязваше и двамата, чужд на целия свят, потънал в скръб, измъчван вероятно и от чувство за вина, но за това не проговори никога. Дядо му, макар и вече на години, се превърна за него и в майка, и в баща. Бяха непрекъснато заедно, заобиколил го беше с много обич, за да запълни празнината и майката да не му липсва. Липсваше му. И по-късно, когато поотрасна и старият отвори още една празнина в сърцето му, той се закле, че ще изпълни обещанието, което му даде, преди да се разболее – да се върне в България, да пръсне праха му и да работи за нейното благо. Дядо му, а не баща му засади в него семето на огромната си любов към тази страна и тя пусна дълбоки корени още от детството му.

Публикувано в PR без граници, Книги
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ