Tyxo.bg counter

ГЕОРГИ ТОШЕВ

Георги Тошев:
„Журналистът не приема заповеди“
 
Разговора води Теодора СТАНКОВА
Снимки Александър ХАДЖИЕВ и Личен архив
 
 
Визитка
Роден е през 1969 г. Работил е като журналист във в. „24 часа“, предаването „Другата България“ по bTV, сп. „Лик“. Сред създателите е на в. „Дневник“ и сп. „Едно“. Има над 20 документални филма зад гърба си. Свързан е професионално с БНТ, Би Би Си, Радио Франс интернасионал. Бил е директор на пресцентъра на театралния фестивал във Варна, съветник на бившия министър на културата Емма Москова и главен редактор в предаването Music Idol по bTV. Всичко това е Георги Тошев на работа.
 
 
 
Пред сградата на Берлускони, където се помещава издателският бизнес на „Мондадори“
 
 
Много ми е приятно да ви срещна с моя емоционален, енергичен, любопитен и мил събеседник, който постоянно е на път и винаги живее на границата между различни култури. Всички го знаят като открития синеок водещ и автор на предаването „Другата България“ по bTV, което разказва за наши сънародници, живеещи в различни краища на света.
Малцина обаче знаят, че пътувайки по света, той не се влюбва в места, а в хора. Влюбен е и в професията си. Докато работи, живее в такава свръхконцентрация върху историята на „героя“, че за него няма значение дали е в Карнобат, в Севиля, в Хонконг, или в Ню Йорк. Обича да се вглежда в лицата на хората, но не обича да се снима и да разглежда снимки. Защото според него ценни са само емоционалните спомени.
Разговорът ми с Жоро е много интересен, а темите – безкрайни, търсещи баланса между злободневната и непреходната проблематика в живота и в журналистиката. Защото тя е част от него.
 
– Как би описал себе си?
– Любопитен, неспокоен, отворен. Благодаря на моите родители, че съм такъв. Да си отворен към другите, да си толерантен, е белег на цивилизованост. Много българи са такива, особено по-младите от мен.
 
– Любопитен, неспокоен… Това не те ли прави по-малко безгрижен? Чувстваш ли се безгрижен в работата си?
– Опитвам се да бъда. В началото, когато започнах да правя „Другата България“, бях по-безгрижен. След това работата стана неспокойна. Много неща трябваше да се снимат бързо, парите все не достигаха, а това не можеш да го обясниш на драгия зрител. Тази тежка организация ме изтощи. Това е една от причините, заради която реших да спра. Освен това за осем години работа в предаването аз изчерпах любопитството си в този проект. Както навремето го изчерпах в „24 часа“, където работих почти 10 години. Тоестзадържането задълго на едно място ми пречи да бъда безгрижен. Колкото по-дълго стоя на едно място, толкова по-угрижен ставам. Разбирам колко много отговорности нося.
 
– В този смисъл пътуването спасява ли? Какво е за теб пътуването – преместване от едно място на друго, бягство от отговорност, вътрешно бягство…
– При всички положения е преместване. Физическото води и до някакви вътрешни промени. Аз вярвам, че когато човек може да погледне на себе си и на мястото, на което принадлежи (в случая – България) отстрани, пътувайки, той разширява вътрешното си пространство.
 
– Пътуването не ти ли липсва сега?
– Приключих с „Другата България“, но непрекъснато пътувам. Пътувал съм и преди. Обикалял съм Европа на автостоп. Давал съм всичките си пари за пътешестване. Избрал съм това да бъде моето зареждане. Моят лукс. Не колата, не скъпият телефон, не многото жилища и луксозни вещи, а пътешествието. Защото смятам, че най-голямото богатство на човека е неговата емоционална памет. Затова винаги пътувам. Новият ми проект за работа в телевизия Би Би Си също е свързан с пътуване. И в личния си живот аз съм обречен да пътувам, тъй като моето семейство основно живее в Париж. Пътуването преди всичко е необходимост. Учудвал съм се на хора, не само в България, на по 30–40 години, които са ми казвали, че никога не са напускали града си. Нямат тази необходимост. Не казвам, че е лошо. Те са намерили своя смисъл на живеене. Моят начин на живеене е повече номадски. Харесвам преместването. Не се привързвам към места, природи и забележителности. Аз се влюбвам в тях. Пътувайки, се научих да се влюбвам в хора. Хората са моята привързаност, те ме впечатляват. Някои повече, други по-малко. Там, където съм направил много личен контакт, много силно приятелство или връзка, е мястото, където искам да се връщам отново.
 
 
 
В Африка с „Другата България“
 
 
 
С екипа на Music Idol
 
 
 
 
 
В Замбия
 
– Българинът пътува ли? Може ли да си позволи да пътува?
– Смятам, че днес българинът може да си позволи да пътува, не е толкова невъзможно. Има някои дестинации, които са „по-луксозни“, но в момента има всякакви оферти и може да се пътува по различни начини.
 
– Предвид ценностната ни система ние, българите, до кои народи сме най-близки?
– Много е трудно да се каже. Българинът е номад по дух. Това е исторически обусловено. Пътувайки, емигрирайки, българинът като външнопреместващ се обект се променя и вътрешно. Географски в нашия народ се оглеждат различни племена и народи. Както има нещо много топло, южняшко, така има и прагматизъм, който не е характерен за топлите страни. Прагматично почти до цинизъм. Има все още и една нотка на негативизъм, която аз не харесвам. Нещо, което Иван Хаджийски е описал още през 30-те години на миналия век в книгата си „Оптимистична теория за българския народ“. До ден днешен нищо не се е променило. Все още скептицизмът, оплакването и негативното мислене са водещи характеристики за нас, българите.
 
– Този скептицизъм може ли по някакъв начин да е полезен?
Аз вярвам, че съмнението в рамките на нормалното е много градивно състояние на човешкия дух. Щом се съмняваш, значи че мислиш и чувстваш. Аз харесвам чувствителните хора, защото по някакъв начин светът минава през тях. Разбира се, без да ги натоварва прекалено, защото това е затормозяващо. Да подлагаш на съмнение – да, но да бъдеш траен скептик, да не можеш да забравиш и да простиш в името на нещо по-голямо, е мъчително. Това е мъчително преживяване за всеки човек и за всеки народ.
 
– Защо в „Другата България“ показваше предимно успешни българи в чужбина?
– Не във всички предавания. Показвал съм и изключително трудни истории – 12 души, които живеят в една стая… Освен това успехът е категория, която аз не разбирам. За някои успехът е в богатството, за други – в добрата професионална реализация, за трети е семейството. Някои съчетават всичко. Но като се замисля, такива хора се срещат рядко. Да приемем, че успешни са хората, които се чувстват добре. Българите в чужбина, които изпитват дискомфорт и се чувстват притиснати от битието си, не са искали да ме допуснат в техния свят. В повечето случаи тяхното емигрантство е принудително, защото причините за заминаването им са икономически. Срещал съм се с тях, разговаряли сме, но те не са искали да бъдат снимани. Аз уважавам това право. Много по-трудно е да развълнуваш чрез внимателен и почтен разказ за човека и неговата история. Много е лесно някой да ми забрани да го снимам и аз да вляза при него със скрита камера. Много е лесно да нараниш. Не това е, което ме води в журналистиката. Не искам нещата, които правя, да имат махленски привкус. Да показвам само недъзите, да снимам проститутки и автоджамбази, не ми е интересно като журналист. Но когато намеря българин, заминал преди 10 години, който работи в най-голямата лаборатория за биотехнологични изследвания и от него зависи намирането на нови гени, това ми е изключително интересно. Героите, които съм избирал да снимам, са хора, които имат цел. Те са ме вдъхновявали. Казвал съм си: „Може би аз това не го мога. Искам да разбера как става.“ Смятам, че е по-заразително да показвам българи, които се чувстват добре, отколкото такива, които ни показват колко зле можем да се чувстваме в чужбина. И затова реших в тази медийна среда да разказвам как едни хора могат да се чувстват ОК. Не ги наричам успели според нашенския стандарт – да имат четири коли, да ходят окичени с ланци и да пръскат пари по заведения. Но успели като самочувствие – да! И страшно се радвам, че ги има.
 
– Сещаш ли се за някое трудно предаване?
– Никак не ми беше лесно да намеря Диляна Георгиева в Нова Зеландия и да направя филм с нея. Тя не искаше да се показва, от 15 години не беше давала нито едно тв интервю. Успех беше да убедя и Анелия Раленкова да застане пред камерата. Десет години тя беше мълчала и не даваше никакви интервюта, след като напусна Сиатъл. Тези предавания са ми коствали усилия. Но най-голям успех за мен е, когато хората ме допуснат, колкото и да е трудно това понякога. Смятам, че най-големият комплимент в журналистиката е да бъдеш допуснат. В този смисъл обект на журналистически интерес за мен не са били успелите, а хората, които имат цел и чийто личен път по някакъв начин съм преценил, че е стимулиращ и вдъхновяващ за другите.
 
Как подхождаш към събеседника? Какво правиш, когато събеседникът не ти допадне?
– Първата трудност е, когато не съм имал избор. Случвало ми се е да отида на много екзотично място, откъдето се очаква да направя серия от филми, а българите там са само седем. Повечето от тези хора никога не са заставали пред камера. Това е втората обективна трудност. Мога да имам най-интересната история, но да не мога да я разкажа. От тези случаи, в които не съм имал избор, аз се научих да не очаквам. Това е най-хубавият урок, които съм получил. Защото ние винаги сме натоварени от очаквания. Аз се научих да не очаквам, да не изисквам и да не режисирам героите си. Виждам се с този човек, влизам в някакъв контакт, понякога си говорим за много незначителни неща. Дори съм избягвал да задавам предварително въпросите, които ме интересуват. Искал съм да усетя човека насреща и в липсата на претенции от моя страна той да срещне партньор във времето, в което сме заедно. Аз вярвам в намирането на личен подход към всеки човек. За съжаление този реален човешки контакт не се получава в много общества. Повърхностен е като разговорите за секс между приятели. Сексът не е проблем за много хора, проблем е интимността, която можеш да създадеш с един човек. А има само един начин това да се преодолее – да се научим да се възприемаме. Да се възприемаме на чисто.
 
– Други трудности, с които си се сблъсквал?
– Случвали са ми се какви ли не неща… Никога няма да забравя какво преживях в самолета за Делхи, който се върна, защото не му се отвори колесникът. Бяхме не ръба на авиокатастрофа. Оттогава разпознавам, че когато стюардесите станат прекалено любезни, значи че има проблем в самолета. Случвало ми се е да съм болен и да не мога да стана от леглото, неведнъж съм получавал срив на имунната система заради преместването по географски ширини. Затова, ако ходя да спортувам през малкото си свободно време, то е не за да бъда Аполон, а защото се налага да поддържам физиката си в кондиция. Режимът, в който живях осем години, е опустошителен. Отстрани всичко изглежда прекрасно. Но никой не знае как за един ден се снимат по няколко филма от по 30 минути. Работният ми ден започва в 7 сутринта и свършва посреднощ. Случвало се е, когато всичко е планирано, някой да не дойде на снимки, което е пълен провал. Направих компромис с личния си свят – съпруга, дете, родители, приятели… Това са липси, които не могат да се компенсират с пътешествия. Това не го виждат тези, които коментират отстрани, че пътувам с държавни пари.
 
– Какво би отговорил на завистниците?
– Бил съм изумен и много ме е боляло от завистта, с която се сблъсках в „Другата България“. Била е напълно незаслужена, особено от хора, които разбират спецификата на този труд, който не е добре платен и е изключително самотно занимание. Сам съм си намирал героите всяка седмица. Само с един оператор и един сътрудник съм снимал и монтирал филмите. И никой не се е интересувал, че съм бил болен в Мексико или съм получил срив на имунната система в Казахстан. Много ме е боляло от завистта. В нашата професия има и завист, и омраза. За мен завистта е гняв срещу собствената неспособност. Срещу невъзможността да се справиш със собствения си живот. Аз мога да бъда гневен срещу терористичните актове, срещу бездействието и безобразията на един политик. Тогава мога да бъда гневен. Но да бъдеш гневен срещу един човек, защото си имал други очаквания за него или защото не го познаваш добре, или просто защото този човек прави нещо, което ти не можеш да направиш – това е безсилие.
 
– Случвало ли ти се е да правиш нещо, което не ти харесва в журналистиката?
– Да. И то единствено защото нашата професия не е добре платена. Писал съм материал за една манекенка. Манекенката бе прекрасна, но дълбоко не ме интересуваше. Интервюирал съм актьори и певци, които не харесвам и не смятам, че трябва да им се отделя такова внимание. Правил съм го, като съм се мъчил да не ми личи какво мисля за човека. Просто защото това е било въпрос на пиар или на нещо друго. След като преживях кризата, че правя нещо, което не ми харесва, си дадох сметка, че в журналистиката има различни жанрове, и реших да избера своя, за да бъда почтен в жанра, който обслужвам. Със сигурност обаче мога да кажа: никога не съм работил по гнусни поръчки. Бил съм на ръба да бъда въвлечен, но никога не съм участвал. Предлагали са ми да напиша книга за неща, които съм видял, чул, преживял. В тази книга биха се разпознали много хора. Но това е нещо, което не бих направил. За никакви пари.
 
– Познаваш ли богати журналисти, има ли такива в България?
– В България има. Не знам дали са журналисти. Да ги наречем телевизионни водещи, които са и продуценти. Но в България не познавам журналист, който да е богат от заплатата си. И това наистина е тъжно. Големите журналисти, които съм срещал в Си Ен Ен, а сега в Би Би Си, са много достойни хора, но част от тяхното достойнство е и тяхното възнаграждение. Затова там е почти невъзможно да се прави компромис. Сигурно навсякъде има лобита, но това много трудно може да се случи в държави, където журналистиката има друг статут.
 
– Би ли се съгласил да работиш на щат?
– Много трудно! Истинската журналистика е немислима без вътрешна свобода. Смятам, че в България времето не се цени. Има професии, т. нар. свободни, към които спада нашата, в които има елемент на креативност.Тази креативност може да се случва в парка, в кафенето, навсякъде… Как именно се случва с мен този процес, е нещо много лично. Важно е само задачите да са изпълнени в срок. Този работен процес не може да се ограничи във времето, прекарано в офиса между осем и половина и пет и половина. Как да обясня на някого, че докато спя, аз сънувам работата си, че докато играя с тригодишната си дъщеря, работните проблеми ми ми минават като на лента. Журналистиката е начин на живот. Аз живея 24 часа в това, което правя. А това нито може да се обясни на някого, нито може да се плати. Затова, когато ми кажат, че трябва да дойда на работа в осем и половина сутринта, отговорът е „не“!
 
– Ще смениш ли журналистиката с нещо друго?
– Засега не. Предлагали са ми по-високоплатена работа, но смятам, че в журналистиката съм си намерил нишата. За мен е важно да знам лимитите си и да се разпростирам според тях. Предлагали са ми да водя реалити шоу, но тава не е моят формат. Избрал съм да бъда дискретен посредник. И смятам, че в тази позиция има много повече предизвикателство.
 
– С какво се занимаваш в момента?
– Работя върху един голям международен проект за жертвите на урагана Катрин, който ще бъде излъчен по телевизия Би Би Си. Работя в екип с мексикански, американски и китайски журналист. Във Великобритания имах възможност и да акумулирам идеи за новия си телевизионен проект, който ще стартира в края на тази година или началото на другата по една от големите национални телевизии. Той надхвърля проекта „Другата България“, защото ще снима любопитни истории не само за българи, но и за много известни хора по света. Професията ми дава шанс да срещам интересни хора, за които не разполагах с формат, в който да покажа. Затова реших, че не ми е достатъчно да разказвам истории за българите, живеещи в чужбина. Искам да разказвам истории за хора от цял свят, сред които ще има както големи знаменитости, така и абсолютно неизвестни лица. Но хора, чиято лична история е толкова заразителна, че в нея по някакъв начин да се оглежда животът на всеки един от нас. Смятам, че жанрът на реалити документалистиката, казвам документалистика обаче, не реалити шоу. Документът е много по-силен от всякаква художествена измислица. Драматургията я предлага самият живот.
 
– Кога реши, че трябва да спреш с „Другата България“?
– Беше в Хонконг. Една сутрин се събудих в хотела, а хора, които трябваше да снимаме, не дойдоха. Опитах се да обясня това на моите продуценти, но те искаха от мен да направя филмите такива, каквито са. Беше ми много трудно да намеря гледната точка. Намерих я, слава богу, станаха много хубави филми. И тогава, след тези 24 часа, които бях преживял в стрес и съмнение дали ще се справя, си зададох въпроса, има ли смисъл. Има смисъл заради проекта, защото идеята е много добра, но реших, че аз трябва да променя нещо, да кача нивото. Освен това човек се изчерпва. Докато бях на едногодишна специализация в Щатите, от добри учители научих, че журналистът трябва да знае кога да се оттегли от конкретен проект. За да го запомнят с хубаво. Българската журналистическа практика е пълна с примери на журналисти, които не усетиха кога и как трябва да се откажат. Или да преминат на следващото ниво. Отдавна исках в „Другата България“ да участват различен тип журналисти, да бъде нещо като ВВС World Rеport. Все още имам любопитството да бъда журналист и затова поне още 1–2 години ще бъда действащ журналист. След това нормално ще премина в продуцентския бранш.
 
 
 
ЛЕКСИКОН
– Какви таланти имаш?
– Да срещам точните хора и те да стават част от моя живот. Ако имам талант, то е само този.
– На какво те научи работата?
На дисциплина и съобразителност. В личния си живот съм по-разхвърлян. Но когато става дума за работа, съм изключително концентриран. Затова според някои изглеждам амбициозен. Не съм амбициозен, но не обичам това, което правя, да бъде половинчато.
– Какво те въодушевява?
– Най-вече лицата на хората. До невъзпитаност се вглеждам понякога в тях. Мога да седя в кафене на улица и цял ден да се вглеждам в тях.
– Как се зареждаш?
– Като се опитвам да забравя. Не обичам да разглеждам снимки. Важни за мен са емоционалните спомени. Ако съм потопен в една реалност, бързам да я заменя с друга. Ако дълго време съм в чужбина, влизам в интернет и чета някой български сайт. Ако много дълго съм се занимавам с телевизионен проект, отказвам да гледам телевизия. Ако ми е писнало да пътувам, мога един ден да не изляза от вкъщи. Това са начини да не живея твърде дълго в един и същ свят. Такъв начин за успокояване съм намерил за себе си. За да мога отново да възприемам красотата.
– Мястото ти за почивка?
– Не хотелската стая, а самолетът. Това е единственото място, където никой не ме търси, никой нищо не иска от мен. Единствено тогава съм предоставен сам на себе си. Колкото по-дълго е пътуването, толкова по-добре.
– Любимо място на планетата?
– Едно от местата със сигурност е Индия. Отидох там, когато навършвах 33 години. Така сбъднах детската си мечта. Мисля, че Индия ме промени. Успокои ме, даде ми друга енергия, с която да мога да действам. Много хубаво усещане. Разбира се, има и други страни, които много обичам. Но всъщност така се ограничавам в избора си. Всяко място е прекрасно. Въпросът е как отиваш, какво правиш там…
– С какво никога не се разделяш?
– Музика и книги. Научих се да пътувам с много малко багаж, но си имам емоционални фетиши, без които не мога. Това е определена книга, определен албум. В лаптопа си винаги имам по някой филм, който искам да преживея и да проверя и на друго място. Имам неща, които са константи. В киното това са филмите на Бергман, а в музиката – АББА и „Пинк флойд“.
– Твоята слабост?
– Дъщеря ми.
– Твоето богатство?
– Смятам, че най-голямото богатство на човека е неговата емоционална памет. Когато моята баба Стефания си отиваше от този свят на 90 и няколко години, разглеждаше стари снимки. Попитах я защо гледа снимки, а тя ми отговори, че така си спомня. Моята баба си отиде щастлива. Надявам се един ден и аз да си отида с нещата, които да си спомням, с емоциите, които съм заредил в себе си. А не чрез вещите, които евентуално бих притежавал. Това е моят избор.
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ