Tyxo.bg counter

За емиграцията – първа част

За емиграцията
 
ноември, 2010 г.
 
Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
 
– Когато съм най-безпомощна, си викам: „Ей, искам сега да съм емигрант.“
– Да, ама когато искаш да живееш, искаш в България да живееш.
– Да.
Емиграцията е административен акт. Винаги имаш сантимент към това, което напускаш, и към живота, който оставяш.
– Но отиваш някъде и започваш да живееш. Минаваш през трансформация, но започваш да живееш там.
– Какво разбираш под живеене? Емигрантите например нямат приятели. Какъв живот е това?
– Търсенето на приятели започва, когато се адаптираш към другата система на живот. Докато се адаптираш, ти не живееш и нямаш приятели. Само се напасваш към живота там. Това не е живеене. Това е оцеляване. Винаги. Няма значение колко си богат.
– Трябват ти десет години според мен за адаптация. За да можеш наистина да обемеш живота. Живот е, когато си доволен, натрупал си някакъв актив, имаш приятели и си щастлив.
 
– Винаги съм ви казвала, че идвайки в София, съм преживяла трансформацията на един емигрант. Само дето периодът ми на престой е по-малък – само десет години.
– Ами, почти всички на тази маса сме го преживели.
– Не е точно така, защото вие сте дошли тук като студенти. Това ти дава статут. Независимо че може да сте имали много трудности, дошли сте по каналния ред и в друга възраст, когато трудностите се понасят по друг начин.
Това е интересен въпрос. Дали когато отиваш в друга държава с определен статут – например да работиш, защото фирмата те изпраща, или пък защото си се оженил, – понасяш всичко по-леко?
– Мисля, че да. Както и смятам, че на вас студентският статут и младостта са ви улеснили адаптацията в София.
 
– Има емигранти, на които им е толкова тежко, че слушат по цял ден „Моя страна, моя България“.
– Глупости! Това става веднъж в годината, когато се събират на 3 март в някое посолство или някое училище и се напиват до козирката.
 
– Правим някакво обобщение, което въобще не е вярно. Всичките примери, за които мога да се сетя, са на щастливи емигранти. Дори някои от тях толкова са се сраснали с държавата, в която живеят, че направо приличат на чужденци. Говорят български, много често правилно, но с музиката на чуждия език, който говорят. Особено тия, по-старите.
– Те изглеждат като чужденците, на които сапунът им личи. Обличат се в бяло и са изгладени и чисти. Когато си дойдат в България, създават впечатление, каквото едно време създаваха чужденците, които срещахме на морето. След десетки години, прекарани в друго общество, някои българи заприличват на чужденци.
 
– Има два вида емигранти: едните отиват и успяват, другите отиват, не успяват, но не се връщат, защото ги е срам.
– Имам приятел, който се върна от Америка с една статуетка. Награда за най-добър поет на Америка за годината. Отишъл и я дал в музея на селото, в което е роден. Изобщо не го е срам, вече две години живее тук и не ще да се връща в Америка.
  
– Тези, които не си идват, просто знаят, че тук ще им бъде още по-тежко. Емигрантството е акт, чрез който режеш пътеките си за обратно.
– Ти пък защо си мислиш, че си режеш пътищата?
– Зависи как си тръгнал. Ако си продал всичко тук, за да тръгнеш, защото има и такива случаи, си ги отрязал изцяло. Но и да не си го направил, може да имаш път за обратно, но настилката му е друга. Не е с готин асфалт, ами е с дупки. И какво? Върви ли ти се по такъв път обратно?
 
– Това може да го провери и разбере всяка от нас по тази вътрешна емиграция, която сме направили. Ти ще се върнеш ли в Плевен да живееш?
– Да, винаги имам тази опция.
– По желание ли обаче?
Не.
 
– Понятието „емигрант“ доста се промени. Защото сега хората пътуват много и новите емигранти не са такава екзотика, каквато бяха старите.
Преди емигрантите бяха единствените носители на чужбината. Хората по-малко пътуваха и по-малко общуваха с чужденци. Светът беше по-затворен и емигрантите бяха странни птици, екзотични.
– Освен това сега се навъди една такава порода пътуващи хора, които не отсядат трайно в една страна, а живеят няколко години в една, няколко години – в друга. Идват си в родината, после пак заминават.
 
– Има и такива хора, които направо се побъркват. Колкото и да са се надъхали и подготвили, те се побъркват, когато отидат в чужбина. Дори и да не са отишли сами там, а със семейството си например или пък да са отишли при някого.
– Сблъскват се с трудности, които не са им ясни.
 
– Онзи ден, като се схлупи това време… Имах чувството, че не искам да ставам от леглото. А нямаше никаква причина. Просто се събудих и видях, че навън е есен. Как бих могла да живея в Лондон например?
– Значи освен според всичко друго трябва и според климата да си избираш мястото, където да емигрираш. 
 
– Всеки емигрант тръгва с идеята да стане по-заможен и по-щастлив. Но по-щастливи ли са наистина?
– Влади замина за Канада, плюеше България и най-вече комунистите. Сега какво се прокрадва в неговите писма? Пише: „Аз прочетох за България еди-какво си…“ Имам чувството, че аз не съм толкова информирана, колкото е той. Как да му повярвам, че е щастлив там?
– Ооо, да си набавяш информация, не означава, че не си щастлив. Какво лошо има да се интересуваш?
 
– Винаги съм била против Америка, но неоснователно. Трябва да познаеш нещо, за да имаш право да го плюеш. Дори като малка бях написала съчинение „Защо мразя американците“. Беше тема по избор, никой не ми я е задавал. Сега мисля, че Америка и Канада са най-добрите страни за емиграция и най-лошите страни за живеене. Това са две различни неща според мен. Всичко там е направено в полза на човека и за негово удобство. Една подредена бюрокрация.
 
– Снощи гледах един филм, документален, за Кристо и Анани Явашеви. Филмът е много интересен, защото представя паралелно живота на двамата братя. На единия, който емигрира, и на другия, който остава. Какъв е, поне според този филм, животът на Кристо? Суперскучен, ужасен, задимен, закован в едно ателие, в което жена му Жан-Клод само вдига телефона и води разговори за пари. Имаше една удивителна сцена между двамата братя – Анани разказва на Кристо за детството, показва му снимки, говорят си на френски, а Кристо нищо не си спомня от България. Кой е по-щастлив? Анани не е могъл да избяга, но пък е по-богат с паметта за това, което е било.
– Кристо има комфорта да си живее в главата, защото е творец. Дори е спорно къде точно е емигрирал. Той е емигрирал в изкуството.
– Брат му каза, че Кристо е избягал само с един молив. Това му е бил багажът.
 
 
– Няма никаква причина хората да не се чувстват щастливи, след като емигрират. Движението е щастие. Отваря ти се възможност да изучиш нова култура. Ако ние сме космополити, ако земята е нашият роден дом, няма никаква причина да се чувстваш зле там, където отиваш да живееш. Напротив, това трябва да е блестяща перспектива. Но отвъд свободата границите са важни. Човек трябва да има някакви граници, включително и географски, за да се чувства уютно. В този смисъл космополитизмът е непостижим. Границата е много важно нещо, тя ти е в главата. 
Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ