Tyxo.bg counter

МИГЛЕНА АНГЕЛОВА

Миглена Ангелова:
„Животът е преодоляване“
 
интервю на Мирослава ИВАНОВА
Снимка Мариана ПЕТРОВА
 
ноември, 2008 г.
 
 
Тя не е лесна жена, но ако си искрен, никак не е трудно да стигнеш до нея лично. Пътят до студиото на „Искрено и лично“ в Нова телевизия не е постлан с пребити хора, огледалата в гримьорната не са опръскани с кръвта на ранени. Каквото и да настоява жълтата преса, Миглена не коли, не бие, дори не хапе. Имах точно обратните на мрачни предчувствия за това интервю и интуицията ми не ме подведе. Сама се убедих, че тя цялата е характер и светлина.
 
 
– Когато тръгвах насам, една моя колежка ме изпрати с думите: „Кажи й на Миглена, че много я харесвам.“
– Много благодаря!
 
– А вчера една позната ме попита: „Ама, ти сама ли ще ходиш при нея? Да не те набие!“ Защо по толкова противоположни начини ви възприемат хората?
– Защото хората, които ме познават и са ме виждали, ще ми пратят много поздрави и ще кажат: „Аз много я харесвам.“ Другите четат неща, които обикновено нямат нищо общо с мен. Тези хора, които ме описват като една такава зла, гонеща, тормозеща, душаща хората, убиваща ги буквално, те никога не са ме виждали, но това е тяхната представа за мен. Всеки от нас, описвайки когото и да било, всъщност разказва себе си. Проектира своите преживявания, винаги разпознава своите достойнства и своите недостатъци у хората. Но читателите не могат да си направят тази сметка. Аз вече съм много спокойна, не се интересувам кой какво е казал, не страдам и не обяснявам. Много се радвам, че се излекувах, защото преди имах такова възпитание и на кого ли не обяснявах какви са били мотивите ми за някои мои постъпки.
 
– Връщате ли се често към момента, когато сте дошли в София? Спомням си, че преди години правеха по-нормални интервюта с вас…
– Тогава имаше по-интересни журналисти.
 
– Та тогава бях прочела в едно интервю с вас, че е много трудно човек да умре от глад и че това сте запомнили от пристигането си в София…
– Аз и досега смятам, че е хубаво човек да има препятствия и да има предизвикателства. Повече вече приемам максимата: „Господи, защо не ми пращаш предизвикателства? Не ми ли вярваш достатъчно, че ще се справя?“
 
– Четете ли вестници?
– Много малко напоследък, при това въобще не говоря за жълти вестници. Тях въобще не ги коментирам, те не са регистрирани, не съществуват реално в юридическото пространство, държавата им е създала такива условия и те се хранят от глупостта на хората. Но когато става въпрос за истинската журналистика, която има претенцията да печата честни статии, аз твърдя, че много малко са колегите, които идват да се срещнат лично. Когато пък се срещнат лично, не е лошо да престанат да предават своите мисли в кавички, сякаш съм ги казала аз. И когато разлистя другите страници, как мога да бъда сигурна, че Станишев това е казал, след като знам, че аз „моите“ думи не съм ги казала. Даже съм отрекла нещо, а те са ми го лепнали, че съм го казала. В списанията е друго, но във вестниците нещата са много зле вече.  
 
– Какво ви липсва на страниците на женските списания?
– Липсват ми повече разкази за успели хора. Такива, които са преодолели неща, защото животът е преодоляване. Иска ми се да чета истории за хора, които се справят, а не кой какво си е намазал на лицето, в кой бутик е пазарувал или откъде са му изкарали поредния слой мазнина.
 
– Много ваши колеги редуват изявите си, имат колонки във вестниците или списанията…
– Аз много съчувствам на хартията. Рубриките във вестниците не мога да ги понасям. Там има суета във всеки ред, във всяка думичка. Те казват: „Вижте ме аз какъв съм, а вие не сте.“
 
– Но телевизията не е ли също суета? Всяко показване е суета…
– Не всяко показване е суета. Суета е, ако излезеш на екран и мислиш колко гънки на корема ти са се очератали, къде ти излиза двойната брадичка, кой профил ти е по-красив. Ние сме се въртели по половин час, без да можем да започнем предаване, защото на известния ни гост единият му профил бил по-красив от другия, а пък според мен те изобщо не се различават. Но ние го местим и му правим терапия, въпреки че аз не съм го поканила в хола си и отвсякъде го дават камери и няма как да му даваме само единия профил. Това е суета, която убива. На мен изобщо не ми пука къде са ми бръчките и къде ми е нагънат коремът. Възприемам професията си не като това аз да се покажа като много красива, начетена, велика и безгрешна. Възприемам я като моя начин да дам увереност на хората, че в грешките няма нищо лошо, че натрупването на грешки е всъщност пътят към успеха и че просто трябва да си направиш равносметка навреме и да коригираш себе си, защото никой не ти е виновен.
 
– Гледате ли телевизия?
– Старая се да не гледам. Имам много музикално ухо и когато слушам развален говор, когато слушам клиширани мисли, възможно е в трудна ситуация точно тях да повторя.
 
– Остава ли ви време за четене?
– Купувам книгите, когато ги харесам и защото се страхувам, че ще им се изчерпи тиражът, а то май няма такава опасност. Трупам ги през цялата година и през лятото, когато съм в отпуск един месец, ги изчитам. Чета много бързо, по книга на ден, независимо каква е и колко е дебела.
 
– Това ли е професията, която смятате, че ви изразява най-добре? Не ви ли се е искало да се занимавате с нещо друго?
– Не, защото винаги когато съм опитвала да кривна от телевизията, съдбата, животът или небесата са ме удряли много здраво и са ме вкарвали пак в този път. В един момент спрях да упорствам и обърнах внимание на поличбите. Каквото са казали небесата. Имам всички причини да вярвам на небесата. В телевизията винаги съм се чувствала по-спокойна – това е моята вода, това е смисълът. А ако човек си харесва работата, тя трябва да го промени в правилната посока.
 
– Лесно ли се оцелява в този вече бързо развиващ се медиен пазар?
– Навремето в едно практическо занятие по телевизионна журналистика в университета попитах Лили Райчева: „Аз имам ли талант? Ставам ли за тази професия?“ Тя каза: „Никой не може да ви отговори. Това зависи от характера ви най-вече. Ако имате характер, може би ще станете и времето ще го покаже.“ Никога не съм мислила, че съм секс, топ, попзвезда, журналистка или символ. Хората много обичат да се къпят в подобна слава. Това, че ме показват по-често на екрана, не ме прави по-различна от хората, които доят овце или работят в консервна фабрика или ръководят голям бизнес. Вярвам в това, че когато човек си е на мястото, той винаги ще бъде интересен. Когато човек не се озвезди и не реши, че управлява светкавиците, той винаги ще бъде искрен. Искреността коства доста и не се среща често, тя продължава да бъде истинска перла. Особено пък в телевизията, която увеличава, фалшът много си личи, когато имитираш някого, много си личи и затова аз смятам, че е лесно да бъдеш себе си. Аз не лъжа, защото не помня, и затова съм много искрена.
 
– Свързана ли е с възрастта работата на телевизионния водещ?
– С възрастта се научаваш как да излезеш от ситуация, натрупваш реакции, които знаеш как изглеждат на екрана. Но искреността не е свързана с възрастта. С възрастта идвала мъдростта, но понякога мъдростта не идвала. Смятам, че всичко е временно и човек не трябва да забравя, че животът не е в телевизията, животът е извън телевизията.
 
– Какво идва с по-младите в професията на телевизионния водещ?
– Не обичам да обсъждам младите, защото не съм одъртяла чак толкова. Но повечето неща имат нужда от натрупване.
 
– Възхищавате ли се на някого?
– Никога не се замислям за възхищението, защото всеки плюс има своя равен по сила знак минус. Когато виждаш на сцената някого, пълен с енергия, много жив, който пее по най-прекрасен начин, същият този зад кулисите е един умълчан, мрачен, изморен човек, който не иска да говори с теб. Но за да го има минуса зад кулисите, трябва да го има плюса на сцената. Аз съм много наясно с това и в този смисъл не мога да кажа, че изпитвам чисто възхищение. Знам това какво коства. Човекът е цялостен, има плюс, има и минус, черно, бяло, зависи балансът как го държи и на колко хора пречи.
 
– Как все пак проверявате дали някой ви харесва на вас?
– Ако харесвам един човек в живота, никога няма да му задам много от въпросите, които ще му задам в студиото. Почти не разпитвам хората, които срещам в живота. Човек или ти разказва, или не ти разказва. На мен много са ми разказвали. Разбрах, че едно предаване, което на мен ми се струва много успешно преминало, всъщност от него няма какво да се извади като текст. Сигурно сте имали такива интервюта. Гледате в очите на човека и минавате буквално през него, но после се оказва, че няма какво да извадите от това интервю. Всичко се е случило в сферата на онези тънки светове, където душите по някакъв начин се сливат, енергиите се вихрят и всъщност вие само се усещате и ви се иска с такива хора да помълчите. Просто да помълчите. А с хора, които не приемам, са се получавали много интересни предавания. Когато на мен ми допадне някой, ако например е колега журналист, аз му правя някакъв подарък. Споделям му нещо, което не съм казвала на никого. За колега мога и стотици километри да измина, за да се появя по кабелна телевизия, която се гледа от десет души. Това означава, че водещият или репортерът са ми направили някакво впечатление и знам, че този човек трябва да бъде подкрепен навреме. И няма да попитам ще ми платите ли бензина дотам, както ме питат мен разни пудри.
 
– Кой ви е подкрепял вас?
– По моя път, в нужните моменти особено, са се появявали много добри хора. Даже по едно време си мислех: появи ли се добър човек, следва препятствие. Човек среща това, което е.
 
– Какво искате за децата си?
– Искам да бъдат самостоятелни и им го позволявам, поемайки рисковете от това. Опитвам се да им внуша, че трябва да са готови да поемат удари и да нанасят удари. Когато го чух това за пръв път във Факултета по журналистика преди години, много се възмутих. Но разбрах, че това е част от живота. Ако искаш да бъдеш нещо, ще трябва да се научиш да нанасяш удари, иначе не можеш да издържаш, просто не можеш. Така че и това трябва да знаят и могат, не точно сега може би, но ако си на 30–40 години и не можеш да се биеш, по-добре стой вкъщи и бъркай манджи.
 
Успял човек ли сте?
– Спокойна съм с някои свои качества. Знам, че в трудна ситуация няма да загубя дух и мога да успея да се преборя. Ако успехът е да извървиш едни път честно и достойно, то да. Аз съм човек, който не е изневерил на принципите си, не е продал душата си.
 
– Притеснявам се, че ви отнемам много време…
– А, не се притеснявайте, аз мога сама да се грижа за себе си…
 
– Знаете ли, аз не съм се омъжвала…
– Не ви и трябва.
 
– Кажете вие как го правите, защо ви се случва?
– Ами, защото не искам. Но понеже съм човек на предизвикателството, затова приемам риска от време на време. Просто следвам живота. Омъжих се за първи път на 20 години, но по времето на социализма беше друго. Все за някого се омъжваш, без да познаваш себе си. Сега нагласите на обществото са различни. Трудно е да намериш коректния мъж.
 
– Какво губят жените, които са сами?
– Абсолютно нищо не губят. Има много начини, по които човек може да остане себе си и да остане спокоен. Една жена, която е наясно с психологията и с тъмните ъгълчета, в които може да се свие, докато е сама, тя ще може да вземе мерки и да остане нормална, както и да остави нормални децата си. Има много жени, които са с някого и нанасят такива патологии върху децата си, че по-добре да бъдат затворени в тъмна стая във висока кула много надалеч.
 
– Имате ли мъже в екипа си?
– Не. Как мъжете ще обяснят, че работят в едно такова феминистко предаване, за каквото е набедено „Искрено и лично“?
 
– Но Георги Игнатиев дълго време беше при вас…
– С Жоро работихме шест години заедно. Казвала съм му, че с него съм изкарала най-дългия си брак всъщност. Сега той е един изключително талантлив юрист, защото има добре развито чуство за справедливост, каквото рядко се среща. Не мога да му кажа: „Стой тук да правим „Искрено и лично“. Никога няма да застана на пътя на развитието на някого. Никога няма да му предложа тези условия, на които той не може да откаже.
 
– Бихте ли водили реалити шоу?
– Ами, аз го правя в общи линии вече осем години. Ние снимаме едно към едно. Ако се случи голяма глупост, тя си остава на екран. Никога не съм искала от колегите да ми режат глупостите. Не съм спирала предаването, макар че сме на запис, защото смятам, че от това би се изгубило усещането за контакта в студиото. Пък и може да са четирима души, но те ще знаят, че в „Искрено и лично“ има нещо фалшиво, и не съм го позволявала. Ако говорим за реалити от типа на „Биг брадър“ и такова водене, аз много му се радвам на Милен, защото много малко хора могат да си представят колко сложно е това.
 
– За телевизията е много важно да можеш да усещаш времето. Вие лесно ли се научихте на това?
– Е, трябва да имаш чувство за ритъм. Аз усещам времето с две изключения – когато съм в един спа център и когато съм на кино.
 
– Колко време говорим вече?
– Може би около 40 минути.
 
Точно толкова.
– Още десет минути, и ще направим едно „Искрено и лично“.
 
– Вие ли измислихте името на предаването?
– Да. Като жена пред екрана си дадох сметка, че имам нужда някой да ме накара да се почувствам можеща и силна, да ми покаже, че някой някъде се справя, че животът не е само ужасът, който на мен ми се случва. А всичко това може да се случи само искрено и лично, така дойде името. Не съм го изчислявала по срички и нумерология. 
 
– А изречението „Изживейте своя…“?
Взето е от агни йога (което означава огнената връзка между хората) и там изречението е „Преминете през живота динамично, прекрасно и стремително, като по струна над бездна“.
 
– На вас кой ви дава увереност?
– Книгите и колеги, с които работих в Телевизионен център – Русе. Една от тях е Елена Джелепова, тонрежисьор. Когато си заминавах оттам, тя ми каза: „Само трябва да се успокоиш и да оставиш светлината да излиза от теб.“ Като ти кажат така, как да не оставиш светлината да излиза от теб, ако я имаш?! Другата такава жена е Любинка Няголова, която навремето водеше „По света и у нас“. Тя казваше, че когато се отпуснеш на стола, не трябва да забравяш, че това ти е любимата работа. Най-опасният труд е този, който не ти е любим.
 
– Много ви благодаря! Винаги съм знаела, че един ден ще мога да ви стисна ръката…
– Аз много ви благодаря, че не ме попитахте как се справям с четири деца и ежедневно токшоу, как се чувствам като българската Опра Уинфри и всякакви такива глупави въпроси, на които, ей богу, нямам отговор. Нямам искрен отговор. 
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ