Tyxo.bg counter

СЕЛОТО – първа част

Опустялото сърце на България
 
от Йордан ГАНЧОВСКИ
Снимка Антимос ГЕОГИАДИС
 
 
 
Било е време – не много отдавна, на прага на възкръсването на третата българска държава, – когато войските на царска Русия стъпват на земите ни, отдавна част от една друга империя. И крепостният руски селянин (да, петдесет години след премахване на крепостничеството на книга много от войниците са все още крепостни заради бюрократични трикове на помешчиците) се докосва до една реалност, за която може да се каже всичко, но не и че е робска. Причина за това фалшиво усещане са именно видът и характерът на българските населени места.
Белокаменни къщи на селата ни – спретнати и пълни с деца, жизненост и самостоятелност… И пълни с… надеждата за независима българска държава… Така е било тук през последната четвърт на XIX век. Именно тези села са запазили и спасили българския дух от студените исторически ветрове на нерадостната ни съдба, именно в тези села 
 
ферментира духът на България
и роди само за няколко десетилетия държавници, публицисти и писатели с европейски мащаб. Като че ли за да посочи мълчаливо на картата едно място, запазило, независимо от обстоятелствата, спомена за велико общоконтинентално минало, спомена за истинската си принадлежност. И тази ферментация се е състояла, и този спомен е пазен зад високия дувар на българското село – нашия аристократичен салон, в който бавно и полека е възмъжавал, а и вървял успоредно със световните процеси българският дух.
Нека да се върнем на брега на Дунав след дебаркирането на освободителните войски, когато пристига руският цар. Пред него е усмихнатия и пременен в бяло каменен Свищов и царят казва: „Какви роби сме тръгнали да освобождаваме, бе?! Аз на граф Игнатиев ще му… Той ме вкара в тази каша…“
Тогава командващият експедиционния корпус се обръща към заместника си и казва: „Какво ли ще чуем, когато царят види Пловдив?“
Малко известни са тези факти и по плиткоумни политически причини не се споменават много, но те не правят благородния жест на Освобождението по-маловажен. Ето това е истината за българските градове и села, преди да сме имали собствена държава.
 
Стожер и космос
но и своеобразна обсерватория, от която българските обитатели наблюдавали останалия свят. Този запазен космос го видях на хиляди километра от България – в днешна Молдова и Украйна: консервирани нрави и архитектура от XIX век, къщи като в етнографски музей и говор като на Захари Стоянов. Посетих това място във време, когато урбанизацията беше вече посегнала към тази идилия с алчната си лапа. Най-сигурният белег за това беше възрастта на жителите на тези села. Но само тя. Нямаше запустели къщи. Младите се завръщаха в събота и неделя. Имаше живот и мирис на български нрав – в добрия смисъл. А бяха изминали повече от 150 години живот по тези земи – така наречения Боджак, огромна равнина, по-голяма от Дунавската, подарена от руския цар на бежанците българи след неуспешните руско-турски войни. Когато пристигнах, течеше 69-а година на съветската власт. Дори социализмът, съветски образец, не беше успял да преобрази и изтръгне
 
корените на тези хорица
които предаваха от поколение на поколение имената на родните си места – най-вече от Ямболско и Североизточна България. Без да хранят надеждата, че един ден ще се върнат отново. Ей така, да се знае, че коренът им е другаде, че са българи.
И това сравнение ме накара да си задам страховити въпроси. Как успяхме за тридесетина години да заличим българското село по начин, който и най-жестоката война не би успяла? Дали пък през турско не са заминали натам, към Боджак, истинските българи, а тук да са останали хора с робска психика? Дали пък нашият социализъм не е бил по-лош и от съветския? Имат ли отговори тези въпроси?
А реалностите са такива – българското село днес живее в мизерия, в каквато не е живяло никога! Всъщност в мизерия живее не българското село, а по-точно

онова, което е останало от него
Често чувам и чета един неверен постулат – че селото ни живеело в XIX век. Де, да беше така! Поне глад нямаше да има. А сега видях и гладни хора в българските села.
♦ Хората в селата ни са болни и обезверени – най-сигурният белег за прогнила държава. И на този фон се чуват гласове на „учени глави“, задаващи въпроса „Нужно ли е въобще селото да съществува?“. Да, точно такъв въпрос чух.
♦ Корупцията вече е проблем и за българското село.
♦ Средно на селянин се падат по седем-осем стаи – сиреч повече от една къща.
♦ Представите на голяма част от интелигентните, но нямащи връзка със селото българи са формирани от творчеството на Константин Петканов, Елин Пелин, Йордан Йовков, Ивайло Петров, Георги Мишев. Сладка заблуда, останала само в книгите.
 ♦ Типичен селянин под 60-годишна възраст вече не съществува. Този, който се смята за такъв, е само сурогат с полуизвестен състав, най-често рожба на кремиковския синдром – нито селянин, нито гражданин. Най-близко подобие на черносотника в царска Русия – безкласов и тъмен субект, без ясен произход.
Ето това е. „Голямата“ българска индустрия смля в търбуха си селянина и сега бавно и мъчително умират и двамата, взаимно отровили се.
Има обаче един лъч, един светъл проблясък надежда за повратност, а той е, че българското село
 
все още не е дехуманизирано
Все още тлее в него жаравата на онова, което е спасявало и унищожавало империи – моралът и хуманността. Моралът и хуманността са целебните тайни билки, които могат да спасят не само опустялото сърце на България, но и нейната държавност.
 

 

Публикувано в Болна тема, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ