Tyxo.bg counter

СТЕФАН ВЪЛДОБРЕВ

За Стефан Вълдобрев светът е по-голям
 
Разговора води Теодора СТАНКОВА
Снимки © BeLight studio
 
Визитка
Стефан Вълдобрев е роден в Стара Загора. Завършва НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на Крикор Азарян и Тодор Колев. Има над 35 роли на театрална сцена, участвал е в много игрални филми, композира оригинална музика за над 70 театрални постановки, 10 игрални и 6 документални филма. Сред ролите му в театъра са Иван Карамазов в „Братя Карамазови“, Дон Жуан в „Една любов на Жуан“, Шута Фесте в „Дванайсета нощ“ и много други. Има издадени 8 албума с авторски песни. Съвсем наскоро излезе и саундтракът към „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Сред многобройните му награди са: две филмови награди „Златна роза“, театрална награда „Икар“ и „Аскеер“. През 2007 г. завършва специализация по филмова режисура във филмовата академия FAMU в Прага, Чехия.
 
 
 
Стефан Вълдобрев е избрал да усеща всяко нещо в живота си като чудо. Той е истински артист по душа и притежава таланта да претворява действителността в творби – истински и емоционални. Актьор, композитор, музикант, за него е без значение от коя страна на камерата ще застане и е без значение дали ще избере да се изразява чрез музика или чрез слово.
Дефиницията, която той сам дава за гениалност, му отива и на него, макар че се опитва да посреща похвалите равнодушно. Вдъхновението обаче винаги посреща със запретнати ръкави.
 
– Казват, че музиката е първият „език“ – преди словото, преди религията. Чрез музиката ли се изразяваш най-добре?
– Не. Изразявам се добре чрез всичко, с което се занимавам, без значение дали е музика, кино или театър. Когато пиша текст, също мисля, че се изразявам добре. Даже имам самочувствие, че моите текстове за песни са най-добри. (Смее се.) Извинявам се за тази нескромност, но като гледам какви бози се стъкмяват за разни парчета… Аз по три месеца търся една дума, преди да запиша песента, за да съм сигурен, че е точната.
А в последно време това, към което силно се стремя, е да се науча да се изразявам и чрез лицето си. Говоря за кино. Това ми е голямата тръпка през последните 3–4 години. И е нещо прекрасно. Последният филм, който снимах това лято, е „Стъклената река“ с режисьора Станимир Трифонов. По време на снимките ми беше толкова приятно, че дори се уплаших в един момент. До този момент, винаги когато светнеше червената лампа на камерата, започвах леко да се стягам. А този път беше точно обратното. Преходът на камерата между неработен и работен режим се получаваше в абсолютно легато. Когато тръгнеше камерата по време на снимки, се чувствах като с любовница.
Имаше и много драматични сцени, налагаше се да минавам някои граници. Но въпреки всичко ми беше адски приятно. Всичко много зависи от режисьора. Станимир е супердискретен. Операторският екип – Емо Христов и неговите хора, също. Вече снимам четвърти филм с тях и нямам никакви притеснения. Те са там, а все едно, че ги няма.
 
– А как се чувстваш зад камерата?
– Зад камерата също ми е прекрасно. Чувствам се удобно, знам какво да правя с нея. Когато взема камера, светът се събира в някакъв кадър, а аз имам вътрешно усещане, че знам как да я разположа така, че да кажа нещо. Не знам. Чувствам се като в детската градина. Като дете в магазин за шоколадови изделия. Всичко ми е адски забавно, суперлюбопитно, суперинтересно.
 
– Как запазваш това чувство свежо?
– Просто се занимавам с различни неща. Постоянно променям нещо.
 
– Колко голям е светът на твореца?
– Светът е голям. Сигурно е голям, колкото е голяма мечтата на твореца. Аз искам нещата, които правя, да радват хората и да имат смисъл за тях, да ги вълнуват.
 
– В моменти на слава и популярност не загубваш ли някои свои мечти? Какво става, когато мечтата ти се сбъдне?
– Да, тя се сбъдва, но само на 111 хиляди квадратни километра. Моята мечта обаче е по-голяма, може да се разпростре на повече квадратни километри. Искам това, с което се занимавам, да има смисъл за много хора по света. Искам да правя много хубави песни и много хубави роли. И да знам, че когато направя нещо тук, то ще има значение и за останалия свят. От 4–5 години работя в тази посока. 
 
– Кога си се чувствал най-добре?
– Може би като малък. Когато в Стара Загора идваше циркът. На мен детството ми е минало на улицата. Въобще не се прибирах вкъщи след училище. Живеех в един триъгълник – между стадиона, където тренирах футбол, площадката, където строяха цирка и лунапарка, и киното, което беше наблизо. Просто съм се самозабравял в тоя триъгълник – кино, цирк и стадион. Училището беше между другото. Родителите ми насила са ме карали да свиря, за което сега, разбира се, съм им благодарен.
 
– А кой те насочи към академията в Прага, където се дипломира като режисьор?
– Прага е едно мое решение, с което много се гордея. Ако човек иска да учи кино, трябва да отиде на място, където има такива кинотрадиции. FAMU e в тройката на европейските киноучилища, там са завършили камара любими режисьори като Милош Форман, Иржи Менцел, Емир Кустурица и други. Имах възможност да науча страшно много нови неща. Освен това Прага е много красив и спокоен град.
Не отидох там с намерение да не се върна, а с намерение да направя контакти, да науча занаят, за да продължа. По отношение на Прага аз нямам усещане за връщане–заминаване. Наистина. И всеки път, когато ходя в Прага, се чувствам не като че отивам, а като че се връщам. Когато някое място ми хареса, аз се чувствам, като че се връщам там. Такова усещане имам и за Рим. А най-любимото ми място на планетата, от местата, на които съм бил, е Тоскана. Феноменално красива и уравновесяваща е!
 
– Печелиш награди по всички фронтове… Кога човек се научава да вярва в себе си?
– Да вярва в себе си? Много е тънко. Първо трябва да види, че публиката му е вярна. После трябва да спечели доверието на колегите си от бранша. И третият фактор е така наречената критика. Когато минеш през всичко това, започваш да вярваш в себе си.
 
– Горан Брегович беше казал, че талантът е като паста за зъби – трябва да го натиснеш, за да излезе. При теб как е?
– Все едно, че е казано за мене. Може и никой да не ми повярва, но аз съм толкова мързелив човек, че ако няма кой да „изстисква“ пастата, както е казал Брегович, с нищо няма да се занимавам. Ако няма краен срок, ако няма някой, който да звъни постоянно, за да пита какво става, докъде съм стигнал, аз просто ще си седя вкъщи, ще пия червено вино и ще гледам мачове. Мога и с нищо да не се занимавам. (Смее се.)
А иначе съм амбициозен… Когато се наложи, запретвам ръкави. Когато проектът е мащабен и летвата е вдигната високо, амбицията ми става също голяма. Такъв беше и случаят със записите за филма „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Мисля, че те бяха най-трудните в живота ми. Повече от 80 души музиканти записваха паралелно в 5 студиа. Постоянно нещо се отхвърляше, нещо се променяше в търсене на по-подходяща картина. В продължение на 2–3 месеца спях на един диван, а около мен всичко беше в ноти. Лягах си към два-три часа през нощта, но това не беше спане, а някакво полубудно състояние на мислене. Събуждах се към шест-седем сутрин и продължавах оттам, докъдето бях стигнал. Лягах си да спя с високо вдигната ръка нагоре, защото не можех да дишам от нерви. Сякаш невидим пояс бе стегнал гръдния ми кош, и аз, за да мога да заспя, си вдигах ръката нагоре. Сега го казвам със смях, но тогава хич не ми беше смешно. Не знам защо си причинявам всичко това. Чудя се дали си струва.
 
– Струва си, разбира се. Може би цената е жестока, но си развълнувал много хора.
– Сигурно само затова си струва.
 
– Каква е твоята дефиниция за гениалност?
– Като слушам някаква гениална музика или чета нещо гениално, имам усещането, че това не е направено от човека. Човекът просто е бил проводник, бил е фуния, в която някой свише е спуснал информация. А изглежда така, все едно всеки момент и ти можеш да го направиш. Това го чувствам, когато слушам Бетовен, Моцарт, когато чета Шекспир. То не е man-madе. То е нещо свише.
 
– А ти какъв си?
– Със сигурност любопитен. Наистина, всичко ми е любопитно. Когато бях в Прага, всяка вечер си лягах с приятното чувство, че през изминалия ден съм научил нещо ново. Чувствах се суперприятно и си казвах: „Ето сега съм по-добър от вчера, защото съм научил нещо ново и интересно. И заспивах с надеждата всеки следващ ден да е така.
Другото не знам точно какво е, но за мен е едно и също. Бих го определил като търпение, наклонена черта, нетърпение (търпение/нетърпение). Оказва се, че имам търпение. И зодията ми го предполага, Телец съм. Но според всички наоколо съм страшно нервен и нетърпелив. А то е, защото аз просто искам всичко да става бързо. При мен положението е като в една песен на „Куин“ – I want it all I want it now.
 
– Какъв е твоят имидж?
– Не съм много по имиджите. Има хора, които мислят как да се представят и как да се държат пред телевизията, а отблизо са съвсем други.
 
– Една скрита камера ти бяха спретнали преди време по телевизията за откраднати авторски права. Друг на твое място би ругал, би трещял. Ти само тихо се ядоса…
– О, много неприятности имах с тази скрита камера. А ако питаш за ругаенето, не съм такъв светец, псувам си яко, като всички артисти. Истината е, че в онзи момент до мен имаше възрастен човек, когото познавах отскоро – свекърът на Мая Бежанска. После, като разбрах, че това е скрита камера, му благодарих специално, защото присъствието му ме спаси от изричането на такива каруцарски псувни…
 
– А капризен ли си?
– Всеки актьор е капризен. Капризен съм, но не за друго, а защото си мисля, че след петнадесет години работа нещата трябва да са ясни. Ходих например на някакво турне в Хасково, където ни настаняват в някакви студентски общежития. Ама, как е възможно?! Идват актьори на турне и ги настаняват в студентски общежития?! Едната стая – на единия етаж, а другата – на другия. В първия момент си помислих, че е скрита камера това! В такива ситуации това каприз ли е? Аз не съм някакъв глезльо, свикнал съм на много спартански условия. Разбира се, обичам лукса. (Смее се.) Голям кеф ми е хотелът, в който съм отседнал, да е с четири-пет звезди. Какъвто беше в Италия сега през ноември месец. Бях там за снимките на един италиански филм. Всичко беше перфектно. Летях заедно с Христо Шопов, а на летището ни чакаха два мерцедеса – един за него, един за мен. Но и с един да бяха дошли, нямаше да се сърдя. (Смее се.)
 
– Сега се връщаш от турне за представянето на филма „Светът е голям…“. Как ви посрещнаха хората? Останали ли са киносалони в България?
– Българските градове са много различни, но общото между тях е, че хората абсолютно са загубили навик да ходят на кино. „Да отидем на кино?“ вече не е част от мисленето им, няма такава фраза.
Последно бяхме в Ботевград. Там навремето е имало голямо кино със 700 места, открито е от Сергей Бондарчук с „Война и мир“. В момента всичко е сепарирано в бингозали и кафенета. Останал е един малък киносалон с 60 места. Тъжно… Ето, аз живея близо до кино „Левски“. До ден днешен не мога да разбера защо кино „Левски“ не е кино, а е нищо. От 4 години е нищо! А бяха 3 прекрасни зали, слизах до киното по джапанки. Или пък кино „Сердика“, което също е нищо. Хубаво – решили да го направят нещо ново след време, но дотогава да бъде кино! Къса ми се сърцето направо. Не разбирам от бизнес, аз съм малко старомодно романтичен.
В Русе, града с първата прожекция в България, въобще няма кино. Там опънали едно платно в сградата на театъра, за да прожектират филма от дивиди. И други действащи културни центрове като Ловеч, Хасково, Сливен също нямат действащи кина. Живеем в 2009 година, в началото на XXI век!
 
– Не си ли оптимист?
– Люшкам се в двете крайности – в един момент се заразявам от ентусиазма на Стефан Китанов, който, обикаляйки по малки места, се вълнува колко зрители са дошли – с един повече или с един по-малко. След такова супервъзрожденско поведение мога да изпадна в тоталната крайност. Налягат ме съмнения, казвам си: „Чакай малко. Ако няма необходимост? Ако хората имат необходимост да си гледат чалга телевизии, а не кино? Защо трябва да им се тика нещо насила пред очите?“
 
– Как преценяваш баланса между комерсиалното и некомерсиалното?
– Стремя се да живея достойно, без компромиси. На ръба е и е малко трудно. Аз живея финансово достойно, намерил съм начин да се издържам и от музика. Но разбирам и моите колеги, които се появяват в някакви реалити простотии и клипове по телевизията. Обаче за мен това е безумно и нечестно. Не бих направил нещо само за да обслужвам комерсиални суети. Справям се, без да правя компромиси. И се надявам това по някакъв начин да ми се отплати.
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ