Tyxo.bg counter

За спорта – първа част

Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
 
За спорта
октомври, 2009 г. 
 
© Stephen Finn – 123rf.com
 
 
 

 

– Наздраве за спорта за един мирен свят!

 
– За Мечо Олимпийски!
– Ихааа, това е един от най-култовите талисмани на олимпийски игри. Когато бях малка, майка не даваше да използваме един пакет с корави бели салфетки с лика на Мечо Олимпийски. Пазеше го за много специални гости. И понеже много дълго време никой от гостите ни не се оказа на нивото на салфетките, аз им видях сметката, като разменях една твърда соцсалфетка за многопластови меки западногермански… Така си попълних колекцията.
– Аз пък си спомням някакво честване на един стадион, не знам по какъв повод, но имаше страшно много хора и изведнъж с вертолет дойде Миша Олимпийски. Беше голяма сензация!
– Сега на световното всеки от победителите, включително и Юсеин Болт, след всеки рекорд позираше с талисмана на първенството.
– Кой е този Юсеин Болт?
– Седни си! Двойка!
 
– Кой ви е любимият спорт?
– Аз имам няколко.
– Баскетбол.
– Аз пък обичам да гледам художествена гимнастика и фигурно пързаляне по телевизията.
– Които пък много добре се съчетават със сериалите, които са по вкуса на повечето домакини.
– Самата художествена гимнастика много се промени. Тя не е много за гледане, не е красива, превърна се в някакво броене на елементи, започнаха да ги обличат тези момичета като циркаджийки, по-скоро като ромки…
– Рускините вече ни надминаха…
– Не са ни надминали толкова, колкото художествената гимнастика стана съдийски спорт, а ние нямаме международни съдии, доколкото ми е известно.
– Пропускаме нещо много важно, когато говорим за баскетбол – „Войната на таралежите“. Сигурно много хора са се запалили по баскетбола, когато са го гледали.
– Хм! Едва ли! Можеш да се запалиш, ако гледаш НБА. Спомням си, че първият отбор от НБА, който случих да гледам по БНТ, беше „Атланта хоукс“. Беше през 80-те години и мисля, че го даваха, защото Атланта играеше с един съветски отбор. Ха-ха-ха!
– Ама, и ти ли си играла баскетбол?
– Тя и сега играе.
– Да, в едно училище и ми викат Джордан.
– Ааа, ти на такова ниво ли?
– Е, ти на какво ниво искаш?
 
– Моля ви, всеки с три изречения да ми обясни защо го вълнува спортът. Чувствам се гадно, че мен тези неща като Миша Олимпийски и някакви рекорди не могат да ме развълнуват.
– Кажи теб какво те вълнува.
– Любовта.
– Защо?
– Не ме кара да се съревновавам. Спортът ме кара. Съревнованието ме отблъсква.
– Спортът не е съревнование само. За мен той е и любов. Отношението ми към спорта е по-скоро равно на любов, отколкото на съревнование.
– Но аз питам защо ти е равно на любов?
– Харесват ми тези хора…
– Които спортуват ли?
– Които са спортисти. И ти спортуваш, но го правиш в бита си.
– Е, значи все пак състезанието е важно. Пак стигаме до него, а то за мен е равно на агресия.
 
– Какво прави Вера Маринова, моята любима коментаторка?
– Последно съм чела интервю с нея, когато беше депутатка.
– Тя никога не е била депутатка.
– А, то е било със сестра й значи, с Клара Маринова.
– Само че те не са сестри. И двете толкова пъти са го опровергавали този слух…
– Вярно ли не са сестри?
– И ти си седни! Двойка!
– Мислите ли, че любовта към гледането на спорт се дължи на спортните коментатори?
– Моето отношение към спорта го е формирал баща ми.
 
– Много добре разбирам какво пали хората по спорта и че той е минимодел на живота – особено сега, когато стана много модерно да се съревноваваш и амбицията се смята за ценно качество. Много често чувам: „Амбициозен е като спортист, пробивен е като спортист…“
– В такъв етап на развитието на спорта сме, когато рекламата е много важна. Как се котираш сред медиите, е по-важно от това, какъв спортист си. Какъвто е примерът с Бекъм.
– Бекъм е Мадона във футбола. Той не може да играе, тя не може да пее, но пък и двамата ги бива да правят шоу.
 
– Хайде, изброй ми десет футболисти, по-добри от Бекъм.
– Ромарио, Бербатов…
– Как беше онзи от Кот д’Ивоар?
– Тигана. А, не! Кака…
– Не е Кака, а Тигана е футболист отпреди 25 години някъде.
– Да не е този, който рекламира чипс с майка си?
– Роналдиньо е с чипса.
(В този момент тази от нас, която не може да се сети за името на футболиста, когото иска да спомене в нашия своеобразен Топ 10, телефонира на брат си и пита: „Как се казваше нашият малък братовчед, който е син на Дочето на сестрата? Забравих и нейното име. Оня, дето ти го наричаше с името на един футболист, но не знам как се казва футболистът. Аааа, Рууниии!“)
– Рууни, Рууни!
– Ех, голям зор! Дидие Дрогба е от Кот д’Ивоар.
– Значи, Рууни, Роналдо, Перес, Кака, Меси…
– Ако брат ти е още на линия, я го попитай какво би предпочел да гледа – концерт на „Металика“ или финал на европейско първенство?
(Отговорът беше: „Зависи от финалистите, но все пак концерт на „Металика“.)
 
– Спортът е секси наистина. Обичам да гледам хубави тела.
– Да, бе! Някои спортове правят от жените големи грозотии.
– В училище мен ме избираха за всички спортове, но щях да припадна, когато ме взеха за гюллетласкач. Тогава се видях в огледалото и станах анорексичка.
– Да, и аз съм го преживявала това в училище, но продължих да ям. Помолих майка да говори с учителя да не ходя на това състезание.
– Моето гадже в училище беше най-добър на задна ножица по футбол. (Изказването е на редакторката с малкия братовчед, който е син на Дочето на сестрата…)
– Аз пък се сещам как прие едно устно изпитване в час по физическо, учителят попита една съученичка колко души участват в щафетата на четири по сто метра гладко бягане и онази съвсем убедено отговори: „Петима.“
  
– Аз няма да го забравя рекорда на Болт и бях суперщастлива, че по една случайност включих телевизора няколко минути преди финала. Беше велико, така крещях… То това е и част от магията на спорта, че той е, както го наричат някои, изкуство, което се случва пред очите ти.
– Не се вълнувам толкова, като застана пред „Мона Лиза“. Това момченце от Ямайка ме кефи повече.
– Световното в САЩ…
– Синът ми се гордее с фамилията си (Костадинов – бел. ред.) и иска да стане футболист. Но не беше роден тогава.
– Чела съм как гимнастичките от онова поколение, което наричахме „златни момичета“, разказват как са ги посрещали на летището. Дори Нешка Робева разказваше как си припомняла случка, запечатана навремето в репортаж на Сашо Диков, когато някакъв старец й бутнал детето си в ръцете й и й казал: „Погали го, той много те харесва.“
– Ужас! Ей това не мога да го разбера и ме дразни.
– Ами, какво да ви кажа, тя, Нешка, неслучайно е изографисана в иконостаса на една църква. Може пък и да е нещо свята, но ние да не знаем…
– Ако не беше мърдала от спорта, по-свята щеше да е, но да не говорим за това сега.
 
– Аз много искам да заобичам спорта и съм съгласна с всичко, което вие казвате – и за обединяващата му функция, и за рекламната кауза… Но това е емоция, която не ме владее.
– Във всеки случай предпочитам обкръжението ми да е от хора, които имат отношение повече към спорта, отколкото към поезията, да речем.
– Да, със спортистите е по-безгрижно.
– И по-истинско! Имахме един такъв материал в нашата „Бела“ – „Спортът е истина“.
 
Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ