Tyxo.bg counter

Иво Иванов, Канзас: „Идвам в България, за да посетя сърцето си“

Интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив

ноември, 2007 г.

Имам брат, който е малко по-голям от мен. Когато бях малка, ми се струваше, че е много по-голям. Стремях се да правя, каквото прави той, защото мислех, че така веднага ще стана голяма. Определям три от нещата, които започнах да правя, гледайки от брат ми, като много важни по пътя ми от малка към по-голяма. Да играя баскетбол, да слушам „Металика“ и да чета Иво Иванов. Иво Иванов е голям пич. От тези, които те карат да се замислиш кой си и какво се случва в твоя живот. И от тези, чрез които разбираш, че, слава богу, никога не си достатъчно голям. Иво живее в Канзас и се „връща“ в България всяка седмица на страниците на някои печатни и електронни медии. На едно място е нарекъл текстовете си „празни приказки за някакви си баскетболисти, милионери и разглезени звезди“. Но това би било вярно само ако е вярно, че животът е вятър работа. Поканих го на интернет интервю.

– Как се реши да заминеш за Щатите? По принуда ли тръгна?
– Заминах преди 17 години, за да следвам психология в Канзаския университет и най-вече за да разширя кръгозора си. По това време Америка беше енигма. Отчаяно исках да открия сам за себе си Новия свят, вътрешната динамика на неговото общество и мисленето на хората му. Нямаше принуда. Единствено вътрешна необходимост да надникна отвъд желязна завеса, която ни ограничаваше с години, и да нахраня изтезаващото ме любопитство. Следването ми стана възможно благодарение на финансовата подкрепа на един близък приятел на баща ми, арменец, емигрирал в Лос Анджелис в края на 60-те години и станал проспериращ банкер.

– Отведнъж ли отиде, или на отивания и връщания?
– Не, не отведнъж. Моята идея беше да взема каквото мога от Америка и да се върна. Да завърша университета, да пътувам навсякъде, да използвам всяка възможност за усъвършенстване, да видя точно какво са имали предвид Стайнбек, Твен, Керуак и да прибера себе си и всичко, каквото съм научил, обратно в България. Но стана така, че започнах работа, срещнах едно момиче на име Джейми, което стана моя съпруга, родиха ни се деца, времето неусетно отлетя. Ето че днес имам две националности и два дома от двете страни на Океана. Без да съм се опитвал целенасочено, успях да открия някакво оптимално пространство в този дуализъм и намерих начин да живея и функционирам в него без особен проблем.

– Лесна ли е емиграцията?
– Зависи от човека, възрастта и ситуацията. В моя случай адаптацията премина относително безболезнено, защото бях млад, пълен с енергия, жаден за нови авантюри и преживявания и необременен от отговорности. Ако отнемем едно от тези неща, всичко се усложнява. Според класическия емиграционен модел всеки човек би трябвало да премине няколко стандартни фази на адаптация. Най-тежката е „отрицанието“, в която човек инстинктивно отхвърля почти всичко свързано с новата му среда. Храната не му харесва, хуморът е „глупав“, хората са „тъпаци“ и т.н. Най-тъжно е, когато тази фаза продължи с години, тъй като човек практически се превръща в изолиран „социален инвалид“. Виждал съм толкова много хора, които просто отказват да научат езика, да възприемат популярната култура и да се впишат в обществото. Затварят се изцяло в тесен и удобен етнически кръг, в една микро България и не излизат от нея. Това ограничава възможностите им в живота и донякъде обезсмисля решението им да емигрират. Но ако погледнем философски на нещата, не смяташ ли, че всеки човек е малко или повече емигрант?! Говоря за вътрешната емиграция, за тенденцията да се затваряме, да правим свои малки държави, където и да се намираме, и да пускаме вътре само хората, на които сме „издали визи“. В „Криле на желанието“ Вендерс беше казал, че в днешно време има толкова държави, колкото и хора. Струва ми се, че това е универсална истина и човек трябва да се бори срещу натурата си, за да отвори насила съзнанието си към новото и непознатото.

– Не мислиш ли, че понякога емигрантството се драматизира?
– Логично. Емиграцията е драстичен акт, в който често има повече драма, отколкото в Народния театър. Всеки път, когато човек откъсне корените си и започне живота си отначало, се случват безброй непредвидени неща и екстремни ситуации.

– Къде е патриотизмът в емигрантството? Носталгията патриотизъм ли е?
– Думата „патриотизъм“ девалвира в последно време, особено тук, в Щатите, и когато трябва да я употребявам, го правя с колебание. Според мен, ако не обичаш страната си и не си признателен на мястото, което те е формирало като човек, нещо не е наред с теб. Вярно е, че светът се е смалил, всичко се глобализира и границите стават все по-невидими. Малко или повече всички сме вече граждани на света. Но средата, в която си прекарал първите седем години от живота си, става завинаги част от тебе, независимо дали го признаваш, или не. Човек може да избяга на 10 000 км от нея, но това няма да му помогне да избяга от себе си. Всичко, което съм като човек, като характер и като способности, дължа на България. А иначе носталгията и патриотизмът по дефиниция са различни понятия, но не са взаимоизключващи се. Трябва да обичаш едно място, за да изпитваш носталгия по него.

– „Разбъркваш“ ли се, когато се върнеш в България?
– Може би… Идвам си абсолютно всяко лято. Не съм пропускал. Пристигам и минавам като вятър през 30-те си дни в родината. Роднини, купони, приятели, концерти, клубове, пътувания и т.н. Лудницата ме поглъща и аз я посрещам с ентусиазъм и без никаква съпротива. Така е по-добре. Така няма време за мисли. Няма време за интроспекция. Но винаги, ВИНАГИ ми се случва нещо странно на летище София, преди да излетя обратно за Щатите. Тръгвам към самолета и една добре позната, голяма и студена празнина пропълзява вътре в мен. Или може би не пропълзява, може би винаги е там и в този момент просто се активира. Не е ясно откъде и защо пристига тази мрачна гостенка, но знам, че е неизбежна и че ще мине още една година, преди да съм се отървал от нея напълно. Тя има почти физически измерения и кара ръцете ми да се изпотят, а краката ми да натежат като олово. Навремето бях написал в един материал, че всяка година си идвам в България и една от причините е да посетя сърцето си, което завинаги съм оставил на летище София, когато съм заминал първия път.

– Как си изкарваш парите в Канзас?
– Занимавам се с прекалено много неща. Директор по маркетинг съм в една социална компания, където нося много шапки едновременно. Измислям видео, радио, билборд и печатни реклами; графичен дизайнер съм, създавам, обновявам и поддържам интернет страницата и нейното съдържание; организирам най-различни финансови кампании, комуникирам с пресата, осигурявам контакти с щатското и федералното правителство и т.н. Едно от основните ми занимания е продукцията на дигитални филми. Оборудвал съм министудио, в което правя всичко – от „а“ до „я“. Пиша сценариите, режисирам, снимам, монтирам, правя специалните ефекти и компютърната анимация, монтирам звука, музиката и накрая дори правя дисковете и техните обложки. Имам роботизиран DVD репликатор, който мога да програмирам, преди да си тръгна от работа. Когато се върна на сутринта, имам 200 готови диска. Става дума предимно за тренировъчни, образователни и рекламни филми. Преди няколко години направих успешен дигитален видеоучебник по футбол, който продадох на фирмата „Уилсън“. Те го разпространиха в десетки хиляди бройки и го приложиха към футболните топки, които продаваха във веригата магазини „Таргет“. В момента правя голям видеопроект за бившия треньор на националния отбор по волейбол на Щатите Тери Лискевич. Естествено, занимавам се и с много журналистика. Публикувал съм доста материали в най-големия вестник в района „Kaнзас Cити стар“. Също така тренирам и детски отбор по футбол, който играе официални мачове всяка събота.

– Какво имаш в България и какво имаш там? Къща, кола…
– В България живеем в соцпанелка в „Слатина“, а баща ми има един сладък и надежден „Форд Скорпио“. Иначе съм израснал в потомствен двустаен апартамент в центъра. Тук живеем в четиристайна къща, която купихме преди три години и която винаги съм смятал за по-голяма от това, което ни трябва. Да не говорим за епичната битка, която водя от години с някаква стройно организирана армия от катерици, които са пробили дупки на покрива и са се настанили на тавана. Често ги чувам нощем по време на оспорваните им симпозиуми, които неизбежно прерастват в оргии. В момента карам един крайслер „Конкорд“, който засега се държи прилично. Крайно безразличен съм към повечето материални неща. Тъй като съм хипар по натура, мога да живея в колиба и да бъда щастлив. За мен голямата къща е само по-голямо място, в което да пиша историите си.

– Какво си учил в България?
– Завърших Националната спортна академия със специалност баскетбол. Може да звучи налудничаво, но за мен НСА е съкровищница, от която човек може да излезе изключително обогатен. Важното е да го иска. Ако си поставиш за цел не просто да издрапаш, а да разбереш всеки предмет, излизаш от академията с комплексни и разностранни познания. До ден днешен помня всеки ензим, учавстващ в гликолитичната верига, мога да рецитирам степените на тромбокинезата и помня латинските наименования на повечето човешки кости. Не съм ги зубрил тези неща, а съм се опитвал да вникна в тях и да ги разбера. Сама по себе си информацията е просто информация. Но когато е организирана в комплексно познание, тя се превръща в суровина за творчество и импровизация.

– От кого си се учил в писането?
– За щастие израснах в епоха, в която книгата беше основно развлечение и единствен прозорец към света. Предполагам, че съм се учил инстинктивно, попивайки огромно количество разностранна литература. Голям поклонник съм на Достоевски, Маркес, Стайнбек, Ремарк и много други. Естествено, обичам и българската литература и поезия. Голям привърженик съм и на бийт генерацията начело с Керуак, Буковски, Гийнсбърг и, разбира се, Уилям Бъроуз, който в продължение на няколко години ми беше съсед, до смъртта си през 1997 г. Щастлив съм, че успях да срещна и още няколко от литературните си идоли като Кърт Вонегът и Рей Бредбъри. Сигурен съм, че някъде в писанията ми се усеща влиянието и на любимите ми сатирици и любители на парадоксалното като Дъглас Адамс, Джером Джером и Йонеско. Продължавам да се уча и се надявам да не спирам до края на дните си. Чета страшно много американска и българска журналистическа есеистика и всеки ден научавам нещо ново от колегите си.

– Как намираш историите си и по-специално тези, на които „не им трябват украса, метафори и хумор, не им трябва дори разказвач“?
– Историите… Откъде ли идват историите? Много интересно, но дори не съм се замислял… Страдам от много остра форма на информационна болест и винаги имам маниакалното усещане, че някъде точно в този момент се случва нещо, което ще ми се изплъзне и което трябва да открия и науча. Чета непрекъснато и се мотая из всички измерения на медийното пространство, страшно много пътувам, ходя по мачове, тренировки и т.н. Шофирал съм например 24 часа във виелица, за да гледам на живо един обещаващ десетокласник на име Леброн Джеймс. Когато чуя за някой интересен играч или уникална личност, полагам усилие да се срещна с него. Знаеш ли, историите са навсякъде около нас, но човек не може да ги чака пасивно. По-добре е ти да отидеш при тях, отколкото те при теб. Обичам много пътя и неизвестностите му. Там, без да искам, откривам много съдби. Предпочитам да живея активно, в океан от неизчерпаемо детско любопитство. Може би затова главата ми е пълна с безброй ненаписани истории, които чакат да бъдат разказани. Когато ми предложиха да пиша в „7 дни спорт“ си казах: „Ох, слава богу, най-после ще намеря катарзис за цялата тази планина от информация.“

– Коя е любимата ти история или съдба от тези, които си описал?
– Много ми е трудно да ги класифицирам. Винаги съм изхождал от тезата, че зад всеки успех или провал се крие нещо много повече: житейски драми, жертви, лишения и уникални обстоятелства. Един троен скок на олимпиада трае 7–8 секунди, но как е стигнал този човек дотук, колко години е инвестирал във всяка една от тези секунди, какви препятствия е прескочил и колко съдби е докоснал… Надниквайки под повърхността, под златния медал или последното място, откриваме най-ценното – това, което ще ни направи по-мъдри и дори може да промени мирогледа и живота ни. Една от любимите ми истории беше тази за Дик Хойт, осакатения му син Рик и тяхната бяла лястовица. Плаках, докато писах статията, и дори днес да я прочета, сигурно пак няма да знам как да сдържа сълзите си. Много бях щастлив, когато семейство Хойт се свърза с мен, за да ми благодари, тъй като се оказа, че били затрупани с писма от български читатели. Друга история, която обичам, е тази за „тайнствения дядо Коледа“ Лари Стюърт. Знаех, че не му остава дълго, но бях смазан, когато научих, че е починал само две седмици след като се срещнах с него. Преди да си тръгне завинаги, Лари успя да изпълни последната си мисия и да раздаде над 100 000 долара на хора на улицата. Сякаш искаше да извърши още едно добро дело, да изпрати още една последна Коледа, преди да каже „сбогом“.

– Как би започнал един текст за себе си?
– В една топла октомврийска нощ Иво пиеше кафе след кафе и се опитваше безрезултатно да започне един текст за себе си, докато не се отказа, обезкуражен от прозрението, че никога не би написал статия за себе си. Тези две изречения са плачевният резултат от това безплодно усилие.

– Имаш ли самочувствие? Защо?
– Не особено. Защото във всяка сфера, в която се занимавам, има много, много по-добри и талантливи от мен. И в Америка, и в България, и по целия свят. Според мен голямото самочувствие е демотиватор. Фактът, че никога не съм доволен от себе си, ме кара да търся начини да се самоусъвършенствам. Не забравям и че що се отнася до писането, заслугата е предимно на самите истории. Те често са толкова интерeсни, че просто грабват ръката ми и се самонаписват. Аз съм само техен носител. Всеки би ги разказал по този начин.

– Кой е най-важният човек за теб?
– Добрият човек, защото с него са свързани надеждите ми. Вече напълно съм се отказал от идеята, че този свят ще започне да се учи от грешките си. Явно сме обречени завинаги на безсмислена смърт, престъпни войни, алчност и озадачаващи безумия. За да открия смисъл в съществуването ни, поне на мен ми трябва сляпа, наивна вяра в доброто начало. Стандартният отговор на този въпрос е „близките“, но това се подразбира. Аз искам най-важният човек за мен да бъде „добрият човек“. И също така искам някой ден точно той да стане най-важният човек за всеки човек във всяка точка на задъхващото се земно кълбо. Когато дойде този момент, най-после ще оправдаем съществуването си.

– Щастлив ли си? Какво те прави щастлив?
– Щастлив съм всеки ден, в който се събуждам на майката земя. Имам здравето си, прекрасните си родители, прелестно семейство и верни приятели. Работя точно това, което обичам, и не се сещам за нищо, което да ми липсва. Единственото, което би ме направило по-щастлив, е, ако можеше всеки човек на света да има това, което имам аз. Най-хубавото нещо е да сме в състояние да се радваме на всеки един от дните си, защото те са преброени.

– Какво виждаш в бъдещето?
– Ако имах възможност да надникна в бъдещето, щях да затворя очи. Не искам да знам големите отговори или да получа всичко наготово, без да съм го преживял. Не искам дори да срещам себе си. Най-хубавото нещо на бъдещето е неговата непредвидимост. От него очаквам с нетърпение едно-единствено нещо. Да продължава да ме изненадва.

Публикувано в Хотел Родината
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ