Tyxo.bg counter

Да обичаш хазартен

Да обичаш… хазартен
 
Реализирането на най-силните ни желания често става източник на най-голямата ни скръб
 
от Венета МЛАДЕНОВА,
психолог
 
 
януари, 2009 г. 
 
Снимка © Andrew Brown – Fotolia.com
 
 
Колко често ви се е налагало да играете в живота, колко често сте предизвиквали съдбата или просто сте я чакали или да ви зашлеви силен шамар, или да ви поръси с розов цвят?! Колко пъти ви се е случвало да се надигравате със самите себе си, давайки си ясна сметка, че това си е живо ходене по острието на бръснача?
Колко пъти сте приемали предизвикателства, чийто финал не ви е бил ясен предварително – да напуснете настоящата си работа, преди да сте си намерили друга например. Или да решите да се реализирате на друго професионално поприще, което няма нищо общо с образованието ви. Да рискувате да свържете живота си с мъж или жена, за които не знаете почти нищо и нямате представа как точно биха се променили в бъдеще. Да инвестирате и последните си спестявания в нещо, което вие наричате кола, но за което монтьорът още на следващия месец заклеймява с присъдата „не става за нищо“.
Дори и само едно нещо да сте направили от гореизброените, вие с пълно право бихте могли да се определите като хазартна личност. Е, хайде, да го кажем по-меко –
 
играещ човек
А и нали мъдрите са казали, че човек практически играе през целия си живот. Ако в детството ни играта е начин за общуване, то в зрелия живот тя е нещо много повече – ние общуваме с хората игрово, почиваме си, ритайки топка или наигравайки се на компютъра. Така или иначе играта е доброволно занимание – и децата, и животните играят именно защото изпитват удоволствие и се чувстват свободни. Играта по задължение вече не е игра.
Както твърдят руските психолози Зайцев и Шайдулина, можем да търсим функциите на играта в два аспекта: играем за нещо или представяме нещо. В хода на играта човек задължително общува, освен ако не попадне в плен на друга игра – хазартната. Тогава, вместо да се посвети на общуването
 
той се самоизолира
и единствената негова компания тогава са игралният автомат или рулетката. Съвременните психолози говорят за следните диагностични признаци, по които можем да разпознаем типичните хазартно зависими хора:
 притежават интелект, който е доста над определения като норма;
 често се оказват хора с високи професионални постижения в своята сфера;
 описват самите себе си като хора на крайностите – или като много добри, или като много лоши;
 избягват сериозните конфликти с помощта на лъжи;
 често скучаят в компанията на други хора;
 обикновено са добри организатори и лоши изпълнители;
 обичайно не обичат да взимат пари на заем, но ако го направят, заемат много големи суми, и то с нарастваща честота. Хазартно зависимите личности предпочитат да притежават налични пари в кеш, а не авоари в банки или пък в суми в кредитни карти.
Психолозите говорят и за
 
особености на игровия цикъл
чието разбиране и познаване би направило работата с такъв зависим човек по-успешна.
1. Фаза на въздържанието Характеризира се с въздържането от хазартни действия след поредния игрови неуспех.
2. Фаза на фантазиите В своето въображение хазартният човек отново изиграва своята игра. Тези фантазии възникват на базата на предишен опит или пък на спомени от филми или книги.
3. Фаза на нарастване на емоционалното напрежение На този етап зависимият изпитва предимно нервност и раздразнителност.
4.  Фаза на взимането на решение за игра
5.  Фаза на притеснение от взетото решение Това е най-важният етап, който доказва беззащитността на „аз“-а по отношение на желанието за игра.
6.  Фаза на реализирането на приетото решение Много често играещите описват състоянието си като транс или като зомбираност. В голям процент от случаите играещият не спира да залага, докато не проиграе всичките си пари.
През колкото и фази да мине хазартният човек, едно е ясно – ако той е подвластен на страданието от загубата или пък се бори с „новото“ си решение за нова игра, то
 
близките му страдат двойно повече
защото живеят извън създадената от него действителност, която обитава само той. Околните виждат стремглавия му устрем надолу и могат да предугадят бъдещия му крах. Много често в желанието си да го вразумят те се опитват отново и отново да му обясняват действителността, отново и отново да му разказват приказката със страшен край.
Други пък, когато забележат липсата на поредната ценна вещ в дома си, започват да плашат хазартния човек с това, че ще престанат да го обичат. Някои, макар и по-малко на брой, се хващат на въдицата да дадат на човека, когото обичат, крупна сума за уж последната му игра. Но има и една последна група близки, които, колкото и да им е трудно, взимат най-тежкото решение, от което най-силно боли –
 
зачеркват зависимия от своя живот
и се мъчат да забравят, че са имали син, дъщеря, баща или пък майка. Зайцев и Шайдулина дават ценен съвет как да се държим, ако сме близки или роднини на хазартно зависим.
1.  Да не се опитваме да игнорираме проблема, надявайки се, че увлечението на зависимия ще мине.
2.  Да не се самообвиняваме – ние нямаме никаква вина за случващото се, никой не е отговорен изцяло за постъпките на друг човек.
3.  Да не преставаме да подкрепяме попадналия в беда човек, а постоянно да му показваме, че го обичаме.
4.  Да не отслабваме контрола си над играча – да ограничаваме парите му, както и да следим дали всички ценни вещи вкъщи са налице.
5.  Да се стараем да избягваме скандалите и обвиненията. След скандал единственото място, което би посетил хазартно зависимият, е игралната зала.
6.  Да не се опитваме социално да изолираме човека. Обикновено хъсът към играта се връща с двойна сила именно при изолираните страдащи.
7.  Да не поставяме ултиматуми за лечение на зависимостта, защото така ще си навлечем крайно негативното му отношение. Само и единствено мотивацията на зависимия може да доведе до успешно лечение.
8.  Да се стараем да прекарваме повече време заедно с него, която хем ще го отдалечи от играта, хем ще ни направи по-близки.
9.   Да покажем, че искаме да му помогнем – че искаме да подкрепим неговото желание за промяна.
10. Да го поддтикнем да говори за това, което го безпокои.
11. Да не се опитваме да го лекуваме сами, а да потърсим специалист с необходимите знания и опит.
Работата с хазартно зависим човек е дълъг и труден процес. Много по-често се налага намесата на лекар, а не само на психолог. А ние, останалите, можем да направим две неща – първо, да обичаме хората до нас, така че никога да не изпадат в подобна зависимост. И второ, ако съдбата е изпратила изпитание в някое семейство, превръщайки някой от членовете му в хазартно зависим, най-сигурното нещо, което могат да направят членовете на семейството за него, е… пак да го обичат.
Публикувано в Здраве, Часът на психотерапевта
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ