Tyxo.bg counter

Иван, Монблан и алпинистите

Иван, Монблан и алпинистите
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки архив „Споделени върхове“
ноември, 2009 г.
„Седнал съм“, отговаря Иван Кожухаров. „Как си, какво правиш?“, съм го попитала аз. „Ти? Как са нещата при теб?“ – пита той на свой ред…
Е, аз какво да кажа? Напълно съм объркана. Най-голямата денивелация, която преодолявам за деня, е равна на няколко сантиметра. Колкото е разстоянието от повърхността на бюрото до главния връх на компютърната мишка и сателитните ú върхове – бутоните на клавиатурата. Правя всичко това, без да ставам от стола си и докато движа единствено ръцете си.
Сега ще ви обясня. Иван Кожухаров е героят на една история. Историята на нещо смело, дръзко и българско.
Шамони. Паметникът на Орас Бенедикт дьо Сосюр и Жак Балма, предшествениците на всички, които тръгват нагоре.
За Монблан всичко започнало през 1786 г.
Един от първите и най-сериозни изследователи на Алпите е Орас Бенедикт дьо Сосюр. Ученият прави няколко неуспешни опита да се изкачи на Монблан и решава да предложи награда на този, който намери път до най-високото. На 8 август 1786 г. Жак Балма и Мишел Пакар достигат най-високия връх на Алпите. На следващата година Балма изкачва Монблан заедно със Сосюр и по този начин се превръща в своеобразен водач на своя покровител. Първите, изкачили Монблан, тръгват от Шамони, мястото, което днес всички наричат Меката на катеренето. Шамони е известен зимен курорт, в който през 1924 г. се провеждат първите зимни олимпийски игри. Предлага предизвикателства за всички разновидности на алпинизма и през летните месеци градчето, което се намира близо до френско-швейцарската граница, се пълни с катерачи, планинари и обикновени туристи. Притегателна сила за много от тях е връх Монблан.
За Иван всичко започнало през 1990 г.
На 1 август 1990 г. той катери в района на Монблан, когато огромен каменопад се стоварва върху него и го обездвижва напълно. Иван Кожухаров остава да се лекува и живее в Женева и изглежда, че каменната лавина напълно му е отрязала обратния път към върховете.
Алпинистите знаят, че понякога лошото време в планината може да ги принуди да стоят в палатките на голяма височина и само да надничат в непрогледната виелица. Нещо такова е бил животът му след онзи инцидент – „тъмно, тъмно, чак до страх“, както казвал Иван като малък.
Алпинистите знаят също, че понякога лошото време се задържа твърде дълго. Не и в живота на Кожухаров.
Всичко, което той прави след инцидента, е в подкрепа на факта, че здравият и силен дух може и сам.
С такава сила на противодействието се е опълчил на онази случка, успял е да раздвижи ръцете си и духа си, така че да може да участва отново в онова свещенодействие – изкачването на върхове.
За алпинистите всичко започва от 1786 г.
Покоряването на Монблан се смята за рождение на алпинизма и днес всеки, който някъде по света изкачва върхове или катери стени, наричаме алпинист, а заниманието му – алпинизъм.
За приятелите на Иван всичко започва от 1990 г.
Инцидентът с Иван се смята за рождена дата на новия му живот и начало на връщането му обратно към планината. Преди десетина години той с помощта на приятели от България започва да осъществява излизания и изкачвания в планината на различни терени, различни височини и при различни атмосферни условия. Кулминация на всички тези начинания е изкачването на връх Монблан през септември тази година. Това събитие подкрепи една друга дума, с която можем да си служим поне ние, българите.
Планинизъм
Ако се чудите как по-звучно да наречете хората, които се занимават с планинизъм, можете да ги наричате и ивановци, но те си имат имена и всеки един от тях заслужава внимание и уважение. Предлагам ви пълния списък на хората, които участваха в начинанието, което сами нарекоха „Споделени върхове“, и бяха в долината на Шамони и по високите склонове на Монблан. Мариан Вълчев, Николай Проев, Кирил Тафраджийски, Георги Георгиев, Николай Диков, Валери Пелтеков, Александър Шопов, Красимир Стоянов, Станимир Желязков, Тодор Якимов, Валери Георгиев, Мартин Маровски, Александър Александров, Тодор Стефанов, Николай Панайотов, [Атанас Белчев], Дойчин Боянов, Радослав Божилов, Стамен Станимиров, Георги Пенев, Петко Тотев, Камен Велков, д-р Любо Младенов, Огнян Харизанов, Toдор Тодоров, Йордан Стоянов, Ани Тоткова, Цветан Младенов, Добромир Згуров, Мартин Семерджиев, Виктор Събев, Огнян Харизанов, Николай Павлов, Жан Троайе. (Швейцарецът е име в световния алпинизъм, има в актива си изкачени 10 върха с височина над 8000 м, приятел е на Кожухаров и е единственият чужденец, участник в „Споделени върхове“.)
Опитвам се да разсъждавам като тях, както правят ченгетата във филмите, когато искат да пипнат престъпниците. Вече знам, че за да разбера какви са тези хора, приятелите на Иван, не е достатъчно да имам въображение, необходимо е да мога да усещам какво е това смелост, мъжество, ум, добрина, също и емоция. Все неща, които можеш да „пипнеш“ във всички, чиито имена прочетохте.
Разглеждам снимките от експедицията
Виждам чисто алпинистки неща. Огромен инвентар. Стотици метри въжета, лебедки (устройство за повдигане или преместване на товари чрез гъвкав елемент (въже, верига), който се навива на барабан или минава през верижно зъбчато колело – бел. ред.). Палатките за лагера, който са изградили за нощувка на връщане от върха, тъй като по избрания маршрут е било невъзможно да бъдат осъществени изкачване и слизане в светлата част на деня. Шейната на Иван, където той е прекарал около 40 часа – времето, за което керванът се е качил и е слязъл от върха.
Групата от няколко души, която прави предварителното екипиране на маршрута. Подготовката за тръгването нагоре. После извличането на Иван, което е ставало по три начина. Първият е теглене, като във впряг – връзвали се за шейната и така се движели. Използвали са го по сравнително малките наклони. При по-голям наклон са прилагали движение с противотежест. Въжето минава от Иван през една ролка с фиксиращо устройство, след която се закачват хора от групата и чрез тяхното слизане надолу шейната се изкачва нагоре. Третият начин на извличане, прилаган в най-стръмните участъци, е с помощта на лебедки.
Виждам оператор. Тази експедиция ще подобри рефлекса подобни начинания да бъдат увенчавани с филми. По високите места снима Петко Тотев, човек с богат алпийски опит, придобит в още по-високи планини.
Виждам чисто човешки неща. Мъже, които спят в автобуса. После насядали около масите в хижата, където единствената жена в тази група е приготвяла храната. Пеят, Кирил Тафраджийски, един от много добрите български алпинисти от поколението на Николай Петков, свири на китара (за него мога да ви изпея, че малкото му име, прочетено наобратно, го превръща в… лирик и че по-трудно се съгласява да хваща китарата, отколкото другият музикант от групата – Валери Пелтеков).
Виждам същите тези мъже
супер готини и брадясали
отново в алпийското градче. Приема, който кметството в Шамони дава след експедицията.
Виждам и съвсем емоционални неща. Снимани удивителни пейзажи на високата планина. Облаци, изгреви, преспи, огрети от слънцето. Цветя. Много цветя от приказна Франция.
После чета
писмото на специалния съветник на ООН
за „Спорта за развитие и мир“, изпратено до Иван Кожухаров и екипа на проекта „Споделени върхове“, в което се изразява признателността на световната организация към тези хора, задето „преследват целите и мечтите си докрай“. И докато се чудя как е станало така, че светът е научил за тази смела, дръзка и българска история, искам да ви кажа, че „Споделени върхове“ се осъществи благодарение на генералния спонсор М-Тел, на подкрепата на Екометал инженеринг и други спомоществователи и на факта, че Иван е „тичал като луд“, както сам той се изразява. Координирал е всички около 40 души и е бил във връзка с вероятно още толкова институции в три държави – България, Швейцария и Франция.
Подобно на художниците, които „смаляват“ планините, за да ги поберат върху платната си, и аз трябваше да смаля Иван и приятелите му, за да ви ги представя. Мащабите им не могат да бъдат съответни нито на думите, нито на снимките, нито на филмите. Те са други. Толкова големи, колкото са изпитанията в живота им, както и целите им. Не мога да кажа, че някой от тях е по-голям от благосклонността на планината, но съм сигурна, че тя е била благосклонна заради всички тях заедно.

8 септември 2009 г., Алпите
Бялата планина развали черната магия.
Наведе благосклонно високия си гръб и после го изправи, за да може българинът Иван Кожухаров да достигне най-високата ú точка – връх Монблан (Mont Blanc – от фр., бяла планина – бел. ред.).
Тя и той.
Това е любовна история.
По вертикала на големи планини този висок мъж може да стои и да ходи изправен.
Е? А вие как сте? Какво правите?
Александър Шопов: „Планината е за всички“
Александър Шопов няколко пъти е изкачвал върха и познава много добре масива на Монблан. Докосвал се е до различните форми на алпинизма, но е по-скоро планинар, човек, който обича планината. Главен асистент е в НСА „Васил Левски“. Този човек екипира текста, който четете, със снимки и информация, воден от убеждението си, че „има смисъл да се изкачват върховете, има смисъл да се изкачват с Иван и има смисъл да се знае за всичко това“. Чрез него разбрах какво е истинското и голямо значение на думата „споделени“ в наименованието „Споделени върхове“. Но най-много ми хареса, че въобще не се уплаши, когато към края на нашия разговор вместо въпрос го помолих „Бихте ли казали едно стихотворение?“, и … той каза едно стихотворение. 
 Кога замечтахте за Алпите?
– Още от студентските години. Тогава, в края на 70-те и началото на 80-те години, беше много трудно да отидеш там. Кирил Досков и Димитър Начев бяха първите състуденти и приятели, които отидоха и изкачиха северната стена на Айгер. Те изкачиха една много сериозна стена, бяха страшно дръзновени, а аз пък бях сериозно впечатлен. Благодарение на тях имах и първото си задочно впечатление от тази планина. Когато се върнаха, Кирил и Митко разказваха и показваха диапозитиви, черно-бели фотографии, подариха ми един плакат на северната стена на Айгер… Така десет години мечтаех, докато отидох за пръв път в Алпите през 1991 г. Исках да видя една планина, доста по-висока от нашите. Ледници, ледени цепнатини, сераци, неща, за които бяхме чели само по учебниците.
 Какво си спомняте от първото изкачване на Монблан?
– Бяхме четирима души и изкачихме върха за един ден. Не знам защо толкова бързахме, може заради нетърпението и очакване цели десет години това да се случи. Сега никога не бих го направил, вероятно няма и да мога. Страшно усилие беше. Денивелацията е много голяма, Шамони е на 1100 м надморска височина, върхът е на 4810 м. Не знам защо решихме толкова да бързаме, но не беше продиктувано от желанието за някакво постижение. В другите ми изкачвания съм се наслаждавал на всичко, което правя. С възрастта настъпва такъв момент, съзерцателният момент идва по-късно.
– На какво прилича Монблан? С какво бихте го сравнили?
– Масивен връх, много открояващ се от съседните. Съседните му върхове са с височина от около 4300 и 4400 м и изведнъж този е 4810 м. Обикновено (и в нашите планини е така) сателитните върхове на първенците са с приблизително същата височина. Докато главният връх на Монблан е доста открояващ се, особено по маршрута, по който се изкачихме с Иван. Когато стигнахме в подножието на върха, вече бяхме работили 12–13 часа и се видя какво ни остава още… Беше стресиращо заради усилието, което още ни очакваше да преодолеем.
 Защо по този маршрут?
– „Кралският траверс“ е възможно най-тежкият маршрут за изкачване с Иван. Маршрута го избра той още преди две години, когато направихме първия опит. Имахме колебания дали да не отидем на по-лек маршрут, но най-големият защитник на това да останем на „Кралският траверс“ беше Иван. Оттатък имахме много по-голям шанс да успеем и затова бяха и тези дебати.
– Усещахте ли, че ще стане този път?
– Да, още като отидохме там. Имахме перфектни снежни условия и много добро време. Ясно, добра видимост, сравнително топло, безветрие, което се редуваше с лек вятър. Планината реши да ни пропусне. Както между нас си говорим, планината, изглежда, толкова виновна се чувства заради това, което причини на Иван, че сега е благосклонна при всяко негово начинание.
 Какво друго ви помогна, за да успеете?
– Всичко по маршрута ни беше безкрайно ясно от 2007 г. (тогава при опит да изкачи главния връх групата достига Монблан дьо Такюл на 4248 м – бел. ред.). Знаехме кои са опасните места, както и къде как ще преодолеем терена. Точно поради тази причина не сме губили време, установките бяха предварително направени от нас, включихме и Иван и започнахме да теглим. Ние бяхме голям керван и всеки знаеше за какво отговаря.
–  Участието в този проект е коствало на всички вас време и усилия, и то не малки, нали?
 Ангажиментът е много сериозен. Това са две седмици…
– Всъщност организацията е била много по-продължителна, а отделните етапи на това, което правите на практика, траят години. Вие бихте ли го направили това за някой друг?
– Иван е един прекрасен алпинист, това, което му се случи, стана в планината и има връзка с нашата дейност и това е нещото, което преди всичко мотивира хората. Приятелството идва след това.
– На вас всичко това какво ви донесе като емоция? Промени ли ви някак си?
– Самото изкачване страшно ме пречиства, имам едно такова усещане, все едно съм бил в църква. Ако нещо имам някакви терзания, всичко ми е решено. Така си го определям. Едно пречистване страшно.
 Какви мисли му минават през главата на човек, докато се движи в планината? 
 Човек тогава е по-скоро загрижен, по-съсредоточен е.
 Има ли нещо, което не сте успели да споделите по време на пресконференциите и другите медийни изяви?
– Например това, колко прекрасен човек е Иван и как човек като него може да обедини около една разумна идея толкова много хора. Контактът с него е едно много специално изживяване. Ти не се срещаш с болен човек, той просто седи в един друг стол. Много особен човек, аз нямам познат с толкова болно тяло и в същото време нямам познат с толкова здрав дух и който е толкова позитивен човек.
Споделени пресконференци
Избрани изречения от това, което Иван Кожухаров успя да сподели в София, на пресконференцията след експедицията:
►Лимитът за изкачването беше 35 часа. Бях си казал, че правим, каквото правим, като минат 35 часа, ставам от шейната и заминавам надолу. Няма какво да се мотаме там.
► Събрахме се 35 души и направихме нещо, което за някои изглежда необичайно, чудновато, а за някои може би дори сензационно. Но то е израз на много истински, много хубави ценности – приятелство, себеотдаване, мотивация, едно много жестоки постоянство и работа, за да се постигне всичко това. Това, което ние свършихме в планината, може да се върши във всяка област на живота – в личен, в обществен, в професионален план. С този екип, с тази мотивация, с която се качихме на този връх, ние можем да направим много работи, каквото си поискаме. Можем да изядем едно агне, да вземем 50% дял от някои пазар…
► Бяха ми се замъглили очилата. (Това е отговор на въпрос, как се е почувствал, когато е развял българското знаме на Монблан – бел.ред.)
►Точно когато излязох на широката магистрала на големите цели, стана един малък инцидент и трябваше да се преориентирам основно, професионално и всякак (по повод нещастния случай от 1990 г.).
С етикет: , , , , ,
Публикувано в ЧИКСПОРТ
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ