Tyxo.bg counter

МАЯ ВАПЦАРОВА И НЕЙНАТА ПЕСЕН ЗА ПРИЯТЕЛСТВОТО

Мая Вапцарова
и нейната песен за приятелството
 
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимки Антимос ГЕОРГИАДИС
 
март, 2011 г.
 
Мая Вапцарова (вляво) и Клеоники Георгиаду
 
Различните вярвания в журналистическия занаят са утвърдили различни култове към интервюто. Не предизвиках този разговор, за да покажа колко интересни въпроси мога да задавам. Исках само от него да излезе една радостна песен, която може да ни очовечи и която слави приятелството между две жени.
Едната от тях е гъркиня, която живее в България и е и моя приятелка. Клеоники Георгиаду идва у нас, когато е на 18 години. Сега е на 33 и е изпълнителен директор на представителството на голяма мебелна компания. Омъжи се преди около две години. Сватбата й, точно като в приказките, беше няколко дни. Родителите й живеят в малко село близо до границата с България. Първата празнична вечер премина в градината на семейната им къща – голяма и подредена като парк. Тогава попаднах в необикновения свят на едно истинско гръцко семейство, препълнено с братя, сестри, лели, чичовци, баба Деспина и безброй братовчеди. Във всеки от тези хора личаха просторът на гръцката душа и онова много силно усещане за празник, което, помислих си, само гърците могат да пръскат около себе си. И на всичкото отгоре, сякаш за да се шашардисам съвсем, на съседната маса като една от приятелките на булката седеше… Мая Вапцарова. Да, да. Същата онази Мая, авторът на 63 филма и седем книги. Племенницата на родения в Банско и убит в София, преведен в 92 страни и на 64 езика поет Никола Йонков Вапцаров.
Ники и Мая са правили безброй неща заедно. Помагали са на домове за деца и домове за възрастни хора в много градове на страната. Издавали са книги, организирали са поетични четения и какво ли още не. Те двете заедно тръгват по следите на Янис Рицос, когато Мая решава да направи двуезични издания на Вапцаровата поезия на езиците, на които той е превеждан. В Гърция откриват дъщерята на Рицос. Впрочем Янис Рицос, както и много от преводачите на Вапцаров са големи имена в световната поезия, някои от които и нобелови лауреати.
Житейски партньорства като това на Ники и Мая почти никога не са център на интервютата, но един ден, кой знае, могат да се окажат много полезни на изследователите биографи.
Разговорът ми с тези две жени мина под знака на романтиката поне за мен. На техните силни социален инстинкт и ангажираност противопоставих моите отвлечени и романтични въпроси. Знаете ли защо? Когато застанеш пред тях двете, някак си се смаляваш, даже оглупяваш. По-скоро се превръщаш в незрял юноша, обсебен главно от въпросите за смисъла и пътя.
Срещата ни е в дома на Мая. Заради Ники си позволявам да говоря на племенницата на Вапцаров на „ти“. На тръгване Мая ми подари книга и… метла.
 
 
– Вие и двете сте „бойни“ жени…
Ники: В България има само такива жени. В Гърция жените ги наглеждат. Жените в България работят много повече, отколкото тези в Гърция, според мен. И умеят много неща, за което ги уважавам много. Аз съм пораснала тук и започвам да приличам на българките.
Мая: Ники е страшно борбен човек. Когато ми е много смръчкано, аз просто имам нужда да я видя. Не й казвам, че имам проблеми. Но като я видя, изведнъж като че ли ми се вдига онова начало: „Еее, стъпи си на краката. Къде се отплесваш?“ Много е важно да има кой да ти даде сила за нещо. Защото, когато се запознах с нея, аз тъкмо бях престанала да бъда таксиметров шофьор. Като човек, който е завършил кинорежисура, който е завършил семестриално психология, аз карах такси. Ние, режисьорите от киноцентъра, бяхме първите, които отпаднахме – изхвърлиха ни, и всеки си търсеше вариант да оцелее. Не бяхме нужни и се превърнахме в първите частници.
– Ти, Ники, какво знаеше за Мая, когато се запознахте?
Ники: Знаех всичко. Знаех, че тя е Вапцарова. Тя носи едно име и една история. За мен беше интересно, че се събирам с хора, от които има какво да науча и с които имам какво да говоря. Общуването ни беше на интелектуално ниво. Мая знае много неща за Гърция, които един обикновен българин не знае. Както и един обикновен грък, ако не е живял в България, не знае кой е Вапцаров.
Мая: Връзката с Ники беше като любов от пръв поглед. Защото Ники е страшно отворена. Има много надути гъркини. Аууу, не можеш да се докоснеш до тях! Ники не знаеше много думи на български, но изведнъж влезе на моето ниво. Не да унижи другия, не да го смачка, а да открие приятелството.
– Какво ви държи заедно?
Мая: В момента има девалвация на толкова много неща. Девалвация на власт, на политика… Виждаме какво става в Белгия, какво става в арабския свят, какво става навсякъде около нас. Информацията също девалвира, тя отива към жълтата преса. Девалвацията на всичко започна с девалвацията на ценностите. Ние с Ники се опитахме да спасяваме ценности. Всичко това води до търсенето на човек от човека. На някого, с когото имаш еднакви разбирания, чувства, поезия, литература, култура. Ние имаме еднакви ценности с нея и това е основното. Опитваме се да запазим неща, които съществуват и в двата народа. Това е моето чувство.
Ники: Аз покрай нея харесах много неща и направихме много неща заедно – първо, защото сме приятели. Тя има много приятели в политиката и културата, аз имам много приятели в бизнеса. Мая обича повече за книгите и поезията да говори, аз повече за децата от домовете за сираци мога да ти разкажа. Мая помогна много за всичко, което сме раздали из цяла България. Тя познава много от кметовете в страната, което беше много важно, за да могат нещата да стигнат както трябва и където трябва.
Мая: Част от нейните кроасани ги занесохме в затворите на осъдените на смърт. Първото ни отиване в затвор беше, когато остана половин ремарке с кроасани. Ники вече беше занесла на децата, преди една Коледа беше. В началото влизах в затвора със седем души бодигардове, след това започнах без бодигардове да влизам вътре и създадох клубове – за поезия, за кино и за изобразително изкуство. Мога да ти покажа една картина на затворник, който никога не е хващал четка. Убиец на семейството си и на двете си деца включително.
Ники: После ходихме и в Женския затвор в Сливен, където има майки с деца.
 
 
– Защо точно на затворниците решихте да обърнете внимание?
Мая: Защото са хора. Хора. В затвора те като че ли се променят. Много странно е това. Стават съвсем други. Като едни деца. Затворени са с желязна решетка дори когато излизат да се разхождат. С тях издадохме и една поетична книга. Аз започнах да ходя много често при тях. И им казвам: „През периода, докато не се виждахме, написах това стихотворение. Я да ви видя вас, кой какво е написал?“ Всеки иска да се покаже. Това е вариант на приобщаване към обществото. Неслучайно чичо ми е писал в стихотворението: „но в затвора попаднал на хора и станал човек“. Варианта някой да стане човек аз не го изключвам никога.
– Мая, гърците не са ли по-жизнерадостни от нас и защо?
Мая: Заради слънцето.
– Мъчно ли ти е за нас, Мая?
Мая: Мъчно ми е за това, че българинът не може да се весели като гърка. Горе-долу етносът ни е един, коренът ни е един. Много пъти съм си задавала въпроса „Защо?“.
Стигам до тезата, че може би благодарение на слънцето в тях има повече живец. Ти виждаш какво направиха в Атина. Вдигат се всичките… Не че и в нас няма живот, защото аз посред нощ се качих на колата, за да отида на нейната сватба в Гърция. В каква атмосфера попаднах! Видях как този баща, нейният, играеше с детето си, за да му подари земята. Играеше с детето си, за да му вдъхне живец. Танцуваше с детето си за това, че то го напуска, играеше с него за това, че просто тя е продължителят на този род и трябва да бъде такава. Тогава на сватбата като го видях как кляка и как става пред тази девойка Ники…
– Какво нещо е животът – хем го знаеш, хем го учиш…
Мая: Учиш го и ти вдъхва и на теб живец.
– А за Мелина Меркури какво си спомняш, Мая?
Мая: Мелина Меркури беше много мъдра и интересна жена. Беше болна от рак, когато снимахме филма за нея, и този живец го нямаше у нея, но тя насила си го създаваше. Отиваше да играе табла с най-обикновени хора. Три месеца след снимките тя почина. Приятелите я поддържаха, доколкото усещах. Живец, навсякъде имаше живец.
– Сприятелявала ли си се с хората, които си снимала, за които си писала?
Мая: Не можеш да не си приятел, защото тогава не получаваш достъпа до човека. Трябва да си открит, за да се открие той. Когато правих филма за Мелина Меркури, бях в най-големия хайлайф тогава, когато Мелина беше министър. Но в Гърция е по-лесно да влезеш в контакт, да попаднеш в ситуация с такива хора. Тук подобни хора са с една стъклена ограда около себе си, и край. Докато там оградата лесно се чупи.
– Ти как мислиш, Ники? Вярно ли е това, което казва Мая?
Ники: Аз като чужденец може би имам по-лесен достъп. Ето, познавам Вапцарова.
Мая: Аз нямам ограда.
– Искаш да кажеш, че понеже си чужденка, хората са по-благосклонни към теб?
Ники: Аз съм чужденка, която прави нещо. Може да си чужденец, който идва в понеделник и в петък си отива… Но ако наистина участваш, е друго. Общността на чужденците е по-малка и ти неминуемо се срещаш с българи, които имат връзка с това, което правиш. И не срещаш толкова огради… Винаги намираш вход.
– Животът и пътят едно и също нещо ли са?
Мая: Има един много голям гръцки поет Константинос Кавафис, който на мен ми е като слънце. „Когато тръгнеш нявга за Итака,/ моли се пътят ти да е далечен,/ изпълнен с перипетии и знания.“ Точно така трябва да се възприема всеки живот.
– А обръщаш ли се назад и какво виждаш?
Мая: Без обръщането назад не можеш да вървиш напред. Ето, водим един обикновен разговор с теб и се връщаме към миналото. Кога е живял Кавафис?
– Напред какво виждаш?
Мая: Напред виждаш само път. Не можеш да видиш нито планината, нито бабуните. Само един път. Може да има прах по него, може да има асфалт. Но срещаш хора като Ники, които, дори и когато си изморен, ти казват: „Айде, айде! Тук не е спирката.“
– Знам, че смисълът не трябва да се пита, а да се отговаря и все пак – какъв е смисълът на живеенето?
Мая: Този въпрос не можеш да си го задаваш, когато тръгнеш да вървиш. Той просто не присъства. Вървиш ли, значи вървиш.
Ники: Трябва да вървиш. Не може да си почиваш. Това ти е задачата. Да се развиваш. Не само ти, а и всички покрай теб. Не можеш да се развиваш сам. Трябва и средата ти да се развива. Семейството ти, градът ти, държавата ти, всичко заедно трябва да се развива. Баба ми казваше една турска поговорка, че не може аз да съм богата, а съседът ми да не е богат. Смисълът е с теб да вървят и други. Това ни прави група, общност, държава.
Мая: Колко хубаво го каза! Ники си стои точно на краката и стъпва право по земята. И винаги я свързвам с онова село и със сватбата. Такава душа да се роди, с такъв аристократизъм… Това и аз трудно го възприемам. Ще седна да пиша книга за нея.
Ники: Абе, не я слушай много, ние сме приятелки, така чеее… Аз просто съм част от моето семейство, част от моите колеги в работата, от обществото, част от България и част от Гърция. Една малка част от всичко, в което участвам.
– Мая, кой от поетите след него прилича на Вапцаров?
Мая: Доста хора са се опитвали да приличат на него. Човекът, който ми е правил впечатление на такъв и с когото се запознах случайно, беше Пеньо Пенев. Той беше и приятел на баба ми Елена Вапцарова. Той беше доста чепат и се опитваше да създаде същата структура в стихотворението. „Вий хлебоеди, слушайте /и аз съм хлебоед,/замислен за цената на брашното./ Из следя в спорт тото своя ред.“ Това са интересни поети.
– Какво се случва в съвременната българска поезия?
Мая: Поезията преминава в един по-друг вариант на съществуване. Тя прелива, това е следващата вълна. Като в морето – има си вълни. Тази, следваща вълна, повече около себе си затваря кръга. Един с друг близо и – гръб на света. Тя не е отворена. Същото наблюдаваме и в Гърция.
– А в българското кино?
Мая: Стойностите се изменят. България се явява пред света единствено под форма на страдание от един тоталитарен режим. Не като вариант на превъзмогване на тоталитарния режим. А според мен по-важно е второто. И затова не сме интересни и не стигаме до „Оскари“ и пр.
– Мая, обикновено когато говориш за Вапцаров и поезията му, ти обясняваш какво е той за обществото, за нас, българите, за света. Но какво е той за теб лично? Кога осъзна, че си Вапцарова? Дете ли беше?
Мая: Ние минахме един период на култа, в който за съжаление аз точно като Вапцарова бях изгонена на улицата. Тогава баща ми беше шеф на Благоевградски окръг и искаха всички да се обявят за македонци. Баща ми излезе пред хората, отвори писмото и каза: „Има решение на Централния комитет на партията всички да се пишат македонци. Лично аз съм българин.“ Затвориха баща ми. Брат ми беше болен от детски паралич и живееха с майка ми в една болница шест месеца. Аз останах абсолютно сама вкъщи. Написаха, че съм дъщеря на шпионин. Вапцаров също беше отхвърлен. Бях първо отделение и ме изгониха от училище като дъщеря на шпионин. Никой не ми даваше нищо. Само циганите ми даваха чорбичка. Благодарение на циганите разпродадох всички дрехи в къщата – гардероби, награди и т. н., – за да мога да оцелея. Отровиха ми кучето, защото е куче на шпионин. Цялата тази история е непозната за България, но фактически за мен това беше първата среща с Вапцаровия род… Рекнах ли ти го?
– Да.

Мая: Много малко хора знаят тази история. Няма да забравя, че когато минах от външната врата на училището до вътре, за да си взема чантата, всеки беше длъжен да плюе върху мен. Тогава дори ми счупиха главата и още имам белег. Ето го.
Знаеш ли? Тогава даже и на баба ми не дадоха да дойде в Благоевград. Аз живеех тогава в Горна Джумая. Никой. Никой нямаше право да ми даде пари, за да живея. Баща ми, като се върна, му счупих главата. Аз. Ама без да искам! Старите врати имаха стъкло в горната си част и перваз. Както е вратата, има прозорец над нея. Понеже идваха всеки ден да правят обиски вкъщи и ми беше писнало, сложих една стомна, седем литра, и я напълних с вода. Имах и един бастун, още го пазя, ще ти го покажа и него. Идва си баща ми и ми казва: „Абе, Майо, не си ли спомняш, аз ти четях за Хъкълбери Фин?“ А аз: „Да, да. Ела по близо до ключалката, за да те видя.“ А аз исках да дойде под стомната и да го фрасна с бастуна. Видях един човек, много слаб, с брада. Девет месеца не го бях виждала. Те му бяха извадили и ноктите от ръцете. Не го познах. Бутнах отгоре стомната и му счупих рамото…
А разбра ли защо сме приятели с Ники?
– Да, и нищо повече няма да питам.
Мая: И много хубаво ще направиш. Е, здрасти сега. Ники, какво правиш? Кога ще пътуваме към Банско? Искам да ти покажа онази църква, в която…

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ