Tyxo.bg counter

За рода и семейството – трета част

Длъжни ли сме да обичаме майка си
 
Колкото и да й се сърдим, колкото и да ни дразни, нямаме сили да й кажем „Не те обичам“. Майката, мама – това е нещо свещено, което не бива да бъде пипано. Да опитаме да дешифрираме най-еднозначното наше чувство – любовта към майката.
 
© Iurii Davydov | Dreamstime.com
 
 
Помня как с майка ми влязохме в бившата ми детска стая – спомня си 32-годишната Лидия. – Тя седеше на леглото, плачеше неудържимо и безутешно. Смъртта на нейната майка, моята баба, изглежда, просто я беше съкрушила. А аз не разбирах как може да й е толкова мъчно. Та баба беше истинска присмехулница! Все се подиграваше и подценяваше майка ми. А на мама всичко в живота й си беше наред – бе създала щастливо семейство и даже бе успяла да запази разумни отношения с баба ми. Поне аз така смятах.
Когато я попитах защо плаче, тя отвърна, хлипайки: „Защото никога повече няма да имам добра майка!“ Така значи, тя се беше надявала до края на живота си на това! А докато баба беше жива, съм чувала с ушите си как майка ми й казва, че не я обича. Излиза, че е лъгала…
Дали пък ние, дъщерите и синовете, сме навеки обречени да обичаме жената, която ни е дала живот?! И защо. Какво прави тази наша връзка толкова уникална, че при никакви обстоятелства не може да бъде разтрогната?
 
Социална отговорност
„Не обичам майка си.“ Пренебрежимо малко хора са в състояние да изрекат тези думи. Това е невероятно болезнено. А и вътрешната забрана на подобни чувства е прекалено силна. „На пръв поглед отношенията с майка ми са нормални – споделя 37-годишната Надежда. – Да ги обобщим така: аз се старая да бъда коректна към нея, да не й повишавам тон, но и нищо от онова, което ми казва, да не взимам присърце.“ 38-годишният Борис, внимателно подбирайки думите, си признава, че поддържа с майка си „добри“ отношения, „макар и не особено близки“.
Психотерапевтите обаче са на мнение, че светлата любов между майка и дете не е толкова безоблачна, колкото се опитваме да я изкарваме с думи. Най-малкото защото между братята и сестрите се създава конкуренция за спечелване на майчината любов. Но все пак в народното съзнание майката си остава светиня. Повечето хора вярват, че привързаността между майката и детето е единственото чувство, което не се изтрива с годините. Ненапразно една народна мъдрост гласи: „Никой няма да те обича така, както майка ти.“ Днес, когато традиционните семейни ценности ту се разпадат, ту се връщат на „мода“, ние се опитваме да съвместяваме всевъзможни роли – от родителски до сексуални. Загубил много от обичайните ориентири, модерният човек гледа да се вкопчи в нещо стабилно, в нещо, което е издържало проверката на времето. Затова и образът на майката си остава неопетнен от крайната, изчанчена модерност. Непоносимо е дори и плахото съмнение в неговата недостоверност. Самата мисъл „Имам лоша майка“ е в състояние да разруши човека. Неслучайно в приказките злото винаги се свързва с мащехата, а доброто – с истинската майката.
 
Изначално сливане
Степента на близост, която изначално съществува между майка и дете, изключва съществуването на комфортни отношения. Първо имаме пълно сливане: ние всички се появяваме на бял свят изпод биещото сърце на своята майка. По-късно за бебето майката се превръща в идеалното всемогъщо същество, способно да удовлетвори всички негови потребности и нужди. В момента, в който детето си даде сметка, че майка му не е съвършена, то е шокирано. И колкото по-малко тя удовлетворява истинските потребности на детето си, толкова по-тежък е ударът за него. Този удар в един момент може да прерасне в дълбока обида, която пък да се развие в ненавист.
Ние всички сме изпитали в детството си горчивия детски гняв – когато майка ни не е изпълнила нашите желания, силно ни е разочаровала или обидила. Може да се каже, че подобни моменти на детска враждебност към майката са неизбежни, тъй като човешките отношения са по природа двойствени и противоречиви. Но ако те са по-скоро изключение, единични случаи, тогава всичко е нормално. Ако враждебността ни започне да се задълбочава и да ни мъчи постоянно, тя се превръща в наш вътрешен проблем. Често това се случва с децата, чиито майки са прекалено заети със себе си, страдат от депресия, били са прекалено взискателни, или точно обратното – винаги са се държали безразлично.
Майка и дете наистина са слени в едно и силата на емоциите в техните отношения е правопропорционална на интензитета на това сливане. На единствените деца и на тези, които са израснали в непълни семейства, им е още по-трудно да си признаят, че изпитват неприязън към майките си. „Откакто се помня, аз все съм смисълът на нейната любов – разказва 33-годишният Иван. – За някои това сигурно може и да е голямо щастие, но за мен бе тежко бреме. Дълго време не можех да се запозная с някакво момиче, да създам свое семейство. Тя не можеше да ме дели с никого!“ Днес връзката на Иван с майка му е все още силна: „Намерих си квартира близо до нейната къща, на две пресечки… Макар и да разбирам, че тези отношения пак ме лишават от пълната свобода, все пак са за предпочитане пред предишните“ – признава той.
Почти никой от възрастните и даже най-нещастните деца на практика не се решават да изгорят всички мостове, свързващи ги с майките им. Те отричат, че са сърдити, опитват се да разберат майките си (и тя е имала трудно детство, нелека съдба…). „Телефонирам на майка си от чувство за дълг – признава 29-годишната Ана. – Знам, че в душата си много ме обича, и затова не искам да я разстройвам.“
 
Дължим й раждането си
Психоаналитиците говорят за „изначално чувство за дълг“ и последицата от него – онова чувство за вина, което цял живот ни свързва с жената, на която сме задължени заради появата си на бял свят. И каквито и да са нашите чувства към нея, на дъното на душата си пазим жива надеждата, че все някога всичко помежду ни ще бъде прекрасно. „С ума си разбирам, че не мога да променя майка си – въздиша 43-годишната Вера. – Но все пак не мога да се примиря с това, че между нас никога нищо не се промени.“
Ние имаме право да не изпитваме тази любов, но не се решаваме да са възползваме от него. У нас живее отдавнашната ни детска жажда за безусловна и нежна родителска любов. На всички нас, без изключение, ни се струва, че нашите родители на се ни обичали така, както ни се е искало или както трябва. Нито едно дете не смята, че е имало майката, от която се нуждае. Още по-трудно им е на децата с властни и строги майки. В представите си ние не правим разлика между всемогъщата фигура на майката, за която си спомняме от детството, и реалния човек. Този образ не се променя с времето. Само „достатъчно добрата“ майка (терминът е на английския психоаналитик и педиатър Доналд Виникота) ни помага да вървим към независимостта си като възрастни.
А достатъчно добра майка е онази, която удовлетворява насъщните потребности на детето си, но не задоволява неговите капризи. Така тя му дава урок, че за да живее то добре като възрастен, трябва да се научи на самостоятелност отсега.
 
Страхът да не заприличаме на нея
Когато Вера и Мария раждат своите деца, те позволяват на своите майки да общуват по-активно с внуците си, надявайки се, че на мястото на „лошите“ майки тутакси ще се появят „добрите“ баби. Преди раждането на първородния си син Вера намира любителски филм, заснет от нейния баща. От екрана я гледала смееща се млада жена с малко момиченце на ръце. „Трогнах се – спомня си тя. – Всъщност отношенията с майка ми се влошиха, когато аз станах тийнейджър, но до този момент, както изглежда, мама се е радвала много на това, че ме има на белия свят. Убедена съм, че успях да стана добра майка на двамата си синове само благодарение на тези първи години от своя живот. Но когато днес видя майка си да се дразни и да крещи на децата ми, нещо в мен се преобръща и аз веднага си спомням в какво се е превърнала.“
За Мария, както и за Вера родната майка е антимодел за подражание. „Веднъж в края на дълъг телефонен разговор дъщеря ми ми каза: „Толкова ми е приятно да си говоря с теб, мамо.“ Затворих телефона и се разплаках. Бях щастлива, че съм успяла да изградя прекрасни отношения със своите деца, и в същото време ме задуши една огромна тъга, че на мен такова щастие не ми се беше усмихнало. Майка ми все ми липсваше.“
Обикновено от жени, които са имали лоши отношения със своите майки, стават много добри майки.
 
В търсене на безразличието
Когато отношенията с някого са мъчителни, спазването на дистанция става жизнена необходимост. Обикновено настрадалите се пораснали деца изпитват към майките, с които не са се разбирали, само едно – безразличие. Това е защитна реакция. Но тази защита е много слаба. Достатъчно е и един дребен жест от страна на майката, за да я обезвреди и вие отново се чувствате наранени. „Постарах се напълно да се откъсна от майка си, даже се преместих в друг град – разказва Ана – Но само като чуя гласа й в телефонната слушалка, ток минава през мен… Заблуждавам се, че ми е все едно“ – споделя Ана. Мария избира друга стратегия: „На мен ми е по-лесно да поддържам някаква формална връзка, отколкото да я прекъсна окончателно. Виждам се с майка си, но много рядко.“ Да си позволи човек да не обича онази, която го е възпитала, и на всичкото отгоре въобще да не страда от това, е невероятно трудно. Но не е невъзможно. Според психолозите това е изстрадано безразличие. То ни обзема, когато душата е успяла да се освободи от преживените в детството липса на любов и грижа. То се ражда, когато омразата ни се смири. Болката, която носим от детството, си остава в нас, но някак си ни става по-леко да вървим по своя път, ако се постараем да разберем своите чувства и да ги отделим от чувството си за вина.
Да пораснеш, означава да се освободиш от онова, което сковава твоята свобода. Но порастването винаги е труден и дълъг път.
 
Малко „омраза“ не вреди
Ще ви стане ли по-леко, ако си позволите да не обичате майка си? Според психолозите – не. Но отношенията ви определено ще станат по-добри.
Промяната на стила на отношенията с майката ни позволява да ги направим по-малко болезнени. Но както в тангото, и тук са нужни насрещните движения на двама души. Първата крачка обаче винаги е на детето. Опитайте се да анализирате противоречивите си чувства към майка си в детайли. Кога според вас са се появили различните емоции в „състава“ на тези чувства? Може да се окаже, че част от вашите претенции към майка ви са с изтекъл срок на годност. Погледнете на майка си от неочакван ъгъл – представете си как би живяла тя, ако не сте се били родили вие. И в края на краищата, признайте, че и тя има право да изпитва сложни чувства към вас.
Преди да започнете да градите новите по-хладни отношения с нея обаче, трябва да си дадете сметка дали можете да понесете това да умрете един за друг като родител и дете, да напуснете завинаги тази съдбовна и уникална връзка между дете и майка.
Прекъсвайки обаче тежките отношения помежду си, майката и детето спират да тровят взаимно живота си и да очакват невъзможното един от друг. Те започват да се оценяват по-хладно, но далеч по-трезво. Тяхното взаимодействие започва да прилича по-скоро на бизнес сътрудничество: всеки цени времето на другия; научава се да преговаря, за да извоюва това, което иска от другия; и двете страни се научават да се шегуват и да контролират своите чувства. Е, тези отношения не ви ли харесват повече?!
 
 
А как е при животните?
Може ли самката да стане „лоша“ майка
Може. От гледна точка на еволюцията грижата за потомството е естествено поведение на екземплярите от женски пол. Но при определени обстоятелства механизмът на формиране на привързаност дава дефект. „Лоши майки“ стават онези животни, които са били зле отглеждани от своите майки. Такива самки са доста агресивни към своето потомство. Но „лоша“ може да стане и онази, която роди болно малко. Ако малкото не реагира на нейните действия (болестта го прави по-слабо активно и подвижно), тя може да престане да се грижи за него.

Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ