Tyxo.bg counter

За приказките – първа част

Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
 
 
За приказките
 
декември, 2009 г. 

  

© Sandra Brunsch – Fotolia.com
 
 
 
– Можете ли да разкажете една цяла приказка от началото до края?
– Аз знам само началото на няколко приказки. Не мога да разкажа нито една от началото до края, освен ако не съм я прочела преди малко.
– Не си се опитвала. Започнеш ли да разказваш, приказката сама те води, тя така е „устроена“. Както за текста на песента те подсеща мелодията… „Червената шапчица“ например не можеш ли да я разкажеш?
– Губят ми се някои моменти, например началото.
– Е, ти можеш да я започнеш, откакто си вървяла в гората. Приказките не изискват коректност при разказване.
– „О, бим-бам, буки-буки, бам-буки, една Червена шапчицааа“. (песен – бел. ред.)
 
 
– „Имало едно време“ – така започват всички приказки.
– „…Един дядо и една баба“.
– „Вървяла е нявга, вървяла е нявга, една Червена шапчицааа“. (пак песен – бел. ред.)
 
– Защо винаги когато се заговори за приказки, се сещаме за детството?
– Ами, както пее Майкъл Джексън в една песен: „Виждал ли си моето детство? Аз търся този свят, от който съм дошъл…“ Общо взето, виж приказките, които са ти чели, и ще видиш детството си. 
– Когато се прибера вкъщи, много обичам да отворя шкафа със старите детски книжки. Избирам си една и прочитам малко от нея. Моето детство е в този шкаф. 
– Не е лошо.
– Да. И тогава, и сега гледам на него като на съкровищница, защото там има много ценни стари издания на книги с приказки.
 
 
– Има и възрастни, които четат приказки.
– Преди смятах, че приказките са за хора, които не могат самостоятелно да взимат решения и чрез приказките искат да избяга в онзи свят на детството, да избягат от отговорност… Но когато срещнах моя мъж, видях, че не е така. Чете приказки и дори понякога гледа анимирани приказки вместо футболни мачове по телевизията.
– За да четеш приказки като възрастен, трябва да си в пълна хармония със себе си и с околния свят.
– Толкова да ти е спокойно, че като посегнеш да четеш, и да ти е сладко като мед. Приказките, когато ги четеш, ти не ги възприемаш просто като текст. Те ти носят приказно усещане.
– Аз бих си избрала мъж, който обича да гледа анимация.
 
– Първите приказки, които написва Шарл Перо, са за възрастни. Били са нещо като басня с поучителен извод на края… И невинаги свършват така, както децата знаят, че свършват. В приказката за възрастни злият вълк убива бабата и… внучката. И край.
 
 
– А кой ви е любимият „детски“ автор?
– Андерсен и Астрид Линдгрен с романите „Емил от Льонеберя“, „Роня, дъщерята на разбойника“, „Братята с лъвски сърца“.
– Ами, Джани Родари? Той пък има приказки с три финала: първи край, втори край и край, който избира авторът.
– Препоръчвам ви да прочетете приказките на Харун ар Рашид.
– Корней Чуковски – също, но те сега не са много модерни руските приказки.
 
 
– Всички деца харесват страшни приказки. Като тези на Андерсен.
– На Андерсен са тъжни, не са страшни.
– Исках да кажа „жестоки“. Представям си болките, които Малката русалка изтърпява, за да получи крака.
– Андерсен е умрял девствен, но това не искам да го пишете, казвам ви го, ако не сте го чели.
– Защо да не го пишем? Това е интересно…
– Ами, защото Андерсен е Андерсен. Все едно, когато говориш за Левски, да обясняваш, че е бил с разни монахини.
 
 

– Когато видях издадените приказки на румънската кралица в Двореца в Балчик, мисля, че разбрах повече неща за нея. Както е интересно в какво състояние като възрастен четеш приказки, така е и интересно в какво състояние и настроение е необходимо да си, за да ги пишеш.
– Приказките на кралицата какви са?
– Хубави, но няма да ги запомниш.
– А ти какво разбра за нея от приказките?
– Да речем, че е ексцентрична…
– Луис Карол е педофил. Джеймс Матю Бари е хипофизно джудже, всички, които са велики и създават класика, просто оттам им тръгва писането, от различността…
– Да, странникът Оскар Уайлд също е писал приказки.
 
– Кой ви е чел приказки? На мен – никой.
– Майка, баба и леля Тотка.
– Спомням си, когато аз вече ги четях на брат ми. 
– На мен ми пускаха плочи.
– Имах и такова апаратче, прожекционно, и с него ми прожектираха приказки на стената.
– Баща ми непрекъснато ми разказваше за Гъбарко.
– А филмчета с приказки гледали ли сте?
– Айде, стига, бе, филмчета!
– Приятелка на леля ми често ни гостуваше. Завиваше ме с едно одеяло, гушкаше ме и ми разказваше приказки. От нея помня „Палечка“ – първата приказка на Андерсен, която чух.
– Моята първа приказка, която помня, е за едно теле, което акало в очите на някакъв човек….
– Ужас! Има ли такава приказка?
– Аз пък помня за „Маша и мечокът“ и там една реплика: „Виждам, виждам, на пънче не сядай, банички не яж. Носи ги на баба, носи ги на дядо.“ Ама кой на кого го казваше, не помня.
 
– Помните ли библиотека „Вълшебник“ на издателство „Народна младеж“?
– Даа. Имах ги всичките книжки. Знакчето на издателството изобразяваше слънце и луна…
– Аз пък нямам такива книги и не я помня тази библиотека.
– Не се притеснявай, аз пък сега не ги знам къде са тези книжки.
 
– Как завършваше „Пепеляшка“?
– Оженили се, как да завършва иначе?!
– Щастливо!
– Има една английска театрална постановка „Пепеляшка“, в която една фръцла мери пантофката и някой казва: „Не става.“ А принцът: „Стана ми.“ А от публиката се чува: „И на нас.“ (Бурен смях.)
– Вижте сега, аз това, ако го гледам, сигурно също ще ми бъде смешно, но после, като поразсъждавам малко, ще си кажа, че не могат така да ми посягат на приказките.
– Не искам да те отчайвам, но всички приказки имат порноверсии. Впрочем доста тъпи и бутафорни.
 
– Писали ли сте приказки?
– Едно време ни поставяха такива домашни.
– Станах кръстница на една дете, което в предучилищна възраст беше написало приказката за въшката и още нещо. Намерили му въшки на детето и сюжетът бил готов. Беше страхотна приказка, а детето – на четири години и половина – я беше написало на машина. 
 
– А кой герой от приказките сте искали да бъдете?
– Винаги съм искала да бъда принцесата. Нормално. С хубава рокля, руса, с малка талийка. То във всички приказки има принцеси, освен ако не са народни.
– И аз все чаках някоя принцеса да я опишат по-мургава, такава като мен. А те все с лица като порцелан и с дълги руси коси… По тази причина се чувствах като… Пепеляшка в най-мръсния є период. 
– Ами, като не сте се сетили да искате да бъдете вълшебницата. Аз винаги исках да бъда вълшебницата.
– Колко хубавооо! Тя може всичко.
– Когато като деца играехме някаква приказка, мен винаги ме избираха да изпълнявам мъжка роля. Сигурно защото майка ме подстригваше късо и бях тантуресто и грозновато дете. Спомням си, че настоявах нашите да ми купят бял анцуг с надеждата, че като го облека, ще ме изберат за принцесата. Но за принцесата избраха красавицата Калинка, естествено, а на мен ми се присмяха: „Ааа, сланина с бял анцуг!“
– Много ги мразех тези драматизации. Винаги съм била в ролята на лисицата. Никога не ме избираха за човешко същество.
– Аз пък бях Калабок (питка, кръгло хлебче от руски език – бел. ред.).
– Ами, ти си била звездата на драматизацията!
– И понеже нямаше костюм на питка, бяха ми закрепили с карфици един картон на гърдите, с нарисувана питка на него.
– Ааа, това е българската народна приказка „Житената питка“, нали? Баба ми я разказваше, но как започваше и как завършваше…
– Търкууулнала се питката…
Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ