Tyxo.bg counter

СИМЕОН ИДАКИЕВ

Предаването „Атлас“ – 
салтà по света
 

Интервю на Мирослава ИВАНОВА

 
Снимки Личен архив

 

 
октомври, 2009 г.
 
 
 
По право не се чете наобратно, но думата „атлас“, прочетена на връщане, звучи като „салтà“. Смисълът на своеобразното задно салто, с което започва съчетанието ми по това интервю, е, че отиванията и връщанията са най-честите елементи в живота на Симеон Идакиев.
 
Запазих опаковото значение в заглавието, защото този човек се премята по света от десетилетия. Реките на неговите филми се вливат в националната телевизия вече много години, но тягата, копнежът по пътуването извират от други дълбини, от самия човек и неговата съдба.
Точно през октомври 1968 г. се излъчва първото предаване „Атлас“, а той е автор и водещ на продукцията от 1985 г. През 1980 г. прекосява Латинска Америка от Куба до Аржентина с една служебна „Нива“. Това е и най-дългото му пътуване, продължило цели седем месеца под емблемата „Един мъж, един автомобил, една камера“. Днес формулата е още по-проста – „Един мъж, една камера“, – а пътешественикът признава, че повече от 30 дни трудно издържа в чужбина.
Ведър, умен и опитен, той пръв ме почна. „Надявам се, че имате въпроси“ – каза ми. „Хм! Гледай го ти! Май ме пита взела ли съм си багажа, понеже всяко интервю е пътешествие до определен човек“ – помислих си аз.
 
– Питам се дали е вярно, че напоследък разказите ви за пътуванията са станали доста лаконични?
– Дъщеря ми казва: „По-рано, когато се връщаше отнякъде, разказваше надълго и нашироко, а сега ставаш все по-телеграфен.“ Но причината е проста – все по-малко неща ме изненадват. Освен това установих, че когато се завърнеш от едно пътуване и го разкажеш няколко пъти, влизаш в едно клише и започваш да повтаряш вече само този разказ, който вътрешно си синтезирал за себе си. Затова е хубаво да има въпроси. Не мога да говоря въобще за едно пътуване. Отдавна не разказвам от „А“ до „Я“. Като тръгнах от аерогарата, след това като кацнах там… Тези пътувания, които са вече много през годините, в някакъв смисъл ми се отразиха зле. Не бих казал, че съм преситен, но вече видях много неща. Когато за първи път видиш тропик например, това е такова невероятно изживяване; или пък Хималаите; или Антарктида. Но когато видиш някои неща два, три, четири, пет пъти, те вече не крият онзи чар, който те кара да ахваш от изненада. Едно от хубавите неща в правенето на филми е, че много бързо отсяваш нещата, които са по-тривиални.
 
– Какви са проблемите на „Атлас“ в момента?
– Лошото ситуиране в програмата на БНТ и липсата на средства. До края на годината поради липса на средства „Атлас“ няма да показва оригинални филми, а само повторения. Ще се излъчва във вторник, сряда и четвъртък от 13.30 до 14.00 ч. и ще се покажат около 40 предавания до края на годината.
 
– Имало ли е цензура спрямо предаването?
Не бих казал, че към „Атлас“ преди е имало цензура, защото предаването не се занимава с политика, но съм имал неприятни случаи. Например направих интервю с Далай Лама, което не беше лесна работа, върнах се тук, монтирах филма и интервюто с него; беше седем минути. Тогава в телевизията имаше програмни наблюдатели, които разписваха паспорта на предаването, което без паспорт не можеше да излезе, и мадамата, която трябваше да сложи подписа си, дойде и ми каза: „Този поп трябва да го съкратиш.“ Аз започнах да обяснявам, че той не е просто поп, че е духовен, но и държавен глава на Тибет…
 
– Кое е по-важно за един филм – камерата да бъде добър „разказвач“ или текстът да бъде достатъчно живописен, че да охарактеризира достатъчно добре мястото, което се показва?    
– Всеки филм има три изключително важни компонента: картина, текст и музика. Аз се занимавам с картината и с текста. Моята колежка Диана Текелиева озвучава предаването с великолепна музика.
 
– В кое се чувствате по-уверен – в писането на сценарии, в снимането…
– В писането. Не съм най-добрият оператор на този свят, защото не съм професионалист, макар че снимам вече десетилетия, и както каза един мой колега: „Ей, браво, бе, най-после се научи да снимаш!“ Освен това снимачната техника се усъвършенства много, което е страхотно облекчение. Преди години тръгвах на път с огромно количество багаж. Портативните филмови камери тежаха по 12 кг и за всяка от тях беше необходим много филмов материал. Тръгвах на път със 150–200 кг багаж. Сега мятам на гърба си една фотографска чанта, в която има една малка камера – касетите са мини, – и с това нещо, без осветление, аз пътувам и снимам доста сполучливо. Не че това е най-добрият вариант, но той има и своите предимства, защото, където и да отидеш по света, особено на някои от най-важните културно-исторически обекти, обикновено или директно забраняват снимките, или пък, ако става дума за снимане с професионална камера, искат страшно много пари. Тази малка камера, с която аз снимам, навсякъде минава за любителска и това ми спестява главоболия.
 
 
Перу, платото Наска, подземен акведукт
 
– Пътувате сам…
– В България пътувам с малък екип – двама-трима души. С оператора Камен Колев се разбираме прекрасно. Аз казвам какво искам да разкажа за даденото място и той великолепно го илюстрира с картина. Нямаме различия помежду си и в общуването в ежедневието. Знам, че когато пътуваш с някого в чужбина, това може да доведе до сериозни усложнения, които произтичат от различията в характерите, навиците и начина, по който виждаш света, до това, кога ти се спи, дали си ядосан, дали ти е горещо и т. н. Изключително трудно е да намериш човек, с когото да пътуваш в пълна хармония и еднакво да понасяте трудностите освен радостите, които лесно се понасят.
 
– Ако трябва да пътувате с жена? Жените са много капризни и е много рисковано, особено ако отивате на място, което е скарано с цивилизацията. 
– Бих поел риска да пътувам с жена. Не мисля, че жените са по-лоши спътници от мъжете. Напротив, виждал съм жени, много по-издръжливи от мъжете. Мога с лекота да си представя пътуване с жена, особено ако тя ми е много близка. Не виждам причина да не се разбираме добре по време на едно пътуване, ако по принцип общуваме прекрасно помежду си. По време на пътуване е още по-интересно, още по-екзотично. Бих искал да съпреживея една нейна емоция, на тази хипотетична жена, с която бих пътувал. Най-хубавото на този свят е, че ви има вас, жените. Нали и вашето списание е насочено към жените?!
 
– Да, така е. А случвало ли ви се е да отидете някъде и да си кажете: „Тук искам да доведа еди-кого си.“ Например жена.
– Ооо, хиляди пъти. В Хималаите например. Но личните неща трябва да остават извън интервютата. Много обичам една фраза, която не всички мъже споделят: „Джентълменът люби и мълчи.“ 
 
– До каква височина се изкачихте в Хималаите?
– Два пъти съм се качвал. Първия път беше до базовия лагер на Еверест, на около 5400 м височина. Трябваше да се кача за 12 дни, а аз го направих за 4 дни и половина, без аклиматизация, което не е редно и е много рисковано. Но това беше през 1984 г., когато петима българи изкачиха върха. Бързах, защото от шерпите, които слизаха надолу и които срещах, разбрах, че нашите всеки момент ще атакуват върха. А то стана такава беля тогава, такова нещастие… Влязох в базовия лагер точно когато Христо Проданов беше стъпил на Еверест и беше започнал спускането, при което и загина. В палатката на базовия лагер чух последните му думи. Беше много тежка нощ. Там разбрах, че никой не е в състояние да му помогне по какъвто и да било начин, дори да го намерят. От този връх никой не може да те свали, ако ти не ходиш с двата си крака и не си служиш с двете си ръце. Това е едно от нещата, които никога няма да забравя. Защото понякога ми се сливат пътуванията, затрупаха се. Казвам си: аз колко пъти ходих там и коя година беше? Някой ден трябва да започна да търся датите по филми, защото ще ги забравя напълно. От друга страна, си казвам: има време, нека да пътувам! Второто ми качване в Хималаите беше отново от Непал, до подножието на Ама Даблам. Това е един двуглав връх, символ на страната.
 
 
 
Израел. тук е роден Исус
 
– Единствено филмите ли са вашите дневници?
– Имам и пет книги, които са излезли досега. Сега пиша един малък ръкопис за Златоград. Голям почитател съм на този град. Той е бисер в огърлицата на родопския туризъм, който се развива по един много добър, човешки начин. Та човекът, който направи този туризъм възможен, ме помоли да го напиша, и направих един малък ръкопис, който се нарича „От Коста Рика до Златоград“. Потърсих паралели между Перперикон и Мачу Пикчу; Перперикон и Пачакамак – има една такова селище, което е било оракул в древно Перу; между Татул и някои от обичаите на някогашните обитатели на Алтиплано – това са хората от племето аймара, които имат едни соларни кръгове и гробници като тракийските. Това би трябвало да излезе до края на година като един триптих, бих го нарекъл, заедно с една книжка на професор Овчаров и на професор Божидар Димитров.
 
– Как се отнасяте към, да ги наречем, новите пътешественици и техните пътеписи? Много хора пътуват, много хора пишат и правят филми.
 – Някои от тези филми или писания са съвършено повърхностни. Така можеш да напишеш материал и за място, на което не си ходил, достатъчно е да се поровиш малко в интернет. Но има и много интересни неща, които се публикуват. Така че добре се отнасям. Забавното за мен е желанието на много хора да бъдат първи, да бъдат първооткриватели. Преди години в „24 часа“ се появи публикация на едно младо момче. Заглавието беше „Българин за сефте в Бутан“. Петнайсет години преди това бях направил два филма за Бутан и безспорно съм първият, който е влязъл там.
 
– Това не са ли затворени територии – кралствата Мустанг и Бутан?
– В Мустанг не е точно така вече, но в Бутан и досега не допускат много лесно хора. Освен това там не е разрешено да бродиш из страната сам. Винаги трябва да си в организирана група или с гид. Един от жизнеутвърждаващите лозунги там е „Да пазим Бутан чист и зелен“. Страната е изключително добре съхранена и много интересна, макар и тя да се променя под въздействието на туризма. И на бутанците им трябват пари. Аз, разбира се, съм бил там много отдавна, мисля, че през 1987 г.
 
– Можете ли да направите някакъв извод за това, кое най-много ви привързва към дадено място – хората му, природата му или пък историческите и културните му забележителности?
– Не може да се каже така. Даже не бива така да се говори, защото една любов, една привързаност не се обяснява. Нещо ви грабва. Например Коста Рика, тя е едновременно една от най-красивите държавици, които съм виждал – хем имам прекрасен приятел там, и виждате, че и двете неща са верни. А казвам „държавици“, защото Коста Рика е наполовина по-малка от България.
 
– Някой беше казал, че държавите приличат на хората. Русия прилича на един човек, САЩ приличат на друг човек…
– Не бих оприличил държавите на хора. За мен хората по света са доста еднакви въпреки всички различия – религиозни, национални, цвят на кожата. Повече са общите неща помежду им. 
 
 
Тайланд, Банкок, Гранд Палас
 
– Преди интернет как намирахте местата и информация за местата?
– Това беше изключително голям проблем. Нямаше много публикации, защото кой беше ходил по тези места, за да пише?! Намирах по нещо, написано на руски, по нещо, написано на английски език. Казвал съм го и друг път, но ще ви разкажа за един човек, защото е хубаво да се възкреси споменът за него. Навремето имах интернет в лицето на полиглота Светослав Колев – един невероятен човек, който си служеше с над 40 езика, много от които редки, говорими от стотина хиляди души. Този човек поддържаше огромна кореспонденция с хора от цял свят, заради което имаше проблеми с Държавна сигурност. Той ми го е разказвал. Един негов германски приятел, с когото се запознали с писма, го поканил на гости. Колев си подал документите, но паспортът му не излизал. Оказало се, че има донос срещу него, като поводът за доноса бил голямата му кореспонденция с чужбина. А той си общуваше с носители на Нобелова награда, пишеше си редовно с Агата Кристи. Невероятен човек. Живееше на „Дондуков“ и апартаментът му беше изцяло задръстен от книги. Много хора, които тръгваха на път, ходеха при него. И Петър Берон, и Дончо Папазов… Веднъж отидох при него и му казах, че ще пътувам за Азия – Индия, Непал, Пакистан, Бутан. Той каза: „Да, ще ти подготвя някои неща.“ Получих от него няколко спретнати папки, в които имаше много полезни неща. Аз ги пазя и до днес. Едната папка беше озаглавена „Азиатски протокол“ и беше прелюбопитна като съдържание. Имаше изключително полезни съвети. В някои зони, които бяха точно описани, не бива да се дава храна с лявата ръка на някого, защото тя се счита за мръсна, понеже с лявата ръка там извършвали някои хигиенни процедури. Когато пък се минава покрай свещените стени, т. нар. мани, трябва да се минава така, че те винаги да остават от лявата ти страна, а не от дясната, което се счита за оскърбление на божеството. А такива стени дал господ в Азия и аз веднъж сбърках. Момчето, което ме придружаваше, един шерп, веднага ме помоли да се върна и да мина от лявата страна. Разбира се, добре е човек да е в съгласие с боговете на онези земи там.
 
– Какво най-често питате хората?
– Обикновено разпитвам за местни обичаи и нрави. Понякога не питам, а просто слушам, защото, когато срещнеш човек като Тенсинг Норгей, който е първият човек, изкачил Еверест заедно с Едмънд Хилари… Та, ето, него само го слушах, защото той беше много, много интересен човек. Филмът ми за него се казва „Тигърът на снеговете“, каквато всъщност титла той има. Това беше през 1984 г. Отидох до Дарджилинг, където той живееше високо в Хималаите, и му гостувах няколко дни на тибетската Нова година. Той не можеше да чете и пише, но беше издал книга, която също така се казва „Тигърът на снеговете“. Норгей започнал да учи говорим английски език и е разказал своя живот на английския географ Джеймс Улман. След като Улман записва спомените му, междувременно започват за Тенсинг да превеждат книгата на непалски и той казал: „Да, точно това исках да кажа.“ Така е създадена тази много интересна книга, която съдържа неговите възгледи за света, за хората, за религията, за върховете.
 
– „Ревът на хилядите тигри“ – чела съм, че така шерпът Тенсинг нарича бурите под Еверест. Вие какво си спомняте от това, което той ви каза?
– Много неща. Сигурно два часа мога да ви цитирам по памет.
 
– Кажете нещичко.
– „Много от нашите лами наистина са свети хора, които знаят много тайни, но сред тях има и такива, на които не бих поверил стадо якове, камо ли човешки души. И те са станали такива само за да живеят по-добре, без да правят нищо.“
„Аз шест пъти тръгвах към великата богиня Джомолунгма и тя едва на седмия ми позволи да стъпя на челото є.“
„Аз съм дълбоко религиозен човек, вярвам в бога, но не смятам, че тази религия е единствена. Защото се срещах с много хора от цял свят, отдавна знам, че планините не са населени от демони и че не ние, будистите, сме единствените, които имат право. На този свят има място за всички вероизповедания и всички хора.“
„Аз съм роден от утробата на Непал, израснах на коленете на Индия и съм колкото непалец, толкова и индиец.“
Невероятен човек, аз съм във възторг от него. Срещнах го по-късно, когато се качвах пак нагоре към базовия лагер на Еверест, а той водеше група американци и беше вече на 70 години, мисля. Беше прекарал нощта в една палатка. После срещнах и Хилари в едно селце, където каца самолетът, високо в Хималаите, на 2800 м височина. Хилари беше дошъл там, за да открие училище. Хилари направи много за Непал, макар че преживя една лична трагедия там. При кацане с такъв малък самолет загиват жена му и дъщеря му.
 
– Вярно ли е, че предимно в планината човек може да срещне хубави добри хора?
– Планината е по-сурова и е нормално там повече да си помагат хората, но навсякъде може да попаднеш на добри хора.
 
 
Богати и щастливи хора са всички, които са заставали до Тенсинг Норгей – първият човек, изкачил Еверест заедно с Едмънд Хилъри  
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ