Tyxo.bg counter

ЛЮБОМИР ЛЕВЧЕВ

Любомир Левчев:
„Води ме разумът на сърцето“
 
декември, 2010 г.
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
 
 
Той наистина е от малцината белязани от Бога, които със слова могат да „уловят мига“, за да го направят вечност. Познава силата на думите – за него те са приближаване към онова, което може да се изрази без думи и… отдалечаване от самите думи.
Познава и безсилието на думите, които освен да създават света, нищо друго не могат да направят.
Думите му дават свобода. А на нас ни помагат да виждаме. Поезията за него е случването на живота и несекващото напрежение да питаш. Затова стиховете му будят размисъл и задават въпроси – за начина ни на живеене, за същността на познанието, за света, за нас самите…
„Играем“ си с думите в навечерието на Коледа с любимия поет на поколения българи – Любомир Левчев. Като дете той мечтаел Дядо Коледа да му донесе подаръци. Сега мечтае той да бъде този Дядо Коледа. И мечтата му се е сбъднала. Не относно възрастта на дядото, а защото и звездите, и времето са негови.
Да, негови са!
 
– Наричат ви неостаряваща енигма, поетът на България, белязан от Бог. Вие как бихте определил себе си?
– Не се самоопределяй! – предупреждаваше един мой учител по поезия. Но аз не съм много старателен ученик. Може би съм странник.
 
– Какво искате да мислят хората за вас?
– Каквото искат. Съдейки другите, ние съдим себе си.
 
– Какво не знаят хората за вас?
– Откъде да знам? Нямам лични тайни. Не мога да ги пазя.
 
– Какво от всичко, което сте чули за себе си, ви е жегнало най-силно? Когато срещнете човек, който ви е обидил, гледате ли го в очите?
– Лъжата. Гледам я в очите и виждам как тя се превръща в омраза.
 
– Сигурно понякога ви е трудно? С кого споделяте проблемите си? Имате ли нужда да се оплачете на някого?
– Имам си изповедничка, на която любовта не пречи да казва истината. Понякога споделям с непознати. Те са най-непосредствени и откровени.
 
– За кой момент от живота ви е най-мъчително да си спомняте?
– Смъртта на баща ми, майка ми и сестра ми.
 
– Имало ли е момент, в който да сте се съмнявали в смисъла на вашите усилия?
– Да, разбира се. И числото е множествено. А философското оправдание е „контролен скептицизъм“.
 
– Сигурно имате някакво постижение, което вие си цените най-много, макар отстрани то да не изглежда най-голямо?
– Не зная за какво постижение ме питате, но в личен план благодаря на инстинкта, който ме подтикна в един труден миг, когато всички се отричаха, да заявя публично, че не се отказвам от нито една своя дума. Не защото съм говорил безгрешно, а за да си нося отговорността. Струваше ми скъпо, но спя спокойно. И се отказах от по-нататъшни занимания с практическа политика.
 
– Кога сте се чувствали най-добре?

– Когато съм се отдавал на чувствата си.
 
– Когато се обърнете назад, иска ли ви се нещо да промените?
– Не зная. Бъркал съм пътеките. Но не съм бъркал посоките.
 
– Лесно ли се разделяте с миналото?
– „Лесно“… не бих казал, но предпочитам бързите раздели. Mort subite (внезапна смърт – бел. ред.). А миналото съм го пуснал, но то не си отива.
 
– Обичате ли да разглеждате снимки? Кои са най-ярките ви емоционални спомени?
– Да, снимки обичам да разглеждам. Но най-ярките емоционални спомени съм обещал да не ги разказвам.
 
– Какви са най-ярките моменти, за които си спомняте от времето, когато бяхте председател на Съюза на писателите?
– Световните писателски срещи.
 
– Как гледате днес на нарои­лите се сдружения на интелектуалци по определен повод?
– Равнодушно, защото не се изживявам като интелектуалец.
 
– Тази година сте носител на наградата „Златен венец“. Имате всички възможни български награди за литература. И множество международни. Имате ли нужда от това признание?
– „Златният венец“ е висока награда. Казвал съм вече, че по-висока е само тръненият венец. Разбира се, че нямам и не искам да имам всички възможни български награди за литература. Младият автор има остра нужда от признание. По-късно не знам. Наградите украсяват парадните униформи. А на фронта офицерите обличат войнишки дрехи, защото са по-удобни и не ги отличават от снайперистите на противника. Писателят става писател, когато се научи да вярва в себе си.
 
– Кое е най-голямото признание, което сте получавали за работата си?
– Веднъж, когато занесох в болницата на вуйчо ми, железничаря, строго забранените цигари, той ме погледна с признателност и ми каза: „Добре свършена работа. От теб става конспиратор.“
 
– Смятате ли, че литературата би могла да преобърне хода на това, което се случва?
– Днес почти не вярвам. Но това, за което ме питате, е нещо от сферата на чудесата. Да, на художествената литература є се приписват чудотворни свойства. Една книга може да промени внезапно съзнанието на един човек. Но на един народ?! На една история?! На „История славяноболгарская“, която има такава върховна мисия, є беше нужен повече от век.
 
– Защо избрахте да живеете в родопското село Полковник Серафимово?
– Като че ли природата ме повика. Иска да ми довери нещо важно, което не трябва да се загуби. Но аз още не съм си изпълнил поетия дълг.
 
– Какво ви води при взимане на житейски решения – разумът или емоцията?
– У Волфганг Гьоте се среща един термин – „разумът на сърцето“. Той ме води.
 
– Поетът трябва ли да бъде романтик? Станахте ли по-романтичен с възрастта?
– Има много видове романтизъм. На млади години романтизмът е посрещач. На стари е изпращач.
 
– Как гледате назад?
– С огледало.
 
– Какво ви предстои?
– Да погледна напред и да видя, че нищо не се вижда.
 
– Кое не престава да ви изненадва на 75?
– Въпросите на хубавите журналистки.
 
– С какво ви тревожи и с какво ви радва тази възраст?          
– С едно и също тайнство.
 
– Колко голям е светът на твореца?
– По-малък, отколкото той си мисли.
 
– Какво обичате да правите?
– Да фантазирам.
 
– Какво успяхте да преодолеете в себе си през изминалата година?
– Дори не съм правил опит.
 
– Как празнувате Коледа?
– Първо, като се правех, че вярвам на Дядо Коледа. После – като се правех на Дядо Коледа.
 
– За какво ще кажете „благодаря“ на отиващата си година?
– Първо да си отиде, тогава ще си помисля.
 
– Каква е вашата молитва?
– Не се моля на глас. Но питагорейците са казвали: „Най-добрата молитва е песента.“
 
– Казвате, че единственото вдъхновение за вас са били жените. С какво може да ви покори една жена?
– С естествената си женственост.
 
– Първата жена в живота на всеки е майката. Разкажете за своята майка. Ярък детски спомен?
– Каквото и да разкажа, ще бъде бледо и недостойно за нея. Тя беше завършила музикална академия, но след смъртта на баща ми работеше в стъкларска фабрика. От нея научих, че скромността не е враг на гордостта.
 
– Спомняте ли си първото влюбване? Каква беше ролята на първата ви среща с любовта, какво научихте за себе си?
– Разбира се, не беше роля и нямаше сцена.
 
– Коя жена може да се нарече истинска и въплъщава в себе си женствеността?
– Вероятно всяка истинска. Но този въпрос го задайте на жените.
 
– Какви типично мъжки черти привличат жените?
– Чудя се.
 
– Кога една жена е умна?
– Когато не го показва натрапчиво.
 
– Лъжата помага ли на една жена да спечели нечие мъжко сърце?
– Казват, че мъжете обичали да ги лъжат.
 
– Кога една жена има успех сред мъжете?
– Вероятно когато постига целите си. Но си остава загадъчна.
 
– Какъв мъж сте?
– Този въпрос ми напомня колко сме се отдалечили от първия и трябва да спирам с бърборенето. Мисля, че съм мъж, който не обича да го лъжат. Но вероятно това е поредната ми илюзия.

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ