Tyxo.bg counter

РОЗ-МАРИ ФРАНСОА

Роз-Мари Франсоа:
„Без поезията щях да съм серийна любовница“
 
Интервю на Розалина ДОЧЕВА
Снимки Личен архив
 
юни, 2010 г.
 
 
Роз-Мари Франсоа е белгийска писателка и поетеса и нарича себе си „рапсод“ (странстващ певец и декламатор на народни песни). Потребността й да го прави се възпламенила на 4-годишна възраст от емоцията, която я разтърсила след прочита на Андерсеновата кибритопродавачка. Когато няколко години по-късно нейната майка й забранява да говори на пикардски (френско наречие), малката бунтарка не само че не се подчинява, но и скришом говори този език с баба си по бащина линия. С времето, разбира се, пикардският се позатрил, ала продължил да съществува у нея под формата на страст към чуждите езици (изучавала е около 15!) и към странстванията (през 70-те години на миналия век с торба на гръб, сама или с другар, на автостоп или пеша се скита от най-северните точки на Скандинавия, та до Нигерия, Нигер, Бенин, Мароко, Того, Тунис, Египет, Гърция и Турция на юг). Някъде по същото време (и съвсем закономерно) Роз-Мари е в епицентъра на борбата на белгийските жени за равноправие и свободи – кауза, която между другото я среща с френската писателка и феминистка Симон дьо Бовоар.
Освен всичко друго Роз-Мари е и доцент в Лиежкия университет и доктор хонорис кауза в университета в Рига, Латвия. Омъжена е за германец и е майка на три деца.
Позната е на българския читател с издадените у нас стихосбирки „Гибелният прашец на незабравките“ и „Сага Дишанас“ (излязла преди месеци в превод на Красимир Кавалджиев). Имах случая да се срещна и да поговоря и с двамата в Белгия, когато още бяха потопени във водовъртежа на работата си над поетическия сборник.
 
– Роз-Мари, ти имаш специално име и нееднозначно отношение към него: отхвърляш го, иронизираш го, поетизираш го. Чухме те да се закачаш с думите на някакво кюре, което те напътствало: „Цветето първом, Девата после“…
– Възпитаваха ме в покорство и не обичах, когато майка ми произнасяше моето име, защото го изричаше заедно с глаголи в повелително наклонение. Исках да се казвам другояче и за известно време наистина бе така – измислих си псевдонима Маржори. Но след фазата на юношеското роптаене аз се спогодих с името си, избрано с толкова обич от баща ми. Всъщност желанието на майка ми било да се наричам Клер. Но тъй като леля ми Роз, единствено момиче сред петте деца на баба ми по баща, починала едва на 20-годишна възраст, малко преди да се появя, то е трябвало да по(д)ема нейното име. И отново да възобновя и да продължа това идеализирано момиче. Аз очевидно никога не успях да бъда на нейната висота, защото тя се бе превърнала в ангел на добродетелта, в светица някаква – образец, на който не прилягах. Върхът на злощастието бе, че и началната ми учителка, изгубила единствената си дъщеря, я припознаваше в мен. Следователно трябваше да бъда и като тазидъщеря. Всичко това ми позволи да се превърна в бунтарка от много малка. В своя кратък католически период майка ми ме наставляваше: „Добрият отец наказва онези, които не са доволни от съдбата си, ти трябва да се смириш!“ По това време не проумявах смисъла на глагола „смирявам се“ (se rѓsigner), в него разпознавах единствено пикардската дума rѓzinѓ (стафида, сушено грозде), сиреч нещо гроз(д)но, старо, спаружено, отблъскващо. И не, аз не исках в никакъв случай да се превръщам в спаружена стафида!
 
– И ето те после в авангарда на феминисткото движение през 70-те години в Белгия…
– По онова време бях част от т.нар. Група на жените от Лиеж – средище за размишление върху положението на жената, както и за борба за свободен достъп до противозачатъчните средства. Тогава все още контрацепцията и абортите не бяха легализирани в Белгия (което се случи относително късно!), т.е. те фигурираха в наказателния кодекс като престъпления и подлежаха на наказание. Спомням си как манифестирахме в подкрепа на д-р Перс – лекар, хвърлен в затвора, понеже правел аборти. А той същевременно беше емблематична фигура за времето си, защото немалко бездетни двойки бяха заченали благодарение на него! Ние раздавахме на малките деца балони с надпис „Аз съм желано дете“, фламандките издигаха немислими, революционни за времето си лозунги, които разклащаха патриархалните устои, като „Baas in eigen buik“ („На моята утроба аз съм господар!“). От друга страна, колкото и парадоксално да звучи, битуваше схващането, че да се разрешат абортите, би било равнозначно едва ли не те да се превърнат в задължителни.
 
– Колко странно…
– Аз принадлежа към една от редките страни в света впрочем, в която ние нямаме свободата да гласуваме, но имаме задължението да гласуваме. Тъй че тогава в Белгия живеехме между „забраняването“ и „задължаването“, сякаш че не съществува свобода на избор между двете. И щом нещо се разрешеше, хората мигом започваха да се опасяват, че ще бъдат насилени да го спазват. Това е абсурдно, но може да се обясни с известна психическа „закостенялост“. Затова у нас съществуваше също и силна съпротива срещу легализирането на абортите.
 
– Но защо точно в Белгия тази съпротива е била толкова силна?
– Всъщност политическият аспект на проблематиката се разгърна, когато и във Франция (където ситуацията бе аналогична) Жизел Алими, писателка и адвокатка от тунизийски произход, се ангажира в процеса от Бобини със защитата на непълнолетно момиче, направило аборт след изнасилване, както и на няколкото жени (сред които майка му), обвинени, че са го подпомогнали в „престъпното деяние“. Понеже животът бил свещен! Хм, животът на жената няма значение, а е от значение този на зародиша, който още не е роден. Намирам това за голямо двуличие, защото никой не тръби, че животът е свещен, когато хиляди са изтребват по време на войни, ала внезапно, когато едно дете бъде изнасилено и забременее, няма правото на избор, защото, видите ли, животът бил сакрална работа. От друга страна, тогава белгийските жени имаха и различна участ според социалната си принадлежност – заможните просто прескачаха границата и отиваха в Холандия, където абортите бяха разрешени… Така че ние се опитвахме да разобличим цялото това двуличие и да установим по-голяма солидарност между жените.
 
– Говорим за аборти и бунтове, за времето на бунтовете за правото на аборти… Времето и поезията в каква взаимна връзка се оплитат според теб?
– Времето на поезията не е часовниковото време, нека си го кажем. То няма нищо общо с хронологията. Малък пример. През онзи 11 септември 2001 г. се намирах в Латвия за Дните на поезията и след като видях по телевизията катастрофата в Ню Йорк, си рекох: „Високите кули близнаци в пламъци – някъде трябва да съм го (о)писала.“ И наистина, като се поразтършувах, го открих в едно свое стихотворение, публикувано предишната година в Канада. Ето го и самото стихотворение, такова, каквото е то:
„Нали солта на сълзите/я вкамени, когато се обърна/към града, потънал в огън,/кейовете, градините,/високите кули близнаци,/храсталаците от диви рози?/Пламъкът, заплетен в къпинака,/принуждаваше камъка да хрущи,/да хрипти пясъка на равнинния бряг./Всяко връщане/назад/е невъзможно:/тя/бе/тази/жарава.“
Това е нещо, което бях изживяла, което е трудно да се преразкаже и е илюстрация на така наречения спомен за онова, което още не е настъпило. Поетът е във време, което няма нищо общо с хронологията. Времето на поезията е отпреди Хронос, нещо като вид вечност. За мен поезията е като Касандра – тя не знае какво казва, но го казва.
 
– А мислиш ли, че има разлики в стила на писането според женския или съответно мъжкия пол на писателя?
– Оценявам, че ме попита за рода, а не за пїла на писателя, защото полът не покрива понятието род. Мисля, че писателят е андрогин. Ако не е такъв, той не е добър писател. Това е характерното за писателя, бих казала, също и за поета – да може да изрече „аз“ във всякакви ситуации. Жюлос Бокарн (съвременен белгийски писател, поет, певец, артист – бел. ред.) казва „Аз съм Черната жена, аз съм Жълтата жена“, а той е мъж, глава на семейство.
 
С преводача Красимир Кавалджиев  
 
– Въпросът, който се породи тук у мен, искам да го отправя към твоя преводач. А може ли мъж да превежда поезията на една жена, при това феминистка?
Красимир Кавалджиев: Защо да не може? Ами, ако и той самият е скрит феминист, т.е. застъпник на равенството между половете в социален и артистичен план? Освен това за мен човекът е създаден мъж и жена едновременно и това не ме притеснява. Женската чувствителност не ми е чужда, аз съм цялостна личност, за която се предполага, че има мисли и чувства колкото мъжки (по-сурови), толкова и женски (по-„нежни“). Струва ми се в края на краищата, че един мъж също е способен да бъде нежен, той няма монопол върху разрушенията и убийствата, така както и жената не би могла да монополизира финеса, чувствеността, нежността. Що се отнася до мен самия, ако ме запитат какъв пол бих предпочел, не съм в състояние да отговоря еднозначно, а и природата вече е отсякла. Не ми остава друго, освен да приема статуквото, така е по-просто… Аз вярвам в „мъжкото“ и „женското“ писане, но при условие че мъжете не практикуват непременно мъжко, а жените – женско писане. Така за мен Марсел Пруст притежава по-скоро „женски“ стил на писане (и аз го твърдя с цялата си симпатия), докато Амели Нотомб – „мъжки“.
Роз-Мари: Съгласна съм, ние носим и мъжкото, и женското в себе си и навярно нашата култура много повече, отколкото нашата природа (!) ни налага разни роли. Учат ни: мъжете не плачат. Добре, но когато изгубели битка, древните гърци са плачели, разказва Омир в „Илиада“. Като дете, щом подсвирквах с уста, ме скастряха: „Недей да свириш, че когато малките момиченца го правят, Божията майка ридае.“ А майка ми се вайкаше, понеже бях онова, което на пикардски се нарича djambot falu („несполучило момче“): не се решех, не носех чантичка, а тъпчех всичко по джобовете на връхната си дреха, и от съвсем малка се катерех по дърветата, да, аз обожавах да се катеря по дърветата… И един ден, на гребена на една топола, почувствах нещо много силно, някакво опиянение. Много години по-късно можах да сравня, да проумея и да си кажа, че онова необичайно изживяване там, горе, в обятията на тополата, сред вятъра, е сравнимо с оргазъм. Да, да, това беше оргазъм! Високо, в клоните на дърветата, сред облаците…
 
– Мисля си за сублимацията1 в психоаналитичен смисъл. Творческият акт форма на сублимиране ли е според теб?
– Напълно. В стихосбирката „Сага Дишанас“ цитирам Томас Оуен (белгийски писател, автор на криминални романи – бел. ред.), когото през 80-те години в Монс съм чувала да твърди: „Без моите криминални романи мисля, че щях да стана сериен убиец.“ И това е пример за сублимация. Аз пък казвам: „С изцапани от мастило/или ябълка пръсти/аз описвам/престъпления от луда любов,/безподобни изстъпления.“2
Той би бил сериен убиец, а аз бих била… серийна любовница! И вместо (безразборно) да правя любов, аз правя поеми. Това е също сублимация.
 
1 „Сублимация“ е термин, измислен от Фридрих Ницше, който обяснява, че духът е отражение на либидото или че творческата енергия е следствие от сексуалната
 
2 Стихът е в превод на Красимир Кавалджиев в „Сага Дишанас“

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ