Tyxo.bg counter

ЙОРДАНКА ФАНДЪКОВА

Йорданка Фандъкова:
„Политиката се прави, не се говори"
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки BeLIGHT STUDIO
 
август, 2010 г.
 
 
Никой не оспорва максимата, че жените управляват света. А срещата ми с Йорданка Фандъкова ме кара да мисля, че той ще се развива по-хармонично, по-конструктивно и с по-бързи темпове, ако повече жени са начело на отговорни институции. Впрочем в световен мащаб само 3% от ръководните длъжности се падат на жените, въпреки че специалисти твърдят, че представителките на нежния пол имат по-добри умения, свързани с оценяването на хората и с организацията.
Още с влизането си в сградата на „Московска“ 33 обаче усещам осезаемо женско присъствие. На входа ме посреща усмихната униформена дама, а след това в асансьора се качвам с друга полицайка. В кметския кабинет ме посреща самата Йорданка Фандъкова – с чаровна, но и респектираща усмивка.
 
– Как приехте предизвикателството да сте първата дама, седнала на кметския стол?

– Идвам от феминизираната сфера на образованието. Въпреки че бях първата жена, министър на образованието, след прехода и втората общо за цялата история на България, изборът ми за министър се прие логично. Но когато започна кампанията за кмет, наистина се акцентира неестествено силно на факта, че съм жена. Тогава наистина усетих какво е предизвикателството да си жена. Разбира се, в това има и плюсове, и минуси.
 
– По време на преговори използвате ли тайни женски „оръжия“?

– Когато пристъпвам към изпълнението на управленска задача, се опитвам да го правя професионално. Никога не съм разчитала само на това, че съм жена, но със сигурност подсъзнателно използвам плюсовете на пола си. Това е естествено.
 
– Не ви ли е тясно в пространството, ограничено от строгия костюм и протоколните фрази? Учителската професия със сигурност е по-артистична…

– Всъщност опитът от учителската професия много ми помага. Учителят е на сцена пред изключително критични погледи – детските. Децата са много естествени, при тях няма дипломация. Така че съм свикнала да се съобразявам с това, какво и по какъв начин казвам. В този смисъл не ми е трудно да се съобразявам с правила. Дисциплиниран човек съм. По отношение на строгото облекло – не ми е много приятно да се обличам с костюми, а ми се налага ежедневно. Но пък в петъците, когато нямам специални срещи, наложих по-свободен стил на обличане тук. За всеки случай в гардероба в кабинета си винаги имам делови костюм, в случай че се наложи. Както се казва, по дрехите посрещат. А аз не представям себе си като Йорданка Фандъкова, представям общината и кметската институция. Трябва да изглеждам авторитетно.
 
– Как се промени гардеробът ви, след като станахте кмет на София?

– Осем години като директор на гимназия също съм имала представителни срещи по протокол. Тогава в гардероба си имах строго официални костюми – по един за сезон. Като станах кмет, ми се наложи да „разширя“ гардероба си. Повечето ми костюми са черни, тъмносини или сиви. Напоследък под влияние на дъщеря ми се опитвам да се възприема и с нещо по-цветно. Тя е единственият човек, който ме съветва при избора на дрехи. Изключително критична е, но разчитам на добрия є вкус. А и друг едва ли ще ми каже колко зле ми стои този костюм, докато тя не се притеснява. (Смее се.)
 
– Как балансирате между служебните и семейните задължения?

– Близките ми проявяват разбиране за това, че времето ми е ограничено, и не се сърдят, за което съм им много благодарна. Според мен, когато човек се организира правилно, има време за всичко. Не е толкова важно колко време ще прекарваме заедно, важно е контактът да е пълноценен. Тоест когато се видим за един час през деня, да общуваме пълноценно, а не да гледаме телевизия заедно. Не мога да си представя как бих се справила без помощта на съпруга ми. Той пое голяма част от ангажиментите вкъщи. Сега му се налага да върши неща, които преди това никога не беше правил. Започна да готви, при това се оказа, че е доста по-добър готвач от мен. Записва си стриктно рецептите. Понякога се обажда по телефона за съвет. Разбира се, в случай че водя разговор и не е удобно, а той звъни, за да попита как се готви свинско със зеле, не му вдигам. (Смее се.) Дъщеря ми също много ми помага. Имам малък внук, който тази година ще навърши 4 години. Общуването с него, колкото и да е кратко, защото не ми остава много време, ме зарежда положително.
 
– Ако внукът ви един ден реши да се занимава с политика, ще го спрете ли?

– Аз никого за нищо не спирам. Смятам, че човек сам трябва да взима решения. Важното е възрастните да бъдат до децата си по време на тяхното израстване и да им помагат да се подготвят за момента на взимането на решения. Всеки сам трябва да взима решения, но близките трябва да са до него, когато го прави. Наскоро имах среща с ученици в училище, където откривахме площадка за безопасност на движение. Едно момиченце от V клас ме изпрати до входа и ми каза: „ Аз искам да бъда като вас.“ Попитах го какво точно има предвид, а то отговори: „Искам да бъда кмет като вас.“ Беше много сладко дете, поговорихме си за… политическите му амбиции. (Смее се.) Аз самата никога не съм имала намерение да се занимавам с политика, преди да започна работа в общината в екипа на господин Борисов. В политиката няма нищо лошо. Стига обаче да се разбира правилно като правене на политика и изпълняване на проекти, а не като политическо говорене. Винаги съм се дразнела от това празно политическо говорене, което и в момента можем да чуем и в някои сутрешни телевизионни блокове…
 
– Нещото, което да ви разочарова в политиката?

– Компроматите. Използването на компромати е абсурдно. Аз самата, слава богу, не съм го изпитала на гърба си, но около мен това се случва непрекъснато. Неприятно ми става и когато се преекспонират дребни проблеми и от тях се прави политика в кавички. И политиците са нормални хора, те също имат своите грешки в чисто житейски план.
 
– Случвало ли се е законова рамка или нещо друго да ви попречи да защитите правата на гражданите?

– О, да! Много често. Сега използвам възможността да работим като един екип с правителството и с парламента. Допреди време комуникацията ни беше трудна, тези институции не се съобразяваха много с вижданията на кмета. Но започнаха да се вслушват в инициативите ни. Например сега, след промените в Закона за общинската собственост, се заложиха такива мерки, които не ни пречат да си вършим работата. Например при изграждането на някаква инфраструктура с голямо социално значение се налагат отчуждавания на частни терени. Обикновено се започва една дълга битка за тях: собствениците обжалват цената, която оценителите са определили, или обратното – ако оценителите са определили непосилно висока цена, която общината трябва да плати, обжалваме пък ние, защото не искаме с парите на гражданите да се обогатяват не много законосъобразно частните собственици. И тогава се започва една сага, която продължава с години, а работата по обекта през това време се замразява. Но вече според Закона за общинската собственост по време на обжалванията работата не спира. Тоест ние си се съдим, но това не пречи обектът да се строи. Разбира се, накрая това, което съдът отсъди, ще бъде заплатено. Тази промяна е изключително важна за града ни – за строителството на Околовръстното шосе например и за проектите за изграждане на канализация. Продължителното замразяване на такива обекти може да доведе до загуба на европейски средства, които, ако не усвоим навреме, ще загубим. Много са примерите в това отношение, затова се радвам изключително много, че се обръща внимание на предложенията, които давам.
 
– Къде се чувствахте най-комфортно – в училище, като министър или като кмет?

– Аз съм човек, който се мотивира от самата работа. Повече ме привлича изпълнителската работа. Приятно ми е, когато очаквам конкретни резултати от дейността си и ги видя реализирани. Слава богу, и от управленската си работа като директор, после като министър, а след това и като кмет съм имала щастието да видя конкретни резултати от труда си – моя и на екипа ми. По-трудно ми е да изпълнявам чисто политически функции. Ако бях избрана за общински съветник, след това – за народен представител, по-трудно бих издържала. Това не е моята дейност.
 
– От кого търсите съвети за работата си? Споделяте ли проблемите от работата вкъщи? 

– Вкъщи рядко говоря за работа. Обикновено съм твърде уморена от деня, за да споделям нещата, които са ми се случили. Предпочитам да чувам какво се е случило на моите близки. Съвети за работата си търся от експерти. Без тези съвети не бих могла да се справя на която и да било позиция. Сигурна съм, че човек цял живот се учи. Погрешно е да се смята, че когато човек завърши някакъв етап от образованието си, вече знае и може всичко. Уча се и от колеги. Не се притеснявам да питам. От голяма полза ми е опитът, натрупан по време на работа в екипа на господин Борисов. Признавам, че в конкретни ситуации използвам вече утвърдени, успешни модели.
 
– Как приемате критиката?
– Колкото и странно да звучи, за мен критиката е много важна и полезна. Аз трудно приемам комплименти и похвали. Те ме притесняват. Не знам кое е вярно и кое – не, губя ориентация. (Смее се.) Но критиката ми е от полза. Следя внимателно критиките към нашата работа в пресата и в електронните медии и ги взимам под внимание.
 
– Работите често с журналисти. Как оценявате работата им в момента?
– Аз съм с демократични възгледи. Медиите трябва да бъдат свободни. Вярвам, че те имат огромна власт върху „възпитанието“ на съвременното обществото. И в този смисъл и отговорността им е огромна. Надявам се, че го знаят.
 
– Гледах ви наскоро в тв предаване в ролята на репортер от училището, в което сте работили. Личеше, че се вълнувате и ви е приятно отново да сте в училище. Бихте ли се върнали към учителската професия?
– Да, разбира се. В училище ходя винаги когато имам време. Това си е моят свят, там аз се чувствам много спокойна и много свободна. Обичам колегите си. Всичките – от хигиенистката до директора. Рейтингът на това училище, в което работех, е много висок. Първата година, в която беше проведено външното оценяване, училището беше на второ място по бал от матури след Американския колеж. А това беше випуск, с който аз съм работила като директор.
 
– Как си представяте бъдещето – вашето и на столицата?
– Единственото ми желание в личен план е да сме живи и здрави всички в моето семейство. Като кмет искам да видя резултати от това, което правя в момента, защото то не може да стане бързо. Огромни са очакванията ми. Хората се умориха да чакат. Дълги години градът се развиваше хаотично, но през последните години започна да се развива по-подредено. Резултатите обаче могат да се видят чак след време. Моята амбиция е стъпка по стъпка да подредя града, да му придам визията, която всички очакват. Обикновено хората ме питат: „Кога градът ни ще стане европейски?“ Той, разбира се, е европейски, с огромен потенциал. Но това ще се види по-добре, ако се работи с дългосрочни визии, а не мандатно (т. е. да се очаква само в рамките на мандата да се направи нещо, което да се види тук, сега и веднага). Моят мандат е 2-годишен, което е съвсем малко време. Но важното е нещата, които правим, да са устойчиви в дългосрочен план. Вярвам, че София ще използва целия си потенциал и ресурс, че ларгото, което разкриваме в момента, ще превърне града ни в една от най-привлекателните дестинации за туризъм. И няма да завиждаме на Рим и на Атина, защото и ние имаме богатства като техните. Просто трябва да ги разкрием и да ги покажем.
 
– Най-големият комплимент, който сте получавали за работата си?
– Щастлива съм, че хората ме спират по улиците на София да ме поздравяват. Питат ме и за проблеми, разбира се, но първо ме поздравяват за това, което съм свършила – за площадчето пред църквата „Света София“, за велоалеята по канала, за това, че София вече е много по-чиста… Всички малки оценки за работата ми ме правят щастлива, дават ми стимул. Знаете, че работата е трудна. В града има и дупки, и занемарени пространства. Но в същото време вече има и градинки, и цветни кашпи… Хората забелязват и хубавото. Но най-големият комплимент за работата ми е, че мога да ходя спокойно по улиците на столицата. В събота и неделя често се разхождам като нормален гражданин. Използвам служебен автомобил само ако има някакво събитие, на което не мога да отида пеша. Често ме питат имам ли охрана. Не. Нямам. Разхождам се с внука си или сама, ходя по магазините… И това е моето желание – да си ходя спокойно по улиците и да нямам нужда от охрана. Това означава, че си върша добре работата.

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ