Tyxo.bg counter

ЙОРДАНИЯ

Приказка за каменния град
 
от Костадин КОСТАДИНОВ

 

 
снимки: личен архив

 
 
май, 2008 г.

 
 
Костадин Костадинов е филолог по образование, издател по професия и разказвач по призвание. Работил е шест години като журналист, след което през 1990 г. основава издателска къща „Пан“. От тогава до днес – вече 18 години, издава разни книги за деца. Автор е на белетристични книги за възрастни, най-емблематичната от които „Резерват за розови пеликани“. В нея се разказва за жирафи, медицински сестри, зима, любов и други приказни неща. Приказно звучи и пътеписът му за Петра, но и малко научно, защото авторът излага една своя смела хипотеза за произхода на каменния град. Смела, но напълно основателна.
 
 

Съкровищницата – най-грандиозната гледка в Петра

 

 

 
Човечеството винаги е имало нужда от чудеса. Преди 2100 години един инженер – Филон от Александрия – като подреден човек направил списък на 7 ръкотворни чудеса по света. Да не ви ги изреждам, ако сте ги позабравили, бръкнете в библиотеката и си ги припомнете. От тия чудеса до днес е хартисало само едно – египетските пирамиди. (Неслучайно има поговорка, че времето се бои от пирамидите.) Добре, ама човечеството се нуждае от „действащи“ чудеса, затова лани 100 млн. души гласуваха и си избраха списък с нови 7 чудеса. Каменният град Петра в Йордания е едно от тях. Не че това чудо е ново. То със сигурност е поне 300 години по-древно от Филон, просто инженерът е нямало как да научи за него. Нямало е как да научи и за Великата китайска стена, а другите пет чудеса са сътворени по-сетне.
 
Каменният град
е зачукан насред пустинята. До подстъпите към него се стига за два часа по магистрала. В един миг обаче асфалтът свършва и на смълчаните туристи се предлага да се придвижват или пеша, или върху гърба на кон, магаре, камила. И слава богу, защото автобус, паркиран в Петра, е твърде грозен кошмар.
После, както си яздиш из обичайния каменисто-песъчлив ландшафт, озоваваш се пред процеп в скалата, промушваш се вътре
 
и… приказката започва
Някога, преди милиони години, тук е било корито на река. Водата е издълбала клисура, широка от пет до десет метра, с отвесни, изваяни чудновато скали, високи до сто метра. Каньонът сега е пресъхнал и макар да е дълъг повече от километър, минаваш го неусетно. (Ако направят класация на природните феномени, този задължително ще влезе в първата седмица.) Няма как да не си спомняте, че и Индиана Джоунс мина веднъж на кон из това дефиле.
Скалите, осветени от слънцето, блестят в розово, а сенките са мрачни и хладни. Човешката глъч кънти призрачно, а из въздуха се носи аромат на конски фъшкии.
А когато видите тълпа, скупчена в най-тясното място на прохода и щракаща бясно с фотоапаратите си, бъдете готови. Още крачка-две, и дъхът ви спира!
О, Петра, колко дребни са човеците пред величието ти! (Тук хвърлете един поглед на снимката на Съкровищницата, за да разберете какво съм видял.)
 
Съкровищницата
е точно срещу изхода на каньона. Направена е там неслучайно – за да я видиш и да се шашнеш. Някой гениално е махнал излишната част от скалата, за да блесне изящната фасада на древен храм. Височината й е 39 метра. Има два етажа. Пропорциите й са съвършени. Украсите – филигранни. Наричат я „съкровищницата“, защото най-отгоре е изваяна делва или урна, в която нищи духом люде са мислели, че има съкровище, затова са я поочукали…
Между изхода на каньона и храма има кръгло площадче, което – както е оградено от отвесни скали – прилича на тенджера. Тук кипи алъш-вериш. Даже ври. Бедуини камилари и бедуинчета магаретарчета подвикват „Такси, такси!“ и нахално ти подръпват ръкава. Мургави сополанковци с блеснали усмивки ти предлагат на добър английски всевъзможни сувенирчета ментета и илюстровани картички. Фотограф – с костюм и вратовръзка, настоява да те снима, макар да вижда, че твоят апарат е по-хубав. Млад камилар прави шоу – подхвърля на добичето си метална кутия от кока-кола, а животното я поема с език, мучейки, пробива я с жълтите си зъби, надига глава и я изпива. (Това, ако го видят рекламните агенти на безалкохолния концерн, ще се разтреперят и веднага ще го тиражират.)
От цялата тая гмеж се вдигат облаци прах, в които слънцето забива розови снопове.
Историческата наука е приела за меродавно схващането, че каменният град Петра е изваян от набатеите.
 
Набатеите са семитско племе
Дошли са по тия места от Двуречието някъде през ІV век пр.Хр. Направили Петра своя столица и векове наред се радвали на охолен живот. Припечелвали като керванджии. Умеели да откриват извори в пустинята, а като откриели извор, така го маскирали, че друг не можел да го намери, за да им вземе бизнеса. Керваните им били огромни – наброявали по две-три хиляди камили и се проточвали в 4-километрова нишка из пясъците. В Петра – пише още по старите ръкописи, живеели около 30 хиляди души от тоя народ – тоест това навремето си е било един мегаполис.
 
Днешните бедуини
са наследници на набатеите. Наследили са много от уменията и навиците на дедите си. Добре се оправят в пустинята – нищо че джиповете им са поочукани. Добри търговци са – дори ти продават бира, без да те предупредят, че е безалкохолна. (Който е пил безалкохолна бира, знае, че тя има вкус на камилска пикоч.) Поназнайват чужди езици. Ненавиждат тъпи възбрани – и волно пушат тютюн навред, дори в банките, и в магазините, и на митницата даже. Изкъсо държат съпругите си – не им дават да ходят на работа и даже не ги пускат сами по улиците. Въобще бедуините явно са пичове като набатеите.
Такива разсъждения ми минават през главата, докато наблюдавам наследниците на набатеите на площада пред Съкровищницата. Но после вдигам глава към фасадата на храма, зениците ми пак се разширяват от удивление и правя следния генерален извод:
 
Набатеите не са изваяли Петра
Те са дошли тук през пустинята. Може и да са превзели с бой града от някого. Може и да са го заварили опустял и засипан с пясък – така както през 1814 г. го е преоткрил за европейците швейцарският изследовател Йохан Буркхарт. Но – да ме прощава официалната наука, набатеите не са изваяли Съкровищницата. На камилар никога не би му хрумнало да освободи от прегръдката на скалата каменен фриз, камо ли пък да го подпре с колона. Според скромното ми мнение набатеите са заварили каменното чудо вече готово. Те просто са се нанесли в града. Като цигани в панелен блок. (Между другото в пустинята на Йордания живеят и цигани. Шатрите им се различават от тези на бедуините само по цвета. Бедуинските са сиво-черни, а циганските – оранжеви.) Фасадите на Петра не са издялани от народ, скитащ в пустинята, а от народ, чийто дух се скита сред съзвездията. Не се помни дори името, с което набатеите са назовавали своята столица. Името Петра е гръцко и означава „скала“.
Но нека продължим по-нататък разходката си из древния град. След площада на Съкровищницата клисурата постепенно се разширява, като в скалите и от двете страни се редят по-големи или по-малки фасади – с причудливи форми и необяснимо предназначение.
 
Нашият гид ги нарича „гробници“
После се озоваваме в обширна долина, оградена от всички страни с високи отвесни скали. Тук вече с малко зор могат да се поберат 30 000 души. Върху един от скалните масиви са подредени десетки фасади – залепени една до друга, високи 30–40 метра. Удивителен, грандиозен ансамбъл. Само ще добавя, че една от тези фасади представлява вход към огромна зала с форма на паралелепипед, издълбана в скалите.
Дойде време да си призная, че бродейки из прашните пътеки на Петра, стискам в ръка една дебела книга. В тази книга са изложени десетина хипотези за това, кой и кога е изваял каменния град. Описани са подробно и древните народи, обитавали тия земи. И както си зяпам наляво-надясно, разните хипотези се блъскат в главата ми като топчета в сфера на спорт-тото. Но така и не мога да реша коя от тях е най-достоверна. Затуй от време на време поспирам, разлиствам страниците и правя справки като един истински интелектуалец, гледайки дълбокомислено поредното каменно творение. От един момент нататък обаче една от хипотезите започва неудържимо да взима превес. Тя е основана само на легендарни източници. Тя е най-налудничавата, най-ненаучната, най-фантастичната. Според тази теория Петра е много, много древна. Изваяна е още в приказното детство на човечеството.
 
И са я сътворили… великани
Това обяснение е парадоксално, ако гледаш фотографии от Петра. Ако обаче застанеш под някоя от неестествено високите й порти, си е съвсем логично. Вярвайте ми!
Да. Петра е измислена от великани. Мащабите й са великански. Всичко й е великанско. Със сигурност тя е дело на велика цивилизация. И тая цивилизация е изчезнала.
Великани има в приказките и митовете на всички народи. Ние си ги имаме. Гърците си имат циклопи. Синдбад Мореплавателя, и той си имаше проблеми с гиганти. Що пък тези същества да не са живели в Петра?
Йосиф Флавий (37–100 г.) – най-таченият еврейски историк, пише: „Телата на великаните били огромни, а лицата им толкова се отличавали от човешките лица, че като ги видиш – ще се удивиш, а ако ги чуеш как говорят, ще се уплашиш.“
Друг един учен, роден 973 г. и живял до 1050 г. – Абу Рейхан Мохамед ибн Ахмед ал Бируни (това е едно име, но дълго), отбелязва в книгата си „Хронология на древните народи“ следното: „… но какво ще кажат скептиците за изрязаните в скалите гробници и за погребаните в тях кости – кости с големина на камилски кости, че и по-големи. И за зловонието, заради което в тези гробници може да влезеш само като си натикаш нещо в носа.“
Въобще щях и от други кладенци вода да донеса, за да ви убедя, че съм прав, но набатеите умеят добре да маскират кладенците си в пустинята…
И как инженерът Филон от Египет ще разбере за Петра? Не е имало кой да му разкаже за това осмо чудо, защото великаните са си живеели сами насред пустинята, а хората не са смеели да припарят до тях.
Никой не знае и
 
какъв е бил краят на гигантите
Допускам, че набатеите са превзели града им с хитрост. Неслучайно в приказките и митовете по правило великаните ги мамят дребни човечета. Спомнете си само как Одисей прецака циклопа.
Може пък великаните и сами да са си тръгнали. Качили са се на междузвездната си совалка (с форма на делва) и са отпрашили да си търсят друго закътано място из галактиките, където няма да ги тормозят разни дребосъци.
Но да се върнем сред розовите пясъци в Петра. Вече като знам, че са я построили великани – всичко си идва на мястото.
Явно им е било много гот тука на гигантите. Имали са вода в изобилие – навред личат пресъхнали улеи, издълбани в скалите. Градинките им са били пищно зелени, с много цветя. Нали са естети, навярно са си правили и разни водоскоци. Представям си какви са били и фасадите като нови – преди да ги пообрули времето. И най-важното – не е имало прахоляк и пясък, а само каменни алеи. Току-що измити.
После набатеите внесли малко пясък от пустинята и спрели да косят тревата. Тук-там – до изящните фасади, си издълбали по някоя безформена дупка в скалата, за да си паркират вътре камилите. (Тия дупки личат до днес и имат сходно предназначение.)
След набатеите в Петра
 
дошли римляните
Като чеда на велика цивилизация те по достойнство оценили сътвореното от великаните и се заселили тук, за да му се радват и наслаждават. Направили си каменен амфитеатър, изградили големи храмове и булеварди – останките от тях и днес са видни. Римляните обаче не са се и мъчели да дълбаят скалите – няма да си нарушават традициите, я. Вероятно те са възстановили и част от тревните площи, и два фонтана – пред банята и на форума.
Навярно Петра е изглеждала добре и по византийско време. Е, наложило се е някои от великанските зали, издълбани в скалите, да бъдат превърнати в църкви.
 
После дошли мюсюлманите
– после кръстоносците, после пак мюсюлманите и т.н. до днес, когато слоят пясък, натрупан пред Съкровищницата, е дебел два метра.
Но най-красива Петра е била при великаните.
Тръгвам си от каменния град – рейсът се сурва по магистралата през пустинята. Смрачава се и безкрайните сиво-червеникави каменисти полета ми заприличват на мозъчни гънки. Изведнъж в далечината просветва зелено петънце – малък оазис, осветен от последния слънчев сноп. Като мираж.
Сигурен съм, че и в някои човешки мозъци има миниатюрни зелени петънца. Оттам извират всички чудати фантасмагории, странни измишльотини, бледорозови мечтания. Споменът за Петра ми е образувал едно такова ново петънце.
 
 

Такива улеи има по цялото протежение на клисурата – по тях към каменния град е текла вода

 

 

 

 

Горд наследник на набатеите

 

 

 

 

Скалната „врата“ към каменния град

 

 

 

 
 
 По стъпките на Индиана Джоунс
 
 
 
 
 И римляните са оставили следи в Петра – това са останки от техен храм  
Публикувано в На път, По света
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ