Tyxo.bg counter

За фотографията – първа част

Игрите на „лаф да става” и шоутата от вида „ток” се роят, но хубавите разговори са на изчезване. „Бела” ви предлага своята „игра на разговор”. Понеже сме сигурни, че невъзможността да водим разговор рано или късно ще ни вкара в беда, решихме да се опитаме заедно да спасим говоренето. Опитайте заедно с нас „стъпка по стъпка”, „тема по тема“, „от токче на токче”…
 
За фотографията 
 
януари, 2010 г.
 
 

© Catalin Petolea – 123rf.com

 
Нали съм ви разказвала за един мой приятел фотограф, който има три деца? На първия учебен ден на сина му учителката попитала децата какво работят родителите им. Синът на моя приятел отговорил: „Тати снима голи жени.“
– Аз пък бях скоро на изложба на приятел фотограф. Поне от 40 години снима този човек и е изумителен професионалист и добър човек. Много ми харесаха думите му при откриването на изложбата. Той каза: „Благодаря на най-старите от приятелите ми за хубавите разговори. Защото от разговорите за фотографията започна всичко.“
– Да, разговорите са голяма работа, нали това се опитваме да докажем с тази рубрика.
 
– Хайде! Фотографията. Кой ще каже едно стихотворение за фотографията?
– Аз съм единствената неизкушена от фотографията.
– Какво значи това? Не обичаш да си обект или не обичаш да снимаш?
– Не обичам да снимам.
– Защото не пътуваш. Самите места те карат да снимаш, когато пътешестваш.
– Аз пък пътувам много, но не обичам да снимам, защото не искам да пропусна нищо. Предпочитам да гледам с двете си очи, вместо да гледам през „окото“ на фотоапарата.
– Според други обаче, когато снимаш, не само че не пропускаш нищо, но и печелиш повече, защото, снимайки, съхраняваш преживяването. 
– Когато правих интервюто с Георги Тошев, той ми каза нещо, което напълно споделям. Каза, че за него важен е емоционалният спомен, а не това, което снимката може да запечати.
 
– Вече има много хора, които са като японците и непрекъснато пътуват, за да снимат още по-непрекъснато. Нали имаше един лаф, че те едва когато се приберат вкъщи и започнат да разглеждат снимките, разбират къде са били.
– Това е аномалия. Прецедент. Аз не знам на какво се дължи тази японска фотомания. Щракмания да я наречем.
– Освен това е много досадно за останалите. Колкото и да викаме, че фотографията е миг, ако си в компания с фотограф и трябва да го изчакаш да си направи снимките, снимането трае цяла вечност. Случвало ми се е.
 
– Има хора, които снимат заради професионални цели. Например треньори, инструктори, учители. Снимат с фотоапарат или камера някакви събития и после използват заснетия материал при тренировки, репетиции и прочие.
– Това е методика.
– Но сега повечето хора снимат без никаква методика. Като луди снимат.
– Да. Просто щракат с едно копче. И децата могат да го правят. Разликата между това да управляваш старите фотоапарати и тези, с които се снима сега, е огромна. Сега на практика нищо не правиш.
 
– Това, за което говорим обаче, не е фотография. Да ходиш някъде и да снимаш или да се снимаш, не е фотография…
– Това е като във фейсбук. „Щрак Марийке на портрет“, по-точно казано.
– Имам познания за кино, литература, но нямам познания по фотография и до ден днешен си задавам въпроси за нея. Например фотографията какво е? Не е точно изкуство, нали?
– Изкуство и занаят.
 
– Да поговорим за разликата между киното и фотографията. Фотографията е застинал образ.
– Но има и фотографии, от които разбираш, че фотографията е застинал образ, но също така и че не е. Защото тя е като жива и движеща се тази фотография.
– Отделните кадри са застинали образи. На практика за една секунда виждаш 24 застинали образа. Нали 24 кадъра има в една секунда?
– Да.
– Това пък за пръв път го чувам. Знам за 24-каратово злато.
– В киното секундата е 24-каратова. Пардон, кадрова.
– Фотографията има повече общо с действителността, отколкото с киното.
– Зависи от жанра.
 
– Винаги съм се чудела на хората, които се спукват от снимки. „Щрак Марийке на портрет“ и са много доволни. Аз пък не обичам да ме снимат.
– Да, но когато гледаш снимки, можеш да научиш различни неща за себе си. Виждаш се отстрани и ако не се плашиш от този акт, е хубаво да се разглеждаш.
– Човек се вижда отстрани и когато той снима. Не е нужно непременно да присъства той самият върху снимката.
 
– Нежеланието да се снимаш е свързано със суетата. Когато правих интервю с Лили Иванова и я попитах дали е суетна, тя ми сподели, че се е снимала 16 пъти за паспорт.
– Аз до шест пъти съм го докарвала.
 
– До този момент си мислех, че фотографът има нещо изкривено в погледа, че е любопитен към света. Аз също съм любопитна към света, но не съм фотограф.
– Ами, нямаш доказателства, че си любопитна. Доказателството на фотографа са снимките му. Аз пък искам да ти кажа, че има много хора, които са фотографи, но нямат тези характеристики – да са любопитни и т.н.
– Аз мога да кажа какво бих снимала, но не искам да го снимам. Ето например мартеницата на това дърво. Видяхте ли я? През декември виждаш една оцеляла от март мартеница. Виждам снимката, но не я правя.
– Значи фотографията е нещо цялостно, завършено. Фотографията не е само идея за снимка, а и самата снимка.
(В този момент една от нас изважда от дамската си чанта елегантна червена обувка, докато търси звънящия си мобилен телефон. После ни обяснява, че носи обувката със себе си, защото имала намерение днес да си потърси чанта в същия цвят.)
– Ето пак идея за снимка.
 
– И сега тази история с фейсбук не я разбирам. Това желание на хората да се показват, да разглеждат албуми на другите. Не съм нито психолог, нито социален антрополог, но не мога да я приема съвсем.
– Фейсбук е една възможност все пак. Но тази възможност пречи на хората да отсяват истински важните неща. Това е същият механизъм, според който понеже имаш 1000 безплатни минути и говориш като идиот празни приказки по цял ден. Със снимането е същото. Всеки може да си снима с телефона и с фотоапарата. И снима ли, снима… Това е фейсбук – празни приказки и празни снимки.
– Възможността на всички да снимат, достъпността на снимането има и добра страна. Но може би трябва да мине малко време, за да настъпи равновесие и хората отново да започнат да снимат моментите, които наистина са ценни и които искат да съхранят.
– Тъпа голотия е фейсбук.
– Хайде, стига, де! На мен пък ми харесва.
 
– Преди в снимането имаше някаква тържественост, ритуалност. Хората викаха фотограф за рождения ден, за сватба. Сега няма такова нещо. Кой ще снима сватбата? Пешо от махалата. 
– Снимането и фотографът преди бяха на пиедестал. По това, дали е извикан фотограф, се определяше значимостта на събитието.
– Ние пък бяхме извикали фотограф на златната сватба на баба и дядо и си направихме семеен портрет пред големия часовник. Обаче фотографът беше много смотан. После, когато станаха снимките, видяхме как една част от фамилията е по чорапи, друга – с пантофи, а трета – с обувки.
 
– Фотографията има общо с изобразителното изкуство също. С живописта, с графиката…
– Сега се сещам и се чудя защо винаги когато хората искат да обидят някоя картина, казват: „Прилича на фотография.“ А когато искат да обяснят колко е хубава дадена снимка, казват: „Прилича на живопис.“
– Сигурно защото при картината има повече натрупвания, по-дълъг е творческият процес и в картината трябва това да личи.
 
– Кога за последен път сте снимали и какво?
– Трябва да си погледна апарата, но мисля, че снимах Албенчето (графичния дизайнер на списание „Бела“ – бел. ред.) с Кака Веска (коректора на списание „Бела“ – бел. ред.) в офиса.
– А каква е последната снимка, която са ви правили на вас?
– Албенчето ме снима с Кака Веска.
– Не каза ли ти нещо негативно за това „Щрак Марийке…?
– Гледай си работата.
– На мен последните ми снимки са от Банско.
– Не е вярно, след това аз те снимах в офиса няколко пъти. Как обядваш, после с Краси от „Усури“.
– Дааа. О, снимки, о, нрави! 
Публикувано в Да поговорим, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ