Tyxo.bg counter

ВЛЮБЕН. ЗАГУБЕН. НАМЕРЕН.

 
Влюбен. Загубен. Намерен.
 
януари, 2012 г.
 
 
© Stephen Coburn / stockpodium.com
 
Обзети сме от възторг, направо ни се вие свят, а сърцето ни прелива от любов. Най-сетне сме намерили смисъла на живота. Какъв е той ли? Е, как какъв?! Да бъдем заедно с Него! Сега и завинаги. Променя ли се с нещо тази прекрасна приказна картина, ако знаем, че страстта на влюбените възниква от специални вещества в кръвта ни и от образи в нашето подсъзнание?
Изследването на алхимията на любовта мери стойностите на тестостерона, люлиберина, окситоцина, ендорфина… Всички тези вещества нахлуват в кръвта ни в огромни количества, когато срещнем своя избраник/избраница. Когато се влюбим, организмът ни се превръща в
 
лаборатория на откачен химик
Както биха казали терапевтите, ние сме биохимични роботи. Програмирани сме за продължение на рода. Телата ни произвеждат сложни химични вещества, чието взаимодействие осигурява реакцията и поведението ни, водещи към изпълнението на тази програма. За добро или за лошо, ние не можем да контролираме това с помощта на съзнанието. Продължението на рода е инстинкт, древен колкото и човечеството. Затова и съвсем правилно влюбените отбелязват, че чувството им на влюбеност е по-силно от самите тях.
 
В началото е тестостеронът
Това е хормонът на сексуалното желание, който се произвежда както в мъжкия, така и в женския организъм. След това – люлиберинът, който ни кара да изпитваме желание за взаимно докосване, ласки, прегръдки и целувки. Допаминът и норадреналинът ни дават сили. Ако предметът на любовта ни изчезне от полезрението ни, веднага ще се почувстваме отпаднали и вяли. В организма на влюбения става истински взрив от ендорфини. Те радикално променят съзнанието ни, като ни хвърлят в екстаз и понижават критичността ни. Виждаме целия свят и най-вече партньора си в розово.
 
Влюбването е подарък от природата
Много приятен, но не безкористен. Той обслужва точно инстинкта за продължение на рода. Ако разумно и критично избирахме тези, които отговарят на идеала ни, то човечеството щеше да загине. Инстинктът ни за продължение на рода ни кара да виждаме прекрасния принц точно пред нас. Какво обаче се случва, когато розовото се изпепели? Неизбежно ли е разочарованието? Съвсем не е задължително. Освен безумното чувство на влюбеност организмът е способен да отделя и
 
„по-разумния“ хормон окситоцин
който е отговорен за чувството на привързаност. Благодарение на него насладата преминава в чувство за общение, което впоследствие може да се превърне в дълбока привързаност и любов.
За да се разбушува алхимичната буря, е необходим начален импулс – срещата с Него/Нея. По какви параграфи бихме могли да различим „нашия“ човек сред голямото множество от хора? Склонни сме да вярваме, че срещата ни е резултат от волята на случайността. Психолозите обаче предполагат, че всичко се ръководи от подсъзнанието ни. Жестовете, гласът, чертите на лицето, осанката или походката пробуждат в нас дремещата памет за най-първата и най-дълбоката емоционална връзка в нашия живот – тази с майката. Влюбеността е основана на усещането за
 
дълбокото тъждество между нас и другия човек
Същото е било и в детството. Детето не се чувства отделено. То представлява едно цяло със своята майка. Първоначално ние не съществуваме сами по себе си. Аз целият съм в това лице, което се навежда над мен. Аз преживявам себе си чрез него. Влюбените често опис­ват впечатлението от внезапното познаване, което са изпитали на първата среща (или възникналото скоро след запознанството чувство) с думите: „Като че ли сме се познавали цял живот.“ Това не е метафора. Разпознаването действително се случва. Без да си даваме сметка за това, ние се влюбваме в тези, които ни напомнят на хора, които сме познавали цял живот, които са били близо до нас от момента на раждането ни.
За момчето е важно лицето на майка му. При момичетата
 
най-важното лице е променлива величина
Първоначално тяхната привързаност, точно както е при момчетата, е обърната към майката. С течение на времето обаче момичето се „пренаучава“ и започва да се ориентира към бащата. Ако в семейството няма баща, то неговият образ се заменя от друг възрастен мъж или пък от събирателен образ, създаден на основата на разкази, книги, филми или срещи с познати. В някои случаи изборът произтича от обратното: влюбваме се в тези, които на пръв поглед са съвършено различни от родителите ни. Или дори са тяхна пълна противоположност. Освен външността са важни също така навиците, жестовете, начинът на общуване, възгледите. В семейството човек усвоява определени модели на поведение и убеждения. Например ако майката жертва себе си заради кариерата на бащата, много е вероятно момичето, което е израснало в такова семейство, да си намери приятел, който прилича на баща є, за когото то ще жертва кариерата си… Тоест ще реализира майчиния си модел на поведение. Съвпадението невинаги е буквално. Да предположим, че бащата е учен, който отдава всичките си сили на науката. Това не означава, че дъщерята също ще се омъжи за учен. Напълно възможно е обаче партньорът є да бъде бизнесмен, отдаден на работата си. Виждате ли? Любовта е нещо като танц. Избираме партньор, с когото можем да танцуваме заедно и който владее точно тези танцови стъпки, които владеем и ние.
 
Намереният идеал
Независимо че сме живели без него много години, дори десетилетия, за няколко дни, дори за няколко часа той се превръща за нас в необходимост. Отнасяме се към намерения от нас партньор също толкова некритично, както и детето към майка си – източника на собственото му съществуване. Минава дълго време, преди детето да започне да съди своите родители и преди да разбере, че те не са идеални. Когато се влюбим, ние славно се завръщаме в ранното си детство, изгубваме способността си да разсъждаваме трезво и в замяна на това изпитваме блаженото чувство за намереното съвършенство. Затваряме очите си пред недостатъците на любимия. Идеализираме го. Но не мислете, че идеализацията е непременно нещо лошо. Да бъдеш влюбен, означава да откриваш всичко хубаво, което съществува в другия човек, а понякога и да го създаваш. Разстоянието между това, което е, и това, което би могло да бъде, не е толкова голямо.
 
Живеем в света на възможностите
Аз съм това, в което бих могъл да се превърна. Виждайки в другия човек достойнства, в това число и потенциални, ние му помагаме да открие възможности, за които той не е подозирал. А по силата на това, че ние не правим голяма разлика между него и себе си (понеже ни се струва, че образуваме едно цяло), откриваме и в себе си най-доброто, което би могло да се открие.
 
Влюбването разширява реалността
Всички противоречия изчезват. Влюбването е възстановяване на първичната слятост със света. Рефлексията разделя „аз“-а от всичко обкръжаващо. Дори когато силните ни чувства в началото се уталожат, ние продължаваме да се грижим за състоянието на единство, на неразделност. У нас се завръща младенческото чувство на любов към целия свят и към самите себе си. Границите между мен и света са изчезнали. Повече не съществува разделение на „ние и другите“. Ние преживяваме безпределността на битието, нашето „аз“ се превръща в безкрайно във времето и пространството. Не мога да мисля за себе си отделно от този, в когото съм влюбен. Това би бил разрив вътре в мен. Когато влюбените обещават – на глас или мислено –
 
да се обичат един друг вечно
в това няма и капка лъжа. Просто в този момент влюбеният човек е част от вечността. И затова мисълта за раздяла е немислима, също както и мисълта за смъртта.
Чувствата обаче се развиват. Какво се случва, когато усещането за съвършенство се среща с усещането за преходност и крайност на битието? В този момент възникват съмнението и въпросът „Колко дълго все пак ще продължи това?“. Това ражда тревога в света на влюбените и всеки намек за раздяла се преживява болезнено. Но след отчаянието идва надеждата: „Може би всичко може да се върне.“ Надеждата отново напомня отношенията между майката и детето. Също както в отношенията между децата и родителите, във връзката на двама влюбени съществува цикличност. Краят на влюбването е нещо като символична раздяла. Но само символична. А насладата, страхът, отчаянието и надеждата са детски преживявания и те не са свързани със сложните междуличностни отношения. Любовта възпроизвежда нашите най-първи емоции. Но ние никога не свикваме с тях и
 
всеки път ги усещаме като нови
Или като истински и правилни. Точно те предизвикват у нас желанието да започнем всичко от нула. Тогава може да настъпи раздяла, която съвсем не е символична. Например напускаме съпруга си на сутринта след срещата с някого другиго. Правим го без колебание. Докато окситоцинът ни държи в плена си, разумът мълчи. Но изведнъж ние виждаме, че избраникът ни много се различава от нас и не може да удовлетвори всички наши потребности. Какво тогава? Охлаждане на отношенията и раздяла до срещата с новия „единствен“… Предстои ни да се научим да се договаряме, да прощаваме несъвършенствата и отново да открием другия човек. Любовта и влюбването не са тъждествени. Има влюбеност, която не прераства в любов. Има и любов, която не възниква от влюбването. Тя има друго начало: по-малко страсти, по-силно споделяне и доверие. В този смисъл бихме могли да перифразираме известния афоризъм на Толстой. „Ние всички се влюбваме еднакво, но обичаме различно.“
Публикувано в Взаимоотношения, Тя и Той
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ