Tyxo.bg counter

ЛЮБА КУЛЕЗИЧ

Люба Кулезич:
„Тъгувам, когато в България е скучно“
 
Интервю на Ивайло ТОДОРОВ
Снимки © BeLIGHT STUDIO
 
 
 
За нея в публичното пространство витаят какви ли не противоречиви определения. Люба Кулезич обаче въобще не се вслушва в тях. Защото не обича квалификациите. „Обичам аз да се самодефинирам“ – довери ми тя, когато след дълги уговорки най-после успяваме да се срещнем.
Факт е, че колкото и да я плюят, Люба е търсен човек. Много хора ценят мнението й, дори и онези, дето я плюят. „Винаги обосновавам мнението, което изказвам“ – обяснява този куриоз тя. Докато дава съвет за заглавие на нова книга по телефона и си уговаря поредната среща с някого, Кулезич ме започва с въпроса, защо толкова много съм държал да правя интервю с нея. Обяснявам й, че в „Бела“ харесваме начина, по който говори открито и без заобикалки за всичко. Всъщност не само от телевизионния ефир, но и в пресата. Люба е един от малкото истински журналисти, но като такъв става жертва на цензурата и дълго време пише само за вестник „Уикенд“. Напоследък обаче разбунва духовете и от сутрешния блок на Нова телевизия. Затова започваме и разговора си оттук.
 
– Как оценяваш медийните си изяви в „Здравей, България“?
– Притеснявам се дали не участвам в големия сценарий за затъпяване и продухване на мозъците. Исках да разбера възможно ли е да не говориш пълни глупости и някой да иска да те чуе. Ако не си забавен, нямаш място в телевизията. Но не трябва да се превръщаш в палячо. Трябва да си интересен.
 
– Има ли истински професионалисти в България?
– Да. У нас има хаос, но той не е, защото няма професионалисти. А защото има обществени филтри, които преценяват кой е талантлив. Затова е настъпило пълно объркване. Има разминаване между качествата на една личност и критериите, чрез които се отделя зърното от плявата. Начинът, по който си избираме политици, е сбъркан, цялата ни политическа система функционира сбъркано. Тази сбърканост сме я наследили като много гадно, криво, тъпо родилно петно от миналото. Според мен обаче вече са изградени по-встрани от публичността, политиката и бизнеса сфери, в които има възможности да търсиш успеха по честен път. Познавам много талантливи и успешни млади хора…
 
– Но и много млади хора се оплакват от усещането за безпътица…
– Това усещане е в нашите взаимоотношения, в духовната тъкан на обществото. Все пак още не сме започнали да се ядем един друг, макар че канибализмът съществува между нас на емоционално и духовно ниво. Понякога имам чувството, че някой ще ме спре на улицата и ще ме заръфа за ръката.
 
– Вярваш ли, че ще изплуваме от дъното?
– Ако не изплуваме, ще се удавим.Другият вариант е да вегетираме, да се превърнем в овча ферма. Нека всеки си решава какво иска да направи и дали иска да остане човек.
 
– А вярваш ли, че ще се научим да приемаме различните и да се вслушваме в мнение, различно от общоприетото?
– Ако не се научим, цивилизацията ще ни отхвърли като гноясал апендикс. Това, че ние се водим на думи в Европа, а Брюксел ни гледа като микроб, не – като бактерия под микроскоп, това не е никак добър признак. Трябва да има авторитети в медиите. Истински, а не измислени пазарни чучела. Проблемът е, че медиите са контролирани – от пари, от сиви капитали, от главно нелегитимни интереси, защото има някакви върхушки и кланове, които не искат да си изпуснат кокала. Но се вижда, че тази схема не работи, не е продуктивна. Когато се получава това, усещането е като за духовен хаос. Ние сме като болен организъм. Първо започва да ти става неуютно, разваля ти се настроението. После започваш да вдигаш температура. Ако не вземеш мерки, влизаш в болница. Така че имаме вече признаци, че с този вулгарен начин на общуване и с този политически подкупен елит нищо не печелим. Нужна ни е духовна революция. Някой трябва да я направи.
 
– Кой според теб? Имаме ли кадърни хора за подобно нещо?
– Има, разбира се. Ето, ти не си ли кадърен?
 
– Надявам се да съм, но като гледам какво се случва около мен, губя всякаква мотивация.
– И аз губя мотивация. Всеки ден се бия с камшик от думи и си се карам сама на себе си. Всеки ден към пет вечерта губя мотивация. След това започвам отново, защото това е въпрос на лично достойнство. Не можем да се предадем. Ако се чувстваш способен за нещо, бъди така добър да се бориш за него.
 
– Ти си от хората със собствено мнение по различни въпроси. Правото на мнение ли е най-свещеното?
– Е, не е ли? Как е възможно аз да придобия имиджа на човек с лично мнение? А другите какво имат?
 
– Ами, не са като теб. В българските медии май никой друг не си позволява подобно изразяване на лично мнение.
– Няма смисъл да висиш в една медия или в публичното пространство, ако не търсиш неуморно начин да съобщаваш мисли и идеи на език и с настроение, които другите разбират и се чувстват провокирани от тях. Основната ми цел е, когато на мен ми е интересно нещо или ме възмущава, да намеря съмишленици. Да чувствам, че сме заедно. За мен не е самоцел като някакъв мунчо в пола да дрънколя нещо си. Аз не търся и не генерирам скандали.
 
– А минаваш за скандална личност.
– Да, защото на някои хора им е по-удобно да представят откритото поведение като лудост. Вярно е, че има много хора, които, търсейки някакъв провокативен образ, изглеждат като смахнати. Преиграват в своето желание да минат за проповедници на морал. Аз нямам такива претенции. Аз имам желание да имам съмишленици. Така не ми е скучно. Тъгувам, когато в България е скучно да се живее.
 
– Има ли тема табу за теб?
– За мен има скучни и нескучни теми. Такива, от които изобщо не ми пука, и такива, които ме вдъхновяват. Има и теми, които ме отвращават. Например непрекъснатото вторачване в порното, превръщането на порното в дразнител, в начин да занимаваш хората. Нелепо е в 10.00 ч. сутринта да пускаш порнозвезда по телевизията. Страшно ме дразни това досадно и неуморно сексуализиране на видимата страна на живота. Не съм пуританка и никога не съм била, но не може телесата да са постоянно навън. Бликащата отвсякъде телесност придава една нечистоплътност на живота.
 
– Силна жена ли си?
– Да. Но не в смисъл на неженствена, неромантична или такава, която не обича да готви. Силна съм да се справям сама с агресията в този наш отвратителен живот.
 
– И кое те прави толкова силна?
– Страхът да не ми се подиграват и да ме съжаляват. Освен това имам дъщеря, която много обичам и за която трябва да съм пример за издръжливост. Както тя е за мен пример за толерантност и разбиране.
 
– А тя не те ли критикува?
– Взаимно си се критикуваме. Много е хубаво да имаш човек до себе си, който те критикува, защото те обича, а не защото иска да те нарани. Аз това и се опитвам да правя в своето общуване. Когато казвам, че нещо не е добро, го казвам не за да нараня, а за да покажа себеуважение и да кажа на съответния човек, че го обичам. Затова не го лъжа.
 
– Така е, но всички цитират критиките ти, все едно не харесваш нищо.
– Може би прекалявам. Може би толкова ми е омръзнало да си трая, да си общуваме по лицемерному и да си премълчаваме истината. Ако някой ми е дал правото да изразя мнение и аз смятам, че имам компетентността да го направя, защо да не го направя.Щом има хора, които се интересуват от това, което казвам, значи има потребност от такова говорене като моето. Аз обичам хората. Не ги мразя дори когато ме наскърбяват.
 
– А има ли случай да си спестила критика или да си била прекалено мека?
– Аз непрекъснато съм мека. А по мой адрес са изписани такива грозни квалификации, и то от мъже! Аз не раздавам квалификации, аз поставям диагнози. Като д-р Хаус.
 
– Дразниш ли се от омразата, която се лее в интернетските форуми?
– Много съм плюта, но и много съм хвалена. Аз не следя много тези форуми. Те приличат на клоака. Там се изливат цялата натрупана злоба, комплексите на неосъществеността и лошото възпитание. Много се смях, когато в един форум някаква мадама беше написала: „Не мога да понасям Люба Кулезич, обаче много харесвам Лора Кварц(литературен псевдоним на Люба Кулезич – бел.ред).“ Няма по-добра илюстрация, как човек общува на база стереотипи, предразсъдъци и насадени клишета.
 
– Защо си избра този псевдоним и как решаваш кога да се подписваш с личното си име и кога – с псевдоним?
– Избрах си Кварц, защото кварц е хубав камък – блестящ, твърд, чист и реже здраво. (Смее се.) Иначе това с псевдонима беше игра. С него подписвах рубрика за телевизия, която нарочно пуснахме под псевдоним. Целта беше да видим, ако едно име се свързва с определени внушения, дали текстовете му могат да заживеят свой живот. И се получи. По-важно е какви текстове пишеш, а не кой какво мисли за теб.
 
– Мислиш ли, че самотните хора са щастливи?
– Самотата е страшно нещо. Има един автор – Паул Тилих, който прави разлика между самота и уединение. Самотата е нещо като тежка съдба, като принуда, която понякога подобно на страдание се стоварва върху теб. Чувстваш се така, сякаш светът те е отхвърлил. А уединение е, когато сам избираш за малко тишината, за да се успокоиш и смириш. Уединениято е прекрасно нещо. А когато човек сам се е докарал до състояние на самота, трябва да си помисли защо и да я лекува като болест. Да премине от фазата на самота, която го кара да страда, до фазата на уединение. Страшно ми липсва приятел, човек, който да ме смята за ценност, която трябва да бъде пазена. Не обществена ценност, а негова лична ценност. Да ми отглежда душата, за да пиша хубаво и да общувам добре с хората.
 
– Суетна ли си?
– До такава степен, че гледам да не съм. Не мога да си позволя да показвам суетност, въпреки че имам такива пориви. Щом висиш по медиите, няма начин да не си, но гледам суетата да не се превръща в мой диктатор, че да подлудея като някои други хора.
 
– Страхуваш ли се от остаряването?
– Никак, даже напротив. Но искам да остарея красиво. Не мога да понасям и непрекъснато ме разплакват гледките у нас на възрастни хора, които влачат и мъкнат нещо, загубили смисъла в тоя живот. Човек трябва да остарява благородно. И да има хубаво тяло.
 
– Ти полагаш ли грижи в това отношение?
– Ами, не съм дебела. (Смее се.) Е, не съм се пресилила, но полагам грижи за себе си. Поне два-три пъти седмично гледам да се занимавам – играя гимнастика, карам колело…
 
– Как реагираш на предателствата?
– Аз бях много доверчив човек. Като всички останали. Ние всички се раждаме доверчиви. Но толкова ненавиждам предателствата, че вече като че ли съм развила някаква прозорливост по отношение на предателите. Като усетя само някаква малка индикация, бягам презглава.
 
– Би ли простила предателство, ако получиш искрено признание и разкаяние за него?
– Да, за мен искането на прошка е признак за голямо човешко достойнство. Трудно е, когато го правиш искрено. Обикновено не искаме прошка. И даже намразваме човека, от когото трябва да я поискаме, защото сме гузни пред него. Бих простила, ако ми поискат прошка, както бих искала и на мен да простят, когато аз я поискам.
 
– Гневът признак на слабост ли е?
– Да. Аз съм много гневлива. Но вече се научих да медитирам. Дейвид Линч, с когото се запознах лично преди известно време, ми преподаде трансцендентална медитация. Не изисква кой знае какви усилия, само постоянство. И помага да не се гневиш. Разбрах, че съм я овладяла, когато започна да ме досмешава в ситуации, когато някой ме оскърбява.
 
– Човек се учи от грешките си. Кои са грешките, от които ти си се поучила?
– О, много бих искала да съм се поучила от грешките си. Моите грешки са толкова много, аз греша неуморно. Например да не съм толкова доверчива. Да се науча да печеля по-добре. Да не се гневя толкова много. Е, с последното вече се справям.
 
 
 
БЛИЦ
 – Проблемът на българските политици е…
– Слабият им ангел.
– Любимият ти политик е…
– Няма такъв. Има политици, които уважавам и ценя, като Иван Костов, въпреки че страшно съм се разочаровала от него.
– Проблемът на българското кино е…
– Не са парите, а липсата на въображение, на талант да разказваш нещо, което ще заинтересува не само създателите на филма.
– Любимият ти български филм за последните години е…
– „Обърната елха“ на Иван Черкелов и Васил Живков е много хубав филм.
– Телевизията у нас е…
– Средство за зомбиране.
– Пошлостта те кара…
– …да искам да се махна завинаги. Пошлостта ме уморява, но все пак не всичко у нас е пошло.
– Откровените хора са…
– …сладури. Стига да са умни, те са скъпоценни и могат да бъдат учители.
– Озлобените хора са…
– …повод за съжаление.
– Успелите хора в България са…
– …изключително красива рядкост. Става въпрос за хора, които сами са постигнали тоя успех. Защото успехът у нас е стока, при това контрабандна понякога.
– Би живяла в чужбина, ако…
– …си построим къща с дъщеря ми и си намеря работа и партньор. Страшно ме е яд, че не се реших да си пробвам късмета на запад.
 
 
Не търся и
не генерирам скандали.
 
Понякога имам чувството, че някой ще ме спре на улицата и ще ме заръфа за ръката.
 
Щом има хора, които се интересуват
от това, което казвам, значи има потребност от такова говорене като моето.
Аз обичам хората. Не ги мразя
дори когато ме наскърбяват.
 
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ