Tyxo.bg counter

ПЕЧАТНИТЕ МЕДИИ

Cтарият познайник си отива
 
от Иво Иванов, Канзас
 
август, 2009 г.
 
 
 
Снимка © Johnny Lye – Fotolia.com
  
Чудя се колко ли секунди ще ви отнеме да разберете на кого е посветена днешната статия. Става дума за старец – вече почти 400-годишен, но обречен да възкръсва и умира всеки божи ден. Може да бъде на милион места едновременно, въпреки че сте му платили, за да бъде точно с вас. През годините сте го мразили и обичали. Карал ви е да се смеете и да плачете, да му вярвате и да го подозирате. Виждате се всеки ден – посрещате го с интерес и любопитство, но се разделяте без тъгa и колебание. Понякога го търсите трескаво, друг път го обсипвате с обидно безразличие. Характерът му е непостоянен, но
 
присъствието – вездесъщо
Старият познат е лек на килограми, но тежък на влияние. Дал ви е много, без дори да подозирате, но също така ви е разочаровал тогава, когато най-малко сте го очаквали. Случвало се е така да ви вбеси, че да го разкъсате на парченца, но понякога е отварял уста, за да ви каже нещо хубаво и ценно, което е било толкова важно за вас, че сте решавали да пазите дълголетието му на сигурно място в дома си. Той е единственият ви познат, чиято кожа се променя – ту е черно-бяла, ту червена, синя или даже ярко жълта. Дори да му нямаме пълно доверие, сме свикнали да разчитаме на него със същата тази непоклатимост, с която разчитаме на изгрева на слънцето, на приливите и отливите и на непробиваемата крепостна стена, изградена около 400-те думи, от които се състои речникът на Димитър Пенев.
Но днес причината да пиша за стария ни познат не е в неговата неуязвимост. Напротив – причината да насочим погледите си към него е неговата
 
бързо приближаваща се… смърт
Сетихте ли се за кого става дума? Прави сте, естествено! Вестникът – парчето хартия, което държите в ръцете си и на което съм посветил толкова голяма част от живота си, е на смъртния си одър тук, в Съединените щати. Всички индикатори сочат, че много, много скоро една могъща институция, каквато е ежедневният американски печат, ще се стопи и изчезне, погълната като целулозна трохичка от новото време.
До десет години Америка няма да има повече вестници. Всъщност може би не трябваше да казвам „десет години“, а „пет години“. И не трябваше да казвам „вестници“, а „ежедневници“. Интернет изданията, блогосферата, алтернативните медии, социалните дигитални общества като фейсбук, туитър и майспейс вече са обсебили напълно пазара на информация и влиянието им нараства с безпрецедентни темпове. Живеем в
 
ерата на мълниеносно самопубликуване
в което традиционната журналистика просто не може да си поеме дъх.
Миналата година, докато пишех колонка за „Канзас сити стар“, присъствах на няколко особено депресиращи срещи на редакционната колегия. Усещаше се безпогрешно атмосферата на обреченост. Масови съкращения, свиващ се тираж, финансови загуби, рекламен глад и т.н. бяха превърнали колегите ми в тъжни призраци, бродещи из лабиринтените коридори на огромната историческа сграда като в студен мавзолей.
Помня и срещата си с експерти по тенденции на пазара, дошли, за да направят прогноза за непосредственото бъдеще на печата: восъчни лица, безизразни физиономии, мрачни черни костюми и стъклени очи… Липсваха им само лопати.
Старият горд „Канзас сити стар“ – 130-годишна вестникарска институция, в която е започнал кариерата си самият Ърнест Хемингуей, знае, че краят е близо. Нито „Пулицър“, нито славното минало, нито богатата история ще могат да го спасят от тази неизбежност. Тук вече никoй не храни илюзии за това, какво се таи в бъдещето. При това „Канзас сити стар“ е един от вестниците, които все още дишат въпреки туберкулозата.
Много ежедневници са на система, а други са вече в моргата. Съвсем скоро след 150-годишен славен живот прекрати съществуването си един от най-старите вестници на Америка – Rocky Mountain News. Малко по-късно същата участ сполетя и „Сиатъл пост“. Има голяма вероятност в близките месеци Сиатъл да стане първият
 
голям американски град без никакъв ежедневник
Подобни слухове се носят и за Сан Франциско. Дори най-могъщите ежедневни издания като „Лос Анджелис таймс“, USA Today и NY Times са в агония, а „Бостън глоуб“ наскоро разкри, че е пред фалит.
„Маями херълд“, вестникът, на който дължа два от своите журналистически идола – Дейв Бери и Леонард Питс, – едва свързва двата края. „Вашингтон пост“, който ни даде легендарния репортер Боб Уъд­уърд, е на ръба на съществуването си, а преди няколко дни главният редактор на „Чикаго трибюн“ извика в офиса си най-голямата си звезда – карикатуристката Мери Шмих – и я съкрати с думите: „Не мога да ти плащам заплата повече!“
Истината е, че в САЩ вестникарската индустрия е само на няколко хода от неизбежния мат. Противникът є е вездесъщият млад гросмайстор, наречен Интернет. Около 80% от приходите на всеки вестник се дължат на рекламите, но безплатни сайтове за обяви като craiglist.com отвлякоха с изумителна скорост традиционните рекламодатели в печатните медии. Останалите 20% от приходите идват от продажби, но тиражите понесоха унищожителен удар от алтернативните медии
 
никнещи като вестникоморки
във всяко дигитално джобче на интернет.

Ежедневниците се опитаха да се адаптират, прехвърляйки страниците си в интернет, но това тяхно превъплъщение не бе особено успешно. Дигиталният вестник просто не може да печели пари така, както го правеше старият му вариант, направен от умрели дървета.
Все още няма печеливш бизнес модел и едва ли ще има. Краят е близо. Все по-малко хора разчитат на добрия стар вестник за новините си и все по-малко млади хора кандидатcтват във факултетите по журналистика. Дигиталното пространство е по-достъпно, по-гъвкаво, по-интерактивно, по-незабавно, по-свободно. В Щатите вече почти всеки, навършил 10-годишна възраст, разполага или с компютър, или със смартфон.
Mоята генерация е последната, която има каквато и да било
 
лоялност към хартията
На вас ще ви липсва ли вестникът, или вече сте започнали да го забравяте?
Наскоро статистическо проучване посочи, че 63% от американците са безразлични към смъртта на ежедневника. Аз принадлежа към останалите 37%, и то не само заради логичното си пристрастие към медията, за която съм работил през годините.
Вестникът, с всичките си слабости, играе изключително важна роля във всяко общество. В идеалния си класически вариант той може да бъде регулатор, надежден източник на информация и социално огледало. Често по езика, тематиката и отношението към истината на даден ежедневник човек може да си състави цялостна картина за състоянието на съответното общество. Веcтникът е юридическо лице, което за разлика от много други медии може да бъде съдено за дезинформация и клевета. Това поне тук, в Америка, прави всеки журналист носител на изключителна отговорност. Договорът за обективност и коректност, който всеки журналист подписва тук, е нещо като малка енциклопедия.
 
Влиянието на вестниците
в исторически аспект е отвъд всякакви дебати (Уъдуърд и Бърнщайн дори свалиха американски президент с репортажа си за аферата „Уотъргейт“). Да не забравяме огромното културно наследство, което дължим на вестниците: Марк Твен, Габриел Гарсия Маркес, Камю, Киплинг, Славейков, Ботев… Нямат брой великите писатели, чиито пера са били родени и рафинирани в ежедневния печат.
Повечето от вас помнят кошмарната криза в началото на прехода. Нямаше дори хляб в магазините. Купувахме го, послушно наредени на огромни опашки, с купони, стиснати в премръзналите ни ръце. Но съм сигурен, че също така помните как пак по това време имаше още по-дълги опашки пред вестникарските будки. Разграбвахме жадно хартията, пълна с нереални надежди, наивен патос и еднодневно вдъхновение, и някак си забравяхме за празните стомаси и ограбените от електричество прозорци.
Още пазя някои от тези вестници – те са портрети на времето ни, материален спомен за нещо, което вече не съществува. Имам малка колекция от 30–40 пожълтели издания, които са отразили нещо с особена стойност за мене. Понякога, както сега, ги прелиствам, за да се върна назад и да усетя отново отдавна отминали моменти. Ето ги нашите първи свободни избори. Ето ги и хилядите мечтатели, притиснали със знамената си катедралата със златния купол. Ето я 1994 г. и щастливите хора на улицата след победата над Германия. Ето ги двата горящи небостъргача. Ето я обявата за смъртта на любимия ми писател…
Вижте, дните отминават – такава е преходната им натура, но вестниците слагат датата върху челото си и посвоему я запечатват за тези от нас, които искат да я задържат.
В колекцията ми присъства и първата ми статия – безобразно лошо написана преди повече от 20 години, но значеща толкова много за мен. Излегнала се е завинаги на
 
предпоследната страница на вестник „Старт“
и до ден днешен разказва с детски ентусиазъм и възхищение за патриарха на училищния баскетбол Младен Младенов. Статията е слаба, но искрена. Тя не подозира, че по-късно обектът є ще издири автора и въпреки посредствения му стил и речник ще му стисне ръката. Статията е там, където съм я оставил – тя знае как да ме зарадва, защото винаги ще съществува в свой собствен щастлив момент. За нея времето е спряло, Младен Младенов е все още жив и все още го очакват безброй деца, жадни да научат колкото могат повече за баскетбола и живота от мъдрия си учител.
Ясно е, че носталгията играе съществена роля в моята упорита привързаност към вестника. Откакто се помня, съм искал да пиша и да бъда журналист. Дори във времената на фарсов държавен печат, бълващ униформена пропаганда, изпитвах непреодолимо влечение към вестника. Е, не точно към „Работническо дело“, но още от 9-годишен всеки петък се изнизвах от вкъщи в пет сутринта и още преди да са се събудили дори трамваите, се нареждах пред будката на „Витошка“
 
в очакване на „Стършел“
11–12 години по-късно траках на пишеща машина сред купести тютюневи облаци в редакцията на вестник „Спорт“ в София прес с хора като Климент Величков и Крум Савов. Имах чувството, че съм попаднал в рая.
Щатите са индикатор – каквото стане тук, рано или късно се случва навсякъде другаде. Европа е по-привързана към традициите си, така че раздялата с ежедневния печат ще дойде по-късно на Стария континент. Ако питате мен, колкото по-късно, толкова по-добре. Истината е, че дигиталното пространство има нужда от вестниците. Хилядите популярни политически и социални блогове тук на практика черпят 90% от информацията си от ежедневниците. Без тях
 
онлайн публикациите са обречени на анорексия
Интернет се радва на тотална дерегулация, но това често вреди на нейната достоверност. Не ме разбирайте погрешно. Аз буквално живея в интернет и вече не мога дори да си представя съществуването си без него. Имам и сто пъти повече читатели в мрежата, отколкото където и да било другаде. Ясно ми е, че са нужни движение и прогрес. Давам си сметка, че на този свят единственото постоянно нещо е промяната. Но, ех, как ще ми липсват вестниците – такива, каквито са. Хартията и уханието на печатарско мастило са създадени един за друг – като морето и пясъка, като каймака и млякото, като Стоичков и псувнята. Защо ни трябва да разделяме неразделимите понятия?
Аз, вие и всички останали хора в целия свят не сме живели нито един ден на тази земя без вестници. Но ето че старият ни познайник си отива – бавно и достолепно оставя
 
новия континент в ръцете на новото време
След броени години тук, в Америка, ще настъпи денят, от който се страхувам. Денят, в който ще бъде отпечатан последният ежедневник. И когато този тъжен момент дойде и вестникът склопи веднъж завинаги целулозни клепачи, ще разберем, че сме загубили един надежден и добър приятел. Що се отнася до некролога, сигурно ще е тъжен, трогателен, дори разтърсващ и, естествено, ще можем да го прочетем единствено в… интернет.
Публикувано в Болна тема, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ