Tyxo.bg counter

Италианската градина

На 10 април излиза „Италианската градина“ – новата книга на Алисън Ричман, позната на читателите с романите

„Изгубената съпруга“ и „Ритъмът на спомените“.

„Италианската градина“ е трогателна история за любов и саможертва на фона на красивата Италианска ривиера.

Алисън Ричман е родена в Ню Йорк в семейство на художничка и електроинженер. Завършва история на изкуството в престижния Уеслиански дамски колеж в щата Масачузетс.

Романите й „Изгубената съпруга“ и „Италианската градина“ постигат световен успех и са преведени на осемнайсет езика. Правата за филмирането на „Изгубената съпруга“ са закупени, като в главната роля ще се превъплъти актрисата Дейзи Ридли, позната на зрителите от поредицата „Междузвездни войни“.

Алисън живее в Ню Йорк със съпруга си и двете им деца. В свободното си време обича да готви, да кара колело, да танцува балет и да пътува.

За книгата

Верона
Годината е 1943-а, Италия влиза във Втората световна война…

Елоди е талантлива виолончелистка и животът й е изпълнен с красотата на музиката, докато фашисткият режим на Мусолини не засяга пряко семейството й. Тя се присъединява към редиците на Съпротивата и осъзнава, че талантът й може да спасява човешки животи. Започва да предава кодирани съобщения чрез музиката и се влюбва в книжаря Лука. Но войната й го отнема…

Красива млада жена слиза от лодка на пристанището в Портофино. Сега Елоди е Анна. Тя едва успява да прикрие страха, че фалшивите й документи няма да издържат проверката на немските офицери. На помощ й се притичва Анджело, местният лекар, като се представя за неин братовчед. Водена от отчаяние, тя приема предложените от него подслон, храна и сигурност. Но и в миналото на Анджело са скрити болезнени тайни. Ще върне ли появата на Елоди в живота му надеждата и радостта, които е смятал за безвъзвратно изгубени? Двамата нямат представа кой кого спасява всъщност…

 

Първа глава

Портофино, Италия

Октомври 1943 г.

В раницата е побран животът й, който в този миг е сведен до няколко дребни предмета. Макар физическото им тегло да е незначително, всичко, което носи, й тежи. Опитва се да издърпа полата си надолу, но вятърът откъм залива е безмилостен и издува памучния плат като парашут.

Затваря очи и се опитва да си представи как вятърът я издига над палубата и тя се носи по хладния въздух, и гледа как корабчето под нея пори вълните. Генуа, Рапало и западният бряг на Италия приличат на острие на нож, режещо водата. От палубата вижда бледите фасади на вилите, сгушени в скалите, и столетните хотели, гледащи към морето.

Пътува от дни, но й се струва, че са минали месеци. Със сивия шал, който покрива тъмната й коса и непретенциозната синя рокля, изглежда като всяко двайсетгодишно италианско момиче.

Стомахът й е празен. Опитва се да забрави глада, като оглежда спътниците си. Лодката превозва почти трийсет души. Седем от тях са немски войници, има и няколко баби, облечени с черни вдовишки рокли. Останалите са безименни мъже и жени, които й се струват съвсем незабележими.

Надява се и тя да изглежда такава в техните очи.

В началото на войната се беше научила как да се слива: да изглежда обикновена, да не се набива на очи, да не буди желание да я спират на улицата. Не помни последния път, когато е носила ярка рокля или любимата си копринена блуза, тази с белите цветя. Осъзнала е, че красотата е още едно оръжие, което е най-добре да бъде скрито и да се вади само при абсолютна необходимост.

Инстинктивно поставя длани върху корема си, когато корабчето приближава кея. Изненадана е, че там има толкова много немци, защото вярваше, че най-после ще се озове на безопасно място. Прекарала е седмици в опити да ги избягва, а сега те стоят на кея в очакване да проверят документите на всички.

Чувства как стомахът й се преобръща. Сваля раницата от гърба си и инстинктивно я притиска към гърдите.

Става, струва й се, че краката й ще се огънат под тежестта й. Притиска длани към бузите си и нежно потупва кожата, така че пребледнялото от страх лице да придобие някакъв цвят.

Изплашена, че войниците може да претършуват раницата й, вади подправените документи от нея и ги държи, отпуснала ръка до тялото си. Пристъпва бавно зад една от вдовиците, която носи толкова голям кръст, че тя се надява разпятието да защити и нея – или поне временно да разсее войниците.

Крачи внимателно по палубата, докато не стига стълбичката. Белите къщи на хълма приличат на наредени един до друг зъби. Вижда виещите се по терасите бугенвилии, китайските рози, разтворили се като чадъри под слънцето. Вдъхва уханието на жасмина, но страхът я омаломощава с всяка изминала крачка.

Ausweis!* – излайват заповедите си немците и сграбчват документите от треперещите пръсти.

*Лична карта (нем.). – Б. пр.

Елоди е следващата на опашката. Ръката й стиска фалшивите документи. Преди няколко седмици тя унищожи истинската си лична карта. Сега Елоди Бертолоти е Анна Дзордзето.

Анна. Анна. Опитва да се съсредоточи върху новото си име. Сърцето й бие лудо.

– Следващият! Ти! – Един от немските войници дръпва документите от ръката й толкова решително, че за момент пръстите им се докосват. Тя потреперва от усещането.

– Име! – сопва се немецът. Тонът му е толкова рязък, че тя замръзва на мига, неспособна да издаде и звук. – Име!

Устата й се отваря, но от нея дума не се отронва. Заеква, когато съвсем неочаквано някакъв глас се извисява във въздуха.

Публикувано в Книги
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ