Tyxo.bg counter

ЗА ШЕГИТЕ, НО БЕЗ МАЙТАП

За шегите, но без майтап
 
март, 2011 г.
 
 
© Jana Guothova | Dreamstime.com
 
Една блондинка казва на приятелката си: „Сестра ми е родила, но не ми казва пола на детето. Сега не знам дали съм леля или чичо.“
 
Блондинки, борци, полицаи… Хора с най-различни професии и характерни особености. Героите на вицовете, които разказваме, могат да разкрият много за нашия характер. Защо избираме точно тях и какво се крие зад потребността ни да се присмиваме на другите?
Времената се менят и заедно с тях се менят и нашите шеги. Помните ли вицовете за Тодор Живков и тези, в които главен герой беше Радио Ереван? За да сменят героите на предишните хумористични времена, днес се появиха други. Съвременните шеги станаха по-остри, но и по-редки. Все по-рядко някой иска да разкаже последния виц, който е чул. Причината за това е интернет. Какъв е смисълът да разказваме смешка, която всички могат да прочетат в интернет? А и разказването на вицове разчита на живата реакция на този, който слуша. В това се крият свежестта и оригиналността му. На мястото на предишното живо разказване сега са се настанили глобалната мрежа и телевизията. „Комиците“, „Аламинут“, „Пълна лудница“, „Шоуто на канала“…
Независимо от променените времена ние все пак продължаваме да се шегуваме, понеже шегите ни помагат да установим контакт със събеседника, да го предразположим или
 
просто да разведрим обстановката
Освен това шегите идват на помощ и на собственото ни душевно равновесие.
Според психолозите хуморът изпълнява същата функция, каквато и сънят за отделния човек и митовете – за цялото човечество. В него се оглежда безпокойството на нашето съзнание, това, което не можем да изразим рационално. Анекдотите са израз на нашите дълбоки страхове и едновременно с това най-позитивно тяхно решаване – с помощта на смеха.
И така, за какви страхове „говорят“ героите на популярните шеги? Обикновено се шегуваме с хора и персонажи, които не са като нас, но и не са напълно различни. Шегуваме се със странни хора, които в крайна сметка ни тревожат, защото изкривяват, деформират рамките на собствената ни идентичност.
БЛОНДИНКИ
Вицовете за тях практически винаги имат рекордна популярност от едно известно време насам. Защо толкова много хора искат да видят и представят жените със светли коси в глупава светлина, като безпомощни същества
 
неспособни на елементарна логика
Това е всъщност завоалирано проявление на сексизма, т. е. утвърждаването на превъзходството на един пол над друг. Проявление е на несъзнателната потребност за обосноваване на представата ни за социално неравенство между мъжете и жените. В това биха могли да бъдат разчетени и знаци на неприемане от страна на мъжете на тенденциите на феминизъм в нашето общество. Охотата, с която някои мъже разказват вицове за блондинки, може да се обясни и като негативна реакция срещу заплашителния брой на успелите жени в обществото.
Вицовете за блондинки са пропити и с извадената от обществените представи ненавист срещу жените през последните години. Ненавистта, която се оказа под похлупака на феминизма, намери нов и по-остър начин да се изразява, давайки вид, че е фокусирана само върху определен тип жени.
Тази хитра подмяна се оказа толкова убедителна, че в нея повярваха и самите жени, които също започнаха да разказват вицове за блондинки. Подобни шеги носят двойна полза. На мъжете те позволяват пак да демонстрират
 
мъжкото си превъзходство
над жените. На жените – да дадат израз на ревността и чувството си за съперничество. Женската ревност/съперничество в този случай е свързана с факта, че светлите коси от незапомнени времена се смятат за символ на женска красота. После пък се появиха фотомоделите от модните списания и блондинките се превърнаха в стандарт за еротичен идеал. А какво да правят „грозните“, брюнетките? Не им остава нищо друго, освен да измислят вицове за блондинки или поне силно да се смеят на тях.
В някакъв смисъл насмешката над блондинките е и насмешка над миналите идеали на обществото и стереотипите, с които то се идентифицира.
ТЪЩАТА
В качеството си на майката на момичето (на съпругата) тази женска фигура първо стана централна в еврейския хумористичен фолклор. После тя придоби по-общи черти, като ту се проявяваше като тъща, ту като свекърва… С две думи, тя е „чуждата майка“. Какви упреци се отправят към нея в нашите шеги? Преди всичко тя е
 
анатемосана като властна и досадна
Тъщата или свекървата са възприемани като сериозна заплаха за младото семейство в епохата на комунизма, когато различни поколения живееха в продължение на много години в тясно пространство под един покрив. Подобно съжителство неизбежно доведе до конфликти. Днес подобни шегички отразяват желанието ни да се защитим от всевъзможното властно влияние на тези, които са по-възрастни от нас или пък са с по-висок социален статус от нашия. Разказвайки вицове за невъзможната и безцеремонна тъща, ние понякога
 
имаме предвид своя началник
или пък своя съсед. Според гледната точка на психоаналитиците в тази героиня на вицовете се въплъщават всички недостатъци на майката, която не е в състояние да се примири с психологическата независимост на своето дете. Естествено, подобни смешки няма да чуете да разказват самите тъщи или свекърви. Тези шеги говорят много и за децата, не само за майките им. Преди всичко става дума за неспособността на децата да излязат от родителската схема на поведение и да се превърнат в истински възрастни. Смехът им помага да ревизират тази обсебваща връзка между майка и дете.
Шегата ни дава възможност да разредим вътрешната агресия и дори да се избавим от нея. Значи хуморът ни прави по-миролюбиви. Но защо тогава смехът е насочен именно към тъщата, към свекървата, а не към собствената майка? Отговорът е прост – винаги е по-лесно да критикуваш чуждата, а не собствената.
ИЗКУПИТЕЛНАТА ЖЕРТВА
В най-общ смисъл това е човекът, който „опира пешкира“, върху него членовете на дадено общество хвърлят вината за всички свои грешки и обиди. И често го осмиват. В някакъв смисъл „герой“ от такъв порядък за българите е
 
Бай Ганьо
Според проф. Светлозар Игов, автор на книгата „Бай Ганю“ и Бай Ганю“, още при появата на творбата на Алеко този образ се възприема като „огледало“ на българите. Тоест като инструмент за изследване на националната идентичност. „Анекдотите за Бай Ганю са нещо като фолклорна съпротива срещу Алеко, който със своя осъж­дащ поглед превръща героя в пасивен обект на моралната присъда. Но това „освобождение“ е компенсативно и е израз на байганювщината, защото не решава реално своя проблем. Бай Ганю побеждава „чужденеца враг“ само в анекдота, но в историята е победеният.“
 
Какво е казал Фройд по този въпрос
„Биографите ми приписват такова чувство за хумор, при което човек се шегува, но сам не се смее. А също и пълна неспособност да се надсмее над себе си… А ето че съм видял какво се крие зад хумора. Косвен, обиколен път да бъдат удовлетворени сексуалните или агресивни подбуди, които обществото не ни позволява да проявяваме открито. Същността на хумора е в отслабените наши пориви, към които ни тласка ситуацията. С помощта на шегата ние се отделяме от тези „неудобни“ чувства. Така че помоему главната привлекателност на хумора е, че той намалява изразходването на силните емоции. Но в хумора има и нещо грандиозно, той е твърдоглав и не си предава пред съдбата. „Аз“ отказвам да се подчиня на реалността, която принуждава към страдание, като демонстрирам, че несъвършенството на външния свят е просто още един повод за получаване на удоволствие…“

Публикувано в Здраве, Часът на психотерапевта
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ