Tyxo.bg counter

НИКОЛИНА ЧАКЪРДЪКОВА

Светлите дни на
Николина Чакърдъкова
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Фотограф Самуил МИЛЕВ
 
януари, 2011 г.
 
 
Невисока руса жена, облечена в черна рокля, влезе във фоайето на хотела, където имам уговорена среща с Николина Чакърдъкова. След миг на съмнение, дали тази елегантна дама е моята събеседничка, тя се насочи към мен и широко се усмихна. Усмихнах се и аз. През следващите два часа ми се случваше доста често.
Николина Чакърдъкова е адски позитивна и… свръхестествена. Българската Мадона.
Усетила моето объркване, ми обясни: „Мен хората без шапката рядко ме познават, защото визията с костюм от екрана създава илюзия за една голяма жена.“
Николина Чакърдъкова наистина е голяма. Когато получаваш тонове положителна енергия както нея – от хората, които я обичат, – имаш сили планина да преместиш.  
 
– Радвате хората, подарявате им усмивки. Вас какво ви радва?

– Все по-дребни нещица. Радвам се, като се събудя сутрин, за това, че съм се събудила. След всичко, което се случи с мен миналата година… (След преживяна тежка операция народната певица споделя, че е щастлива да живее втори живот – бел. ред.) Радвам се на децата си. Опитвам се да бъда позитивна, защото знам, че когато аз съм добре, хората около мен също ще са усмихнати и ще им е хубав денят.
 
– Какво си казвате сутрин?
– „Оценявам и днешния ден!“ Това си казвам и вътрешно се радвам. Денят ми започва с едно хубаво кафе. И на пълна тишина. Така планирам мислено дали ще отида на репетиция, дали ще бъда в студиото, дали ще правя мониторинг на нашата телевизия „Фолклор“. Не помня някога да съм се събудила и да съм си казала: „Днес няма нищо да правя.“ Ако някога се е случило да остана без работа, на края на деня се чувствам уморена и изпразнена от съдържание.
 
– Със сигурност се случва и да се уморите от работа. Как си почивате?
– Да, например изминалата седмица беше много напрегната за мен. Снимахме коледната и новогодишната програма за Фолклор тв. Работих с около 40 артисти, които дойдоха в Гоце Делчев за снимките. Усетих се изчерпана. В такива моменти се затварям, опитвам се да поспя. Но невинаги се получава – сърцето ми спи, но мозъкът продължава да будува. Мисълта работи: дали нещо не съм пропуснала; дали не съм обидила някого; дали съм обърнала достатъчно внимание на всекиго; дали някой не се е почувствал пренебрегнат… Сигурно съм много чувствителна, но за мен отношенията между хората са над всичко. След болестта осъзнавам живота по друг начин. Човек значи много. Като ме питате как, аз не зная как се почива пълноценно. А понякога си мисля, че може би не съм достатъчно уморена, щом имам още толкова много работа, която да свърша, и толкова много мечти, които да догонвам. И знам, че няма кой да ми ги подари. Има време за почивка. Сега съм млада и трябва да работя, след като искам толкова много неща от живота. За да може един ден, когато остарея и се оттегля, ако ме питате за какво мечтая, да кажа: да се кача на „Куин Мери“ и да обиколя света. Сега, ако имам средствата, нямам времето, защото има неща, които на стари години със сигурност няма да мога да свърша.
 
 
– Сънувате ли се на сцена?
– Не. Когато ми е напрегнато, често бълнувам, говоря насън, командвам някого, ядосвам се, че нещо не се е получило както трябва. Преживявам отново това, което се е случило през деня, обикновено когато готвим големите спектакли. Но да пея на сцена, не се сънувам.
 
– Само на себе си ли разчитате в работата? 
– Макар че поемам цялата тежест, съм обградена от много хора, които ми помагат. Имам щастието да работя с невероятен екип и най-вече с един човек, който е винаги до мен – Васил Циров, който ми създава комфорт да творя. Грижи се за всичко – да сме готови за концерта, да сме отпочинали, нахранени аз и всичките ми танцьори. За всички формалности около концерта – осветлението, озвучаването, микрофоните… Така че аз се чувствам като принцеса на сцената. За мен остава само да пея и да се раздам на хората.
 
– Какво на сцената ви държи жива и вдъхновена?
– Публиката на първо място и хубавите песни. Удоволствие е за мен да усещам връзката с хората, тяхната емоция. Времето, в което живеем, е трудно. Хората са кахърни, както казваме в нашия край. Нещо им тежи. И ако допреди време са ми трябвали десетина минути от началото на концерта, за да видя усмивки по лицата им, то сега ми трябва около половин час време и два пъти повече енергия да дам от себе си, за да видя радост в очите им. И когато това се случи, се усещам потребна.
 
– Разкажете за първата си среща с публиката.
– Това беше на концерт-спектакъл: „Любов и мъка от Македония“. Тогава се изправих пред най-голямата си публика – в Зала 1 на НДК, която беше дошла и заради мен. Беше съвместен концерт с Володя Стоянов, но имаше публика, която беше дошла и заради „онази жена с панталон и шапка“, на която още не знаеха името, но знаеха какви песни пее. И когато стъпих на сцената, си казах: „Боже господи, 5000 души… Това са 10 000 очи, които единствено и само в мене гледат.“ Не ме питайте какво е. (Смее се.) Страшно е!
 
– Сега усещате ли сценична треска?
– Не се треса, но много се вълнувам. Въпреки че за този момент съм се готвила година време, вълнение винаги има. Колкото и да искам да съм спокойна, колкото и да нямам нужда от този адреналин, от който ми играят коленете, все не се получава. Но на 10-ата минута след началото на концерта вече съм спокойна и максимално отдадена на песента и танца.
 
– Помните ли първата си песен на сцена?
– „Лудо младо“. (Усмивка.)
 
– Любима ли ви е?
– Не. Любима е на публиката. Мелодична и красива е, лесно се възприема и веднага я запяват. А когато публиката запее с мен, съм много щастлива. Затова избирам песни, които хората могат да попеят.
 
– Защо се облякохте в мъжки дрехи?
– Когато започнах да пея, попфолкът беше в апогей, а фолклорът беше изтикан в един ъгъл, който изобщо не му приличаше. Хората като че ли нямаха сетива за нашите хубави народни песни. В същото време осъзнавах, че фолклорът в онзи му вид е трудно смилаем. Търсех начин за връзка – нещо като мост между старото и новото. Затова една от причините да избера този костюм е да бъда свързана с фолклора и за да ме запомнят – да имам собствен облик, да бъда атрактивна. Друга причина е, че в много от нашите песни има диалог между мъж и жена. Този костюм ми дава възможност да се превъплъщавам на сцената. Изпълнявах много песни, в които лирическият герой е мъж – и се превъплъщавах в сина, който тръгва на гурбет, или мъжа, който обича. А и винаги когато съм пеела, съм имала и вътрешен порив да танцувам. Научих се да танцувам, без никога да съм била танцьорка преди това. С рокля нямаше как да го правя.
 
 
– Този избор не беше ли и риск?
– Да, беше – или ще ме приемат и запомнят, или не. И хората ме запомниха като певицата, която за първи път излезе с шапка и панталон. Дори когато ми предложиха да си измисля псевдоним, защото името ми е странно и дълго, аз си казах: „Не искам псевдоними.“ Ако до една година не ми запомнят името, ще се оттегля – значи не правя достойно и красиво изкуство. Ако на хората им хареса това, ще е чудо. И то наистина се случи.
 
– Какво от себе си разкривате с този костюм?
– Това е другото ми „аз“, там е моят друг свят. Може би душевно съм разголена в този момент, защото това съм аз. Всички могат да ме видят темпераментна и раздаваща се на сцената. Тогава душата ми е открита, отворена, а тялото ми е скрито. Така се чувствам в моите костюми.
 
– Казахте за мъжкия костюм, а за женските си слабости ще ни кажете ли?
– Имам голямо хубаво семейство и съм щастлива и любяща майка. Дечицата са ми слабост. (Усмихва се.) Като им кажа „дечицата“, те мило ми се карат: „Стига, мамо, вече пораснахме!“ Имам син Васко, на 22 години, и прекрасна дъщеря Мария, на 17. Слава на бога – хубави и добри деца са. Със сигурност няма да поемат по моя път. Може би някога внуците ще носят моя ген и моя талант. А що се отнася до женските ми слабости, винаги съм искала да бъда домакиня. Искам да си бъда вкъщи, всяко нещо да си е на мястото. Искам да шия гоблени, да правя ремонти, да сготвя нещо, да поканя гости. Това са ми женските слабости. Шопингът и други такива неща, с които жените се глезят, са малко далече от моята същност. Допреди две години слабост ми беше и хубавата храна. Но вече съм самодисциплинирана. (Усмихва се.)
 
– Какво най-често ви казват хората?
– Радват ми се, обичат ме, усещам тяхната искрена любов. В началото тази обич ми беше малко в повече, не знаех какво да я правя, как да є отвръщам. Последната година хората бяха притеснени за мен, заради болестта ми и първото, което ми казваха, беше: „Искаме да си жива и здрава и още дълги години да ти се радваме.“ Казват ми, че съм велика и достойна българка. Това най-много ме радва, защото аз се чувствам патриот и виждам как и хората го усещат. Това ме кара да се чувствам горда. След последния концерт по телефона ми се обажда познат и казва: „Страшна сте! Какво направихте?! Ако след концерт бяхте развели знаме и ни бяхте призовали на война, бяхме готови да тръгнем да се бием за страната си.“
 
– За някоя интересна случка на сцената ще ни разкажете ли?
– Няма да забравя концерта си в Пирдоп. Излязох на сцената с едни хубави патъчки. Моя беше грешката, че не ходих предварително да видя сцената: домакините се подготвили, полирали пода – беше като пързалка. Толкова много исках да танцувам за хората и както бях във вихъра си, хванала и две танцьорки, вдигнах първо единия крак, и другия и… паднах! Не само аз, а повлякох и танцьорките със себе си. Бях и повечко килограми. Опитват се да ме вдигнат – не могат, и те се пързалят… И виждам аз как хората вече крият смеха си в шепи, не искат да ме обидят, а то смешно. В един момент се изправих, изтанцувах си танца. И накрая казвам: „Хайде сега да се посмеем заедно, не се притеснявайте, поне пред наши хора си паднах.“ И те се почувстваха толкова поласкани – къде е Пирдоп, къде Гоце Делчев…
 
– Не ви ли е хрумвало да тръгнете с таланта си по света?
– Не. Надявам се, че няма да дойде момент, в който да поискам да живея извън страната. Обичам да пътувам, но където и да отида, на третия ден искам да се върна. Харесва ми във Виена, в Париж, но се чудя защо не може и у нас да е толкова чисто и красиво. Мечтая едни ден да видя и България такава. И това ме кара да остана – бих искала да вярвам, че с това, което правя, мога да допринеса за тази промяна. Не искам да живея на друго място. Искам да си живея в Гоце Делчев.
 
– А защо не в София, всички искат тук?
– Не мога да се примиря с отношенията между хората в големия град. В София е задръстено, нервно, блъскат те, все едно човек не значи нищо… Ние в малкия град, като се видим на улицата, „добър ден“ си казваме, „как спахте“, „какъв хубав празник е днес“… А като дойда в София, се уморявам от празните погледи на хора, които са се превърнали в машини, в някакъв момент са забравили, че са личности. Затова съм си в Гоце Делчев. Той може да е по-различен в моите очи, но за мен си е най-хубавият. Наследството ни е будността и духовността. В тоя край хората са се научили да съжителстват не в затворена група, а в отворена. Научили са се да уважават другия. Тук са се установили бежанци от цяло Беломорие и от Тракия – хора с различна култура, духовност, занаят, фолклор, облекло. И тази духовност витае из въздуха.
 
– Как празнувате Нова година?
– Мога да ви кажа коя е най-щастливата ми Нова година. На площад „Батенберг“, когато 20 000 души се събраха пред сцената заради моето участие. Преди нас беше „Смоуки“, имаше около 4000 души публика. И когато дойде ред за моето изпълнение, площадът се изпълни с хора – само за час се събраха 20 000 души. Танцувахме и пяхме заедно. Беше незабравимо. Коледа празнувам със семейството си, но на Нова година съм с хората по площадите.

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ