Tyxo.bg counter

За киното – трета част

Професор Светослав Иванов:
„Животът е по-дълъг, когато го рискуваш“
 
от Мирослава Иванова
 
Снимки: личен архив
 
май, 2009 г.
  
Професор Светослав Иванов
 
 
„Тати снима голи жени“ – така на първия учебен ден синът на мой приятел фотограф отговорил на въпроса на учителката „Какво работи баща ти?“. Смутената преподавателка моментално прекратила събирането на сведения за професията на родителите по тази методика.
Ако върнем времето с малко повече от тридесет години назад и си представим сина на Светослав Иванов в подобна ситуация, детето вероятно би трябвало да каже следното: „Баща ми прави катастрофи.“
Значи по професия събеседникът ми е катастрофьор? Амиии, ще се опитам да ви обясня, но в случай че не успея, наистина ще попитаме сина.
Ако седите срещу него, със сигурност няма да повярвате, че този благ човек може да обръща коли, да скача от високо или да участва в жестоки ръкопашни схватки. Още по-впечатляващото е, че може да спука от бой кой знае защо възникналите представи, според които каскадьорите не са някакви научни или обществени авторитети. Професор Светослав Иванов е биомеханик и физик, председател е на БСФС, най-голямата организация за масов спорт в България, бил е ректор на НСА. Наричат го още „основателят на бойните изкуства“. Преподава сценично движение на студентите от НАТФИЗ. Консултант и обучител е по каскади. Каскадьор.
Предстои ви да прочетете истории, пресъздаващи филмови сцени с каскади, на които затварях очи от страх, когато бях малка, и от които ми беше трудно да откъсна уши, докато разговарях с професора. Казва, че ако животът е това, което ти се случва, каскадите са един начин да живееш повече. „Живот на едри хапки. Сгъстен. Иначе кога ще имаш такива премеждия?! Каскадите са истински живот. Уважавам филмите, които могат без каскади да ти внушат много неща. Има актьори, които с поглед или жест могат да те накарат да се разплачеш. Каскадите са за по-масовата публика и са истинско преживяване за човека, който ги прави.“ 
Често са го питали защо ги изпълнява тези каскади. Преди е философствал и обяснявал, че е много важно човек да преодолява себе си, но сега е категоричен: „За да се покажеш, се прави, не за друго. Трябва някой да гледа, пък ако и снима, още по-хубаво. Щом като е да се преодолявам, защо не го правя всеки ден? Да ходя и да си скачам от четвъртия етаж. Трябва някой да гледа. Сега мога да си го призная, защото вече съм на възраст.“
  
Присъждането на почетната титла доктор хонорис кауза на Франц Бекенбауер в НСА
 
Войнишката служба не била лека
в онези времена и професорът като всяко момче си мислел, че светът свършва заради двете години казарма, на които краят не се виждал. Когато през първата войнишка нощ се озовал заедно с още 800 остригани новобранци на огромния плац, ограден от тъмните здания на поделението, изведнъж започнал бой, трябвало всички да се доказват. „Новобранци, още необлечени. Момчешка работа“ – спомня си той сега. Тогава Светослав Иванов се оказал в центъра на огромен кръг от нeколкостотин души заедно с още едно момче. „И аз това момче започнах да го душа, знаех такива хватки, защото тогава тренирах джудо апокрифно, понеже беше забранено. Но съм стискал здраво, за да не се изложа, той ми омекна в ръцете и падна. Казах си: „Какво направих?! Убих човек! Майка ми, братчето ми ще полудеят!“ Тръгнах да тичам за помощ. Обиколих сградите на поделението, навсякъде беше тъмно. Връщам се, плацът празен, няма жива душа, само от една врата се процеждаше светлина. Вътре заварих този, дето го удуших – съживил се.“
Мислите, че службата за редник Иванов е започнала с десет дни карцер? Нищо подобно! „Излезе, че като удушиш
човек, ставаш най-важният“, смее се професорът. На следващия ден другите го гледали като бог.
 
Уникално самоубийствено движение, изобретено от Светослав Иванов и изпълнявано единствено от него. Включва пълно превъртане и винт във въздуха с приземяване върху главата и врата…
 
Станал тартор
Същото отношение към младежа Иванов, който още не знаел как се стои мирно, имали и офицерите. Освобождавали го от строя, когато строят трябвало да марширува, и непрестанно му оказвали честта да дава тон за песен, макар че по-фалшив тон за песен вероятно се е чувал само в поделението, в което е служил Краси Аврамов цяло поколение по-късно. „Мина време, докато един ден на плаца се бяха събрали всички и какво да видим? Един идиот се засили през спалното помещение, скочи, обърна се и се хвана за черчевето на прозореца. Всички видяха това, а после погледнаха към мен. Разбрах, че този ми взима първенството. Никой нищо не ми каза, знаех какво се очаква от мен. Качих се горе и с патъците, през прозореца, повторих номера. Господ много ми помогна тогава, на нокти останах. След това го правих много пъти този номер, но първия път направо си бях излетял. Мина се един месец и момчето, за което аз реших, че иска да ми вземе първенството, се обеси. Оказа се, че той си е бил луд с книжка. Не си взех урок от тази случка.“
Професорът казва, че истинската каскада е тази, при която не всичко може да бъде изчислено, когато на мига трябва да взимаш решения. Тогава има риск. „Номерът е да усещаш мярата, доколко риск можеш да поемеш. Иначе трябва господ да те пази.“
Каскадите са част от сложната комбинация на филма, но присъствието им е толкова ярко, че те биха могли да бъдат вадени от филмовия контекст, за да възпитат и формират своя специфична кинопублика.
 
Или улична публика
„Жена ми е много против тези каскади и аз винаги се крия, когато трябва да направя нещо. Преди години трябваше от уличката до Военната академия да засиля една кола, да я обърна в канала и да скоча, преди да изхвърчи колата. Спряха движението, хората слязоха от автобусите, сеирджии – колкото щеш. Аз засилих колата, скочих и останах долу, без да мърдам, като изчаквах някой да каже: „Край на снимките.“ Но публиката се уплашила, помислила, че съм загинал, защото не мърдам, а една жена се развикала: „Утрепа се момчето, утрепа се!“ Интересното е, че моята съпруга също се оказала сред зяпачите и казала: „Като е луд, да се трепе!“ Останалите се бяха хванали да я линчуват, добре че се намесих.“
Светослав Иванов и жена му празнуват рожден ден на една и съща дата и по традиция с много гости. За беда една година точно на празника била насрочена
 
Студент във ВИТИЗ
 
каскада с мотор
отлагана по едни или други причини през целия снимачен период на филма. Всички атмосферни и климатични условия, както и целият екип били готови точно за тази дата. „Аз не можех да кажа, че отивам да правя каскада, взех празните бутилки и съобщих, че отивам да купя лимонада. Мислех си: „Правя каскадата и се връщам.“ Трябваше да се блъсна с един голям мотор, 500 кубика. Бях се подготвил, един автомобилен състезател щеше да ме блъсне. Пет-шест камери бяха разположени по три завоя. Понеже беше привечер, режисьорът ме накара да запаля фара и не щеш ли, моторът, купен на старо, за да излезе по-евтино, започна да прекъсва. Бяхме се разбрали автомобилистът да кара с 60 километра в час, аз да го подмина и той да ме удари. Само че аз, макар и с пълна газ, не успявах да го надмина. Наближихме завоя, откъдето трябваше да изхвърча. Аз вдигнах ръка, като по този начин исках да дам знак, че не мога да го изпреваря. Всички обаче помислили, че така съм решил в последния момент. Колата ме блъсна, моторът зацепи и излетя. Номерът тук е да се откачиш от мотора. Излитането е за стотни от секундата, но те вървят като часове… Неслучайно казвам, че по-дълг живот съм живял от много други хора. Първо трябваше да се откача от мотора, но бях на седалката, нямам опора. Мислех си настрани ли да мина, назад ли да се претърколя… И всичко това е във въздуха, в тези стотни от секундата. Като паднах на земята, не усетих болка, защото бях много напрегнат, но видях фара на мотора над мен с всичките му ресни, счупени от стъклото. Така ги фиксирах, все едно го гледам на снимка. Представи си колко са изострени сетивата в такива части от секундата. Тогава разбрах, че може би е вярно това, което съм чел, че когато човек умира, времето така се удължава, че стига за това целият ти живот да мине като на лента пред очите ти.“
Гостите не пили лимонада. Късно през нощта професор Иванов се прибрал със собствената си кола вкъщи. Впрочем усетил, че нещата не са, както трябва
 
отбил се в „Пирогов“
но имало много чакащи пострадали хора и той решил направо да се прибере вкъщи. Паркирал пред блока и когато отворил вратата на автомобила, вече не можел да помръдне. Буквално допълзял до апартамента, а в ранното утро на новия ден се установило, че двойният рожден ден в семейството Светослав Иванов отбелязал с два счупени крака.
 
"За да се покажеш се прави, не за друго"
   
 
Да не те е страх, е страшно
Страхът и болката са дадени, за да те предпазват.“ По нищо не личи, но професорът твърди, че се страхува. Сравнява каскадата с партия бридж. За тази игра се казва, че майсторството е в обявяването, а след това и слугите могат да го разиграват. Трябва всичко да премислиш предварително и после да тръгнеш и да го правиш, без да се замисляш. Замислиш ли се…
„Скоро исках да правя сериозна, опасна каскада – 
 
не за филм, а за демонстрация
Щях да събера студентите си от НАТФИЗ, съмишленици, приятели. Добре че не я направих. Вероятно мускулите ми не са същите. Едно си мислиш, а е друго. Дадох си сметка, че ако се потроша, няма за кога да се оправя, защото, като си млад, имаш време.“
Възгледите на хората се променят с възрастта, тъй както и зрителските навици. Сега не затварям очи, когато гледам катастрофи във филм, разбирам, че това е на кино. Но вече знам и друго, за каскадьора това е истина!
За внуците си Светослав Иванов казва: „Да са живи и здрави, но каскади да не правят! Правил съм каскадите за удоволствие, но то е било за сметка на близките. Слава богу, не съм ги оставил. Бях много млад, не съм разбирал колко ги обичам. Егоизъм е това, да знаеш. Дива работа! Сега си давам сметка.“
Светослав Иванов очевидно е един от много интересните хора на този свят и за щастие професията на сина му е да описва историите точно на такива хора. Помолих го да бъде първият читател на този текст и методиката ми даде чудодейни резултати. Вижте
 
какво ми каза Иво Иванов, синът на професора
„Баща ми е прекалено скромен и е спестил някои интересни неща. Многократен шампион по джудо е и е автор на първата българска книга по бойни спортове – „Карате“. Той е сред няколкото души, съставящи станалата митична бойна група, получила своите черни колани от легендарния, дори мистериозен кореец Хван. Познат е с прякора Цапето. Дълги години в каскадьорските среди и сред привържениците на бойните спортове никой не знаеше истинското му име. Дори когато бях малък, на мен всички ми викаха „Малкото Цапе“.
В казармата тогава имало нещо като естествен подбор на тартори. Цапето е дошъл с репутация още като новобранец и най-якият, „алфа мъж“ от старите го е
 
 
"Иначе кога ще имаш такива премеждия…"
 
предизвикал на плаца да се бият
Той е бил някакво много силно животно, мисля, бивш борец или нещо такова, който искал да покаже на всички кой е тарторът на поделението. Баща ми замалко е щял да го убие, както споменава в разказа си…
На рождения си ден той се прибра вкъщи не просто с два счупени крака, а с два счупени на солети крака. Костите му бяха надробени и хирурзите трябваше да сложат метални винтове в краката му. В продължение на месеци беше в гипс и с патерици. Лекарите не можеха да повярват, че след такива катастрофални множествени фрактури човешко същество би могло да се качи в колата си, да кара час и половина до София, да отиде в „Пирогов“, да не му хареса опашката в спешното отделение, да си отиде вкъщи и да си легне. Междувременно майка ми беше решила, че се е изнизал на рождения си ден, за да отиде при някое гадже
 
беше бясна и готова за развод
На сутринта баща ми не можеше да стане от леглото, но тя помисли, че се преструва. Повярва му чак когато видя безформената пихтия, в която се бяха превърнали краката му.
Каскадата до Военна академия беше за филма „Инспектор без оръжие“. Майка ми случайно беше попаднала сред зяпачите на улицата. Баща ми я беше убедил, че вече не прави каскади, и тя не е имала представа, че той е скачащият от колата каскадьор. Не можеше и да го познае, защото той е бил с каска. Когато е тръгнал да скача от колата, дръжката на вратата е заяла и той е успял да излети от автомобила в последния момент, преди колата да изхвърчи от рампата в Перловската река. Всички изчисления са отишли по дяволите, защото скокът му е закъснял, така че баща ми се ударил жестоко в едно дърво при излитането от колата. Останал е да лежи неподвижно, както той казва, за да не опропасти снимките, но народът е помислил, че се е пребил.
Забравил е да спомене, че е следвал във ВИТИЗ. Бил е в един клас с Антон Горчев, но баба ми не е искала той да става актьор и го е принудила да се откаже в полза на науката.
Баща ми е също ядрен физик и е работил в центъра за радиоактивни изотопи недалеч от София. Трябвало е обаче да се раздели с изотопите и ядрената физика поради огромното количество радиация, което е получил. Така се е пренасочил към биомеханиката, в която е един от водещите учени в световен мащаб.“
Е, вие успяхте ли да разберете
 
какво работи този човек и на колко години е?
Не мога да кажа нищо повече от това, че е чуден според всичко, което означава тази дума.
И че е по-млад от каскадьор и много много по-стар от професор. 
Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ