Tyxo.bg counter

МЮГЕ ИПЛИКЧИ

Мюге Ипликчи:
„Когато пиша, нe съм жена!“
 
юли, 2010 г.
 
Интервю на Нели ЦОНЕВА
Снимки Личен архив
 
 
Тя е млада турска писателка, едва в началото на своите 40 години. Но зад гърба си има вече десет книги – сборници с разкази и три романа. Отличена е с първа награда на литературния конкурс за млади творци на името на Яшар Наби Найър и с трета награда от конкурса „Халдун Танер“ за разказ.
Питам я дали се чувства добре като жена писател сред твърде мъжкия литературен свят. Отговорът й е лаконичен: „На моменти ми се налага да докажа, че мога да пиша като мъжете.“ Очите й сa дръзки, а погледът й блести с особена будност. Гласът, цялото й поведение говорят, че знае какво иска и по-важното – знае как да го постигне. Омъжена е, има син и
 
живее в Истанбул
– града, в който се е родила. След защита на магистърска степен по английска литература в Охайо побързала да се върне отново в този непрекъснато сменящ лицата си мегаполис на Балканите. „Като се отдалеча за по-дълго време от Турция, не мога да пиша, няма за какво да пиша. В Турция има много ценности, които взаимно си противоречат. А това е среда, която подхранва всеки творец, не само писателите“ – обяснява ми Мюге на чаша сутрешно кафе в хотела, където е отседнала. В София пристига благодарение на Гьоте институт, в чийто проект „Европейската литература в Турция – турската литература в Европа“ участва в организираното по този повод литературно турне.
Всъщност и турската жена живее динамично като българката – все бърза занякъде, поела на плещите си отговорността за своето семейство, старае се да печели пари, възпитава децата си… „Най-после тази година имам отделно жилище, кабинет и бюро“ – смее се Мюге. Преводачката Кадрие Джесур едва смогва да превежда свободния ход на нейните мисли. „Както e казала Вирджиния Улф, „една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза“. В кабинета си влизам като в свещен храм. Там никой не може да ми се меси или да ми опонира. Пиша на спокойствие.
 
Творчеството като неуморен труд
Писането е дарба, но дарбата е само малък остров в океана от огромни усилия, които творецът трябва да положи, убедена е Мюге. Представям си я изправена с малката й изящна фигура пред студентите в университета „Бигли“, където преподава медии и комуникации, а после забързана да води радиопрограми, да гони срока за публикуване на поредния си разказ или статия в някое от турските литературни издания. Или пък как председателства Комитета на турските писателки в истанбулския ПЕН клуб.
 
Тя е със самочувствие, защото е образована
Видяла е света. Книгите й са преведени на много езици. (Много скоро нейният нов роман „Кафдаг“ (2009 г.) ще се срещне и с българския читател.) Мюге е неспокойна – непрекъснато разсъждава на глас и умува в текстовете си. Иска да разбере, да почувства и да опише всички състояния, през които минава една „изпостяла жена“ (така Мюге нарича себе си – в смисъл че прилича на подложен дълго време на пости (във всякакъв смисъл!) човек – бел. ред.) в менопауза, падаща си малко маниачка, да е на 40, а да мъкне товара на 60-годишна жена.
„За жената трябва да се пише – вмъква тя с чаровна усмивка. – Харесва ми сравнението, че писателят е като сеизмограф. Или още по-доброто – като камбана в мъглата.
От разговора с нея разбирам, че да се докажеш като писател в страна, в която всеки е „истински мюсюлманин“, е по-различно. Изкушавам се да я попитам: „Трудно ли е да си жена писател в Турция?“
„Проблемите на битието, както и професионалното израстване на хората от всяка една точка на земята няма как да са коренно различни“ – убедена е тя. Усещам, че Мюге знае цената си като автор. Най-много обича и отстоява
 
духовната си свобода
Самокритична е към себе си. Добавя, че невинаги й се удава да се чувства свободна. „Луда, щура, неуправляема и непредсказуема съм само понякога. Тогава не усещам ограниченията на пола си. Обаче в битието си, в своето всекидневие не мога да си позволя лукса постоянно да съм свободна“ – признава тя.
Харесвам лудостта й. В четирите й разказа, публикувани в излязлата наскоро у нас книга „Съвременна женска проза от Турция“, се долавят нейната субективност като напоена с вода гъба, изцеждаща една чувствителност към всекидневието, времето и чакането нещо да се случи, непримиримостта й към отживелиците в езика, религията, етноса и дори в разбиранията за пола.
Но въпреки това тя е категорична: „В условията на глобализация за мен най-важното нещо е паметта. Възстановяването на събития, спомени… Разказът с всички глаголи, фразеологизми, с правописа си дори трябва да носи идентичността на съответния народ, неговата митология.
Върнах я отново към Истанбул, който по думите й „няма нищо общо с Охайо, но по архитектура доста напомня София“. Споменах й, че съм чула някой си да свързва формата на традиционните стъклени малки чашки, в които турците пият чая си, с лалето, чиято родина е именно Турция.
Но според Мюге тези чашки много приличат по форма на женско тяло с тънка талия, което пък на свой ред внушава берекет и плодородие. В Турция разбирам, че има
 
Кадрие Джесур (преводач), Мюге Ипликчи, Нели Цонева (авторът на това интервю) 
 
култ към жената
Женствеността на Мюге е доста деликатна, но заразителна и много жизнена. Като слушам гласа й, се чувствам будна – чувство, което умората на всекидневието ми напоследък позатрупва надълбоко в мен. Мисля си и друго – колко много си приличаме ние, жените по света. Строим пясъчни кули в един и същ пясъчник, сънуваме почти еднакви сънища… Преди да се разделим, я моля да пожелае нещо на българските жени. „Светът е наш, стига да го пожелаем“ – усмихва се тя.

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ