Tyxo.bg counter

За спорта – втора част

Бъл-га-ри! Ю-на-ци!
Репортаж от трибуните на спортния музей
 
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки © BeLIGHT STUDIO
 
октомври, 2009 г. 
 
Оригиналната снимка на швейцарските учители по гимнастика от момента на тяхното пристигане. Седналият в центъра е Шарл Шампо. Мъжът с мустаците и лентата, в средата на правите, е Луи Айер
 
 
Стадиона „Васил Левски“, влизате през централния вход, после – по дясното стълбище. На охраната кажете, че отивате в музея, музея на спорта. И най-добре е да ви посрещне тя.
Катя Иванова не е спортист, но е от хората, които имат специално отношение към спорта, и точно в тази нейна особеност се отразява индивидуалността й.
Понякога не осъзнаваме връзките между събитията в живота си, но щастливите случайности си знаят работата и точно те са запратили госпожа Иванова, историк, специализирал археология, на позицията директор на музея на спорта.
 
Катя Иванова в експозицонната зала на музея
 
Изобщо няма смисъл да я питам за духовната страна на нейната работа. Предметите тук са одухотворени не само от потта и победите на хората, които са ги притежавали, но и от нейната любов към тях.
Тук са разположени
 
неприкосновени запаси българска гордост
които дължим на спорта. Ако можеше да направим карта на това място и да отбележим всичките му експонати, то непременно би трябвало да нанесем и безбройните емоционални връзки, които я свързват с предметите тук, както и с хората, от които са дарени. Цели 98% от фонда на музея са съставени от дарения от големи състезатели и спортни деятели.
Катя Иванова работи тук от 1990 г. и се стреми да разказва всичко, което знае, истории, които на нея са й били разказани, или на които е била свидетел и помни емоцията от тях. „Ние сме тленни – казва тя, – а умните хора, нали знаете, гледат да оставят нещо след себе си.“
Едно от моите обяснения за важността и популярността на спорта е това, че той не ни вади от истинския живот и не ни затваря в кула (или музей) от слонова кост. Дори е повече съвместим с обикновеното ежедневие на усилени тренировки и по-малко с онези съвсем други реалности, наречени състезания и победи, които траят само мигове. Но помнете, че
 
големите спортни личности са чудати хора
малко нещо герои и истински големи юнаци. Защо ли? Не защото това е в устата на агитките, а защото така е било писано за българите от швейцарците. Ето как започва юначната история на българския спорт… 
Само си представете! 1894 г. е, едва няколко години след Освобождението на България. Тогавашният министър на просвещението Георги Живков обикаля големите европейски градове и столици, за да види къде най-много ще му хареса образователната система. Вече споменахме, че както често се случва в живота, случайните неща се оказват крайъгълен камък за какво ли не. Този министър Георги Живков попаднал на един кантонален събор в Лозана и много му харесала организацията на спорта там. Швейцарците и тяхната родина още тогава правели впечатление с изключителното богатство и с най-голямата скромност, която може да бъде видяна някъде. Той поканил десетина специалисти по гимнастика, които да дойдат в България и да поставят началото на обучението по физическо възпитание. За спорт въобще не се говори по това време, но започва възраждането на българската държава и идването на тези швейцарци у нас доказва това.
По много силен начин съдбите на двама от тези хора
 
Шарл Шампо и Луи Айер
се свързват с България. Известно е, че в античността е имало олимпийски игри, които през 334 г. от н. е. с идването на християнството са ликвидирани, защото са смятани за езически. Френският благородник Кубертен, който е много завладян от гръцката античност, възстановява олимпизма. Първите модерни игри на новото време се провеждат в Атина през 1896 г. и България е една от 14-те страни, които участват със своя делегация там. В лицето на швейцареца Шарл Шампо, участвал в състезанията по гимнастика, ние имаме участник от името на България.
Шампо оглавява и първото гимнастическо дружество „Юнак“. по-късно, през 1898 г., е създаден съюзът на българските гимнастически дружества „Юнак“. Оттук идва и прословутият възглас: „Българи! Юнаци!“
Другият от групата швейцарци, който по драматичен начин преплита живота си със съдбата на България, е Луи Айер. Освен че е един от най-активните първи спортни педагози, Айер е и доброволец, участник на страната на България в Балканската война.
 
 
    
Възпоменателен медал, който се е връчвал на всички участници. Своеобразно материално доказателство, че България е участвала на олимпийските игри през 1896 г. с швейцареца Шарл Шампо – първия български олимпийски състезател
 
Швейцарецът е автор на книгата Pro Bulgaria („За България“), която издава на френски език през 1913 г. и в която защитава българските позиции след Междусъюзническата война. Луи Айер се включва в бойните български редици и по времето на Първата световна война и загива през 1916 г. при защитата на Дойран. Айер е преподавал спортни дисциплини преди идването си у нас в швейцарски град Веве. До смъртта на сина на Луи Айер – Марсел, в малкия семеен замък във Веве са се развявали две знамена – швейцарското и българското.
Факт, отразяващ влиянието на Европа върху България, е създаването на първото колоездачно дружество през 1888 г. По това време много български младежи, дори и от семействата с по-скромни възможности, са завършили образованието си в чужбина и връщайки се в България, всъщност донасят и първите спортни уреди.
 
 
Колоездачният екип на Александър Бичев. Ако си мислите, че спонсорите са рожба на новото време, погледнете тази фланелка от 1924 г., на която с големи букви пише „Гьорике“ – германска фирма за производство на велосипеди
 
Колоезденето
е първият спорт, който започва да се практикува у нас организирано и да се развива основно покрай дипломатите. До 1944 г. у нас са били проведени само две колоездачни обиколки, защото все пак колоезденето е спорт, който е свързан с добри пътища и с техника, а България е била бедна страна. Александър Бичев е участник в първата колоездачна обиколка на България през 1924 г. Малко преди да почине, донесъл в музея фланелката, гащетата, каската и победната лента, на която пише „Български шампион на шосе“.
Единственият българин, който е печелил Пробега на мира, най-силното колоездачно състезание до 1989 г., което печелеха обикновено руснаци и германци, е Ненчо Христов. Победителят е посрещнат тук от цяла София на Орлов мост след победата му през 1957 г.    
 
 

 

 
 

Ето откъде е тръгнала българската школа по вдигане на тежести: щанга от 30-те години на миналия век, която била запазена в един юнашки салон и донесена в музея от студенти, които превозили този атрактивен експонат до София с… влак

 
 
 
Ръкавиците, с които Борис Георгиев–Моката е завоювал първия медал за България от олимпийски игри
 
 
 
Единственият златен олимпийски медал, дарен на музея
 
 
 
Снимка на Никола Станчев и кърпата, която е използвал по време на състезанието
 
 
Спортът има цялостна история, а всеки спорт – своя собствена, която е много интересна с процесите и с личностите. Продължителното възходящо развитие на три спорта у нас е достигало да такива нива, че прави възможно говоренето за
 
български школи в тези три спорта
Подобно голямо световно признание имат художествената гимнастика, вдигането на тежести и борбата. Борец е и първият олимпийски шампион на България. Никола Станчев печели златния медал в Мелбърн през 1956 г. Първият олимпийски медалист на България е Борис Георгиев–Моката.
Катя Иванова сподели, че много от големите български спортисти са лични нейни приятели и често ги е молила да донесат медалите си в музея. Единственият, който подарил златния си олимпийски медал на музея, е борецът Георги Мърков, който става олимпийски шампион в Мюнхен през 1972 г.
Олимпийският медал е най-голямото отличие за всеки спортист. До 1988 г. медалите са имали само златно покритие. След игрите в Сеул медалите вече са от истинско злато. Мнозина гледат на медала по-скоро като на нумизматична и колекционерска находка, докато госпожа Иванова казва, че възприема ценността на предметите в музея от гледна точка на това, каква историческа информация носят те.
Колко малка страна е България и особено напоследък почти не си даваме сметка, че тя присъства много активно в световния спорт с изключение може би на 90-те години. „Това е напълно обяснимо – казва госпожа Иванова, – защото спортът е отражение въобще на социалния живот в страната. Когато започнаха промените и всичко се обърка, за да стартира отначало, това рефлектира и върху спорта, което не попречи в началото на новото хилядолетие отново да се вдигнем на крака.“
Впрочем работата ми по този материал съвпадна с европейското първенство по волейбол, на което българите завоюваха бронзовите медали, както и със световното първенство по бокс, откъдето Детелин Далаклиев се завърна със златен медал, както и с европейското по художествена гимнастика, където на лента Силвия Митова стана бронзова медалистка. Класирания, които усилиха усещането ми, че по стълбите вдясно от главния вход на стадион „Васил Левски“ попаднах на духовно и затрогващо място, което не прилича точно на музеите, в които човек изпитва необяснима тъга. Емоцията тук е приповдигната, а не минорна, защото спортното минало надига в гърлото един друг спортен възглас: „Давай! Давай! Давай!“
Което означава ни повече, ни по-малко път напред!
 
 
Медалите, които показват победния път на художествената гимнастика от големите първенства. От 1967, 1969, 1971, 1980, 1983 и 1984 г. до средата на 80-те години, когато възниква и терминът „златните момичета на българската художествена гимнастика“

   
Какво още  ни каза Катя Иванова в експозиционната зала на музея
► Спортът е велико нещо. Имах големия късмет да разбера, че ако човек проследи спорта, може да си обясни много други неща.
► Спортът (като изключим допинг скандалите) и българският фолклор са от много малкото неща, които наистина представят България така, както трябва.
►Спортът е социален феномен. Още в гръцката античност е доказано, че в човека е заложено състезателно начало, човекът обича да се състезава.
► Спортът не е важен за всички хора, има такива, които въобще не се интересуват от него. Но аз твърдя, че спортът е единственото нещо, което възпитава у младите хора две много ценни качества – да бъдат дисциплинирани и отговорни. А това води до големи успехи в живота.
► Когато има добри треньори, тогава идват големите спортисти и тогава се раждат успехите.
► Аз съм от историците, които твърдо вярват в това, че за да можеш да коментираш едно събитие, трябва да мине малко време след него. Това не се отнася за спортните състезания – те се коментират на момента. Но каква е личността в спорта се оценява по-късно.
► Силно обичам работата си, много съм се посветила на нея и много неща се събраха тук. Едно е да разкажеш, че нещо е било, друго е да го покажеш и да застанеш пред него.
Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ