Tyxo.bg counter

ОСИНОВЯВАНЕТО – втора част

Роди ме, мамо…
 
от Венета МЛАДЕНОВА, психолог
© Taikuri | Dreamstime.com
Веднага след моето „да!“ вратата на кабинета ми се отвори и влезе тя – жена толкова обикновена и толкова различна от всички останали. Не беше в първа младост, без грим, без изискани дрехи, с много тъга, но и със страшно много надежда в погледа. Седна на креслото. Заговори. Гласът й – тих, дълбок и убедителен. Поведението й – изискващо внимание, а присъствиеието й внесе една особена мекота в кабинета ми.
След първото й изречение
„Синът ми е осиновен“
и онова, другото, работното: „Ще ви помоля да работим съвместно“ се зареди цялата история. Имала свой син, който бил жизнерадостно и добро дете. Справял се блестящо в училище, бил първи във всичко, като изключим спорта, защото лекарите му открили тежко заболяване. То прогресирало с всеки изминал ден, тя всеки ден все по-ожесточено се борела за живота му. Със заболяването си синът й влязъл в елитно столично училище след седми клас, пак бил първи в класа, любимец на учителите и прекрасен съученик. Тя напуснала работа, изоставила престижната си и доходна професия, за да му се посвети изцяло. Отдала времето, мечтите си, енергията си, за да може да удължи дните му, но въпреки всички усилия животът сурово и категорично й го отнел.
Детската стая стихнала
Построените от него самолетчета останали самотно да стърчат на един рафт и като че ли всеки ден да забиват бодли в сърцето на жената. Съучениците му звънели, идвали на помени, не забравяли рождените му дни, но момчето го нямало. Домът ставал все по-тих, все по-тъжен. Преданият съпруг с вече ужасно побелели коси сядал вечер, галел ръцете на жена си и кротко плачел заедно с нея. Така малко по малко, ден след ден, вечер след вечер у двамата се прокраднала, а после и узряла идеята да си осиновят дете.
Не бебе обаче
защото многото болести вече, които ги били налегнали, и ударът от скорошната смърт на детето им нямало да им дадат възможност да отговорят на всичките потребности на едно бебе. Обещали си да осиновят дете, което вече да е поотраснало, и взаимно да спасят животите си – те неговия, то – техния. Направили списък на всички домове във и около столицата. И започнали всяка събота и неделя да стоят по оградите им, за да зърнат и разпознаят своето бъдещо дете. Носели дрешки и бонбони, за да зарадват децата в домовете, но не се решавали на осиновяване, защото…
никое не приличало на техния син
До деня, в който той, ще го нарека Самуил, сам дошъл при тях и им казал: „Вие сте моята майка и татко, нали?“
„Сърцето ми сякаш ми забрани да продължавам да търся друго дете“ – изхлипа Мария (тя заслужава да й дам това библейско име). Ходили още няколко недели до този дом и после подготвили документите за осиновяване. Процедурата не била от най-тежките за тях, с нейната интелигентност и добра професия всичко се случило по най-бързия начин и той, Сами, на 7 годинки, малко преди началото на първия учебен ден се озовал в дома им. Разглеждал с радост играчките на батко си (така му обяснили, че е имал по-голям брат) и когато първата вечер го сложили да спи в леглото на тяхното момче, сърцето на Мария забило лудо –
от скръб по едното и от радост по другото
дете. Не сменила името му. Решила да се обръщат към него така, както и в дома – Сами. Попитала само за миналото му, мислейки, че както обичайно е син на родители студенти, но се оказало друго – служителите от дома не знаели нищо за него, защото бил донесен там от… една кофа за боклук. Точно като в онази народна мъдрост – хвърлен на смет.
В началото, когато го извели на разходка в парка, Сами ядял листа. Не знаел какво е круша, праскова, камо ли печка, хладилник или прахосмукачка. Всеки път, когато Мария пускала прахосмукачка, той се скривал под леглото и тихо и кротко плачел.
Направила торта за рождения му ден
Голяма и красива. Той за първи път виждал торта, за първи път въобще чувал за рожден ден. Не знаел защо се палят свещички, а тя пък добре знаела, че не може да навакса предишните шест пропуснати празника, започвайки направо от седмия. Приготвената торта така и не изяли. В празничния ден се наложило да купят нова, защото Сами през нощта отворил хладилника и я изял цялата – от страх, че няма да има за него. Как да успеят да му обяснят, че тя е само и единствено негова?! По същия начин вечер, когато сядали на масата, той грабел храна, тъпчел си я в устата, по джобовете, криел я под масата. За да не се свърши…
На първия учебен ден бил като
плахо малко зверче
което било вързано, а после пуснато, без да знае накъде да върви. Когато аз се запознах с него, той знаеше не повече от десетина думи: „Сами“, „госпожа“, „полиция“, „линейка“, „болница“ и още няколко, все свързани с институции.
Колко време й трябваше на тази жена, за да успее да го убеди, че когато кажеш „дом“, това е онзи дом, в който мирише от вратата на вкусна, току-що приготвена манджа и в който някой те чака да те гушне и да ти даде любов…
Колко му харесваше да казва „мамо“
Толкова гордо го изричаше – дори и когато другите деца в училище подигравателно го питаха баба му ли е дошла да го вземе. „Това е мама!“ – с широка усмивка казвал той, вече малко поокопитил се.
Тази мама го научи на всичко – на още думи, на игри и на това да разпознава кои са добрите и лошите герои от книжките. Сами обожаваше тя да му чете. Училището започваше все по-леко да му върви. Всяка вечер Сами с нетърпение чакаше татко си да се върне от работа и да започнат заедно нещо да майсторят. Чакаше и съботите и неделите, когато мама приготвяше вкусен кекс, а те с татко поправяха я счупеното колело на батко, я счупените му ски. Какво като нямаха пари за нови, по-важното бе, че той бърза, тича до вкъщи, за да се прибере и да се напои сякаш с уют?!
Научиха го да бъде кавалер
Носеше раничката на Роси, съседчето от горния етаж, за да не й тежи. Когато тя звъннеше на звънеца на баба си, той учудено я питаше защо тя няма ключ от вратата. Защото той носеше най-ценния ключ, който е имал някога през живота си – този от дома и сърцата на хората, които го обичаха, на най-обичаните от него хора. На рождените дни на съучениците си отиваше със скромни, но безупречно опаковани подаръци, а той самият – с костюм и вратовръзка.
Аз и Сами станахме много близки приятели. Той ми говореше на първо име. Толкова се сприятелихме, че ми споделяше дори за момичетата от класа, които не го оставяха на мира и постоянно го ухажваха. Заедно измисляхме планове как да се освободи тактично от вниманието им.
Момчетата от класа дори започнаха да му завиждат. Освен най-добрия му приятел, който знаеше за всичко – за онзи, другия дом и за кофата за боклук с ревящото бебе и за това, че Сами е осиновен. Самият Сами не се страхуваше да разказва историята си.
Той помнеше миналото си
но беше доволен и се наслаждаваше на настоящето с цялото си сърце.
След седми клас избра училището на брат си – дали защото сам го беше поискал, или защото Мария го беше напътила, не знам. Но и двамата бяха доволни. Той, защото се справяше чудесно. Тя, защото той вървеше по стъпките на първия й син.
Срещите ми с нея се разредиха, той вече, нямащ нужда от мен като своеобразна патерица, минаваше, за да разкаже за поредния си успех и очите му грееха. Яви се допълнително като частен ученик с приравнителни изпити още в една гимназия и получи диплома и оттам. Новото си училище предстои да завърши тази година и се готви да учи в чужбина. Мария ще остане отново сама, но не в онзи смисъл на самотно сама. Тя ще е майката, която ще чака завръщането на сина си. А той е категоричен, че ще спечели стипендия, ще учи и ще се върне при неговите си родители, без които не би бил той.
И ще пише писма, от онези, най-кратките, които ще започват с „Мамо“ и ще завършват с „Обичам те!“. До деня, в който ще отгледа своите деца със същата упойваща и даваща сила любов, с която го обичат неговите родители.
Публикувано в Болна тема, Стил на живот, Топ статии
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ