Tyxo.bg counter

ПИСАТЕЛЯТ ЕМИЛ АНДРЕЕВ

Емил Андреев: „Голяма сила е сплотената доброта“
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки Личен архив
 

ноември, 2010 г.

 

Фотограф Иглика ТРИФОНОВА
 
Погледът му е обърнат към онова тайнствено и митологично, което е функция на всекидневния живот. Знае как да разкаже за място, на което никога не е бил, но е съчинявал и бленувал. Като Борхес, който казва „Наше е онова, което сме изгубили“, Емил Андреев вярва в наследствената памет. Вярва, че в генома ни са кодирани страхове, представи и обожания. Затова си играе с времето и с книгите си често ни връща в миналото.
В настоящето ломският писател живее в с. Поибрене, махала Равни рът. Място, където може да си изключи телефона, да се шляе, да чете, да мисли. И спокойно, по естествен начин да пише.
Преди да се посвети на писането, е бил журналист, преводач, преподавател по английски в Богословския факултет на Софийския университет. В литературата влиза главоломно след четиридесетата си година. Но веднага е забелязан с първата си издадена книга „Ломски разкази“ през 1996 г. Скоро след това събитие за литературата ни стават и прозаичните сборници „Късен сецесион“ (1998 г.), „Островът на пияниците“ (1999 г.). И пиесите „Да убиеш премиер“ (2004 г.), „Иманяри“, „Бебето“. След това и романите „Стъклената река“ (2004 г.) и „Проклятието на жабата“ (2006 г.).
„Стъклената река“ бе избран за роман на годината през 2005 г. и получи наградата „ВИК“, а „Проклятието на жабата“ спечели друга голяма българска награда за белетристика – на веригата книжарници „Хеликон“. Тази година упоителният разказвач зарадва читателите с най-новия си роман „Лудият Лука“. През изминалия месец бе и премиерата на филмовата продукция „Стъклената река“, заснета по едноименната му книга.
Повод да го потърся, за да си поговорим, обаче не е само премиерата на новия български игрален филм. А това, че Емо говори от уникалната гледна точка на професионален писател. И като романтик е по-близо да оптимизма, дори когато се вълнува от отвлечени неща като любов, приятелство, грешка, прошка…
 
– Как би се представил?
– Скучно, пък и не бива аз да се представям. Много съм суетен. Вече съм супер star, 5 за 4 (на 54 години съм) и те така… (Смее се.)
 
– Какво е да си професионален писател в България? Защо реши да станеш писател?
– Професионален писател в България е нещо като дървено желязо. Още Иван Хаджийски се надсмиваше над подобни хибриди. Днес не е много по-различно и все пак условията позволяват поне да опиташ да свързваш двата края с писателски труд, без да разчиташ на облаги от „партийното и държавното ръководство“, от творчески съюзи, фондации, институти и пр. В този смисъл аз съм независим човек, който пише и се бори да наложи името си като автор, да превърне любовта си към литературата в професия независимо от трудните условия на пазара в страната. Аз не съм решил да ставам писател – прописал съм като повечето други в юношеските си години. Започнах обаче да издавам сравнително късно, след четиридесетата си година. И книгите, които съм публикувал, се радват на добър прием, което ме окуражава и ми дава известно самочувствие, без обаче да се взимам на сериозно и да забравям откъде съм тръгнал и пред кого стоя. Стремя се да бъда ако не истински професионален писател, то поне максимално откровен със себе си и без илюзии да се отнасям съвестно към това, което съдбата ми е отредила да върша.
 
– С какво направи компромис заради тази своя „прищявка“?
– Животът е низ от компромиси и благопристойно лицемерие, които ни помагат да се самозалъгваме, че ги вършим в името на нещо по-добро. Не бих казал, че като ми се е „прищяло“ да съм писател, съм направил кой знае каква жертва. Беше ми омръзнало да живея като курдисан, от-до, да се губя в социалната надпревара за благоденствие и да не следвам мечтите си. За мнозина най-вероятно писателският труд е несериозна работа, но аз не мисля така и затова дръзнах да преподредя битието си. По-скоро съм жертвал сигурност и сладка рутина, но пък съм останал верен на себе си. Не е лесно, разбира се, а и няма гаранции, че рискът си струва. Но, както се казва, на кого му пука!
 
 

До паметника на Джон Ленън в Ливърпул

 
– Как протича един твой работен ден?
– Ставам в девет сутринта, в десет сядам да пиша (с молив и върху хартия), хапвам в два следобед, дремвам половин-един час, в три-четири сядам пред компютъра и преписвам написаното на ръка, като същевременно го и редактирам. Към осем гледам малко новини, после, веднъж-два пъти седмично, ходя при моите приятели в долната махала Кайряка – било при бай Иван, било при Иван Дудеков, било при Кольо Котларов – и си общувам с хората. Като се наобщуваме (гледам да не прекаляваме), се прибирам. До два-три през нощта чета и когато успея, заспивам по-навреме, но понякога откарвам до сутринта, особено ако ми хрумнат интересни мисли. На другия ден – същото. През почивните дни е по-различно – тогава общуването е повече.
 
– Ти си градско чедо, защо избра да живееш в подбалканското село Поибрене. Какво научи, живеейки там?
– В родния ми град Лом съм чувал да казват, че щъркелът си носи насраното дупе навсякъде. Хората там го знаят от дългогодишни наблюдения, тъй като покрай Дунава всяка пролет се заселват много щъркели. Сигурно и аз съм така: където и да отида – все тая. За четиринадесетте години, през които в по-голямата част от годината пребивавам в махалата Равни рът, Поибренско, не научих кой знае какво, но пък благодарение на хората, които споменах по-горе, и техните семейства преоткрих човешката добротата и най-вече енергията от нейната сплотеност. Сега вече съм убеден, че няма по-мощна сила от сплотената човешка доброта.
 
 

Със съпругата Даниела в Париж

 
– Ако е вярно, че на българския читател не му пука много за родната ни култура, има ли надежда за писателството?
– И е така, и не е. Често съдим по масовостта на изявите, по количеството, по скандалното и жълтото. То обаче не е критерий за стойността на една книга. Има интелектуалци, които дори не признават съществуването на значима родна литература, съизмерима с европейската и световната. Тяхно право. Остават обаче непредубедени четящи хора, които търсят български автори и ги четат. В тях ни е надеждата. За моя радост те не са малко. Е, не са и толкова много, но ние не сме в забавно-популярния жанр, та да искаме всеки втори да ни чете. А колкото до надеждата – има я. Как иначе?!
 
– Какво би казал на тези, които избират по-лесното, т. е. материалното?
– Правото на избор е свобода. Усилията, които човек полага, за да е по-свободен, минават през познанието и вярата. Ако той не трупа по малко от тях всеки ден, ако в хляба на свободата няма от тяхната мая, тогава той ще е клисав и безвкусен. Най-лесно се замесва тесто само с брашно и вода. Не обичам да давам съвети – нека всеки за себе си открие кое му е по-сладко.
 
– Смяташ ли, че литературата може да преобърне хода на живота?
– Не, пък и ролята й не е такава – поне за мен. Чрез литературата преживяваме времена и в този смисъл им влияем, но тъгите и позорите от миналото по-скоро разширяват пространството на бъдещите ни страсти, без да го променят. Друг преобръща хода на случващото се – ние сме обикновени изпълнители.
 
– А една книга може ли да бъде „отмъщение“ за нещо? Някои от образите в книгите ти разпознават ли се?
– Според мен – не! Книгата не е донос, нито наръчник за симпатична или хомеопатична магия. Тя съдържа изконно-ритуалното в себе си, но не „отмъщава“, а разиграва. Хубавата книга е като словесен танц, който кара душата ти да заиграе. Ако образите в нея са разпознаваеми от повече читатели, т.е. ако всеки намира в тях по нещо от себе си, тогава хорото ще е по-дълго и по-весело. Иначе казано, стремя се образите ми да са събирателни и интересни. Авторът неизбежно разказва себе си, а чрез читателите книгата му „отмъщава“.
 
 
Риболов на Дунав
 
– В книгите си често връщаш героите им в детските им години…
– Детските години са най-невинната част от живота ни. Винаги ме е вълнувало защо и най-вече как сме свърнали от блажения път на невинността и сме поели по греховния път на страстите. Това не е носталгия, а художествен опит да възкреся и докосна и най-малката частица детска чистота, останала у всеки от нас. Сблъсъкът на детето със съзряването и действителността на възрастните е колосален, енергиите – също. Сякаш се ражда супернова. Но споменът за сладката веселба от детството ще си остава най-реалистичната притча, която няма да спираме да си разказваме, докато се „веселим“ около престарялата трапеза на възрастта.
 
– Някъде казваш, че пишеш, за да дишаш. Какво точно имаш предвид?
– Често се шегувам, че пиша, за да дишам. Излиза, че писането е всичко за мене, но съвсем не е така. Просто е това, което най-добре мога да правя. Не вярвам в месианската роля на писателя. Книгите понякога учат, предсказват, облагородяват, но едва ли хората се отнасят към писателя като към месия. Той по-скоро може да ги заблуди – примери има достатъчно. Хората не се вслушват в думите на истинския месия, та какво остава за тези на един простосмъртен пишещ?! Работата на писателя е да създава нещо красиво и вечно, което евентуално би помогнало за по-пълното опознаване и пречистване на човешката природа. Класическото клише (което по необходимост изповядвам), че литературата прави човеците по-добри, все повече се обезсмисля от действителността, в която живеем. Нима след толкова много книги те наистина са станали по-добри? И все пак трябва да се диша и… вярва.
 
– Ти кога си повярва? Литературните награди помогнаха ли ти?
– Всеки има нужда от признание – такава е суетната ни природа, но творецът просто е по-себичен и неизбежното вдъхновение, което го спохожда, докато твори, му създава измамното чувство за особена значимост, едва ли не за свещенодействие. Потребността от признание и друга една черта на човешката природа – състезателността – са родили наградите. Те стават материален израз на открояването, на посочването с пръст и мнозина пишещи се стремят към тях. За мен обаче писането не е надпревара, а „почерк“, който оставяш след себе си. Дали той е четлив, изящен и интересен, не зависи от наградите, а от таланта и вярата в собствените ти сили. Ако ги нямаш и не ги укрепваш, как ще вършиш каквото и да било?! Наградите дават пари и популярност, но не талант и вяра.
 
– Коя е най-хубавата награда, която някога си получавал за работата си?
– Когато след премиера на моя пиеса покойната актриса Маргарита Дупаринова – царство й небесно! – дойде да ме поздрави и докато се усетя, ми целуна ръка. Представяте ли си! Разплаках се…
 
– Героите ти са романтици, а ти? Става ли човек по-романтичен с възрастта, или напротив?
– Някои от героите ми наистина са романтици, но други не са. Самият аз предпочитам да съм романтичен, каквото и да означава това в днешно време. По-скоро обичам да ми е уютно и приятно с хората, с които живея, да се веселим повече и да се радваме на малкото, което имаме, без да съм минималист, разбира се. За човека по принцип не мога да кажа какъв става с възрастта – най-видимо е, че се вдетинява, одъртява и оглупява. Вероятно с това става и по-романтичен, и по-мъдър – не знам. Виждал съм за жалост много глупави и лакоми старци, което няма нищо общо с романтиката. За себе си бих избрал, докато сърце, ум и тяло тупкат и мърдат, да не спирам да се изненадвам, веселя и обичам. Дядо ми Петко, светла му памет, живя така до 92 години. Дай боже, и аз да свърша като него! Не като брой години, а като достоен край.
 
Кое не престава да те изненадва?
– Най-много – смъртта на дете! Любовта също не спира да ме изненадва. Но ако спра да се изненадвам от нея и от живота въобще, за какво да съм?!
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ