Tyxo.bg counter

СТЕФКА СЪБОТИНОВА

Стефка Съботинова: "Мене чака песента"
 
от Мирослава ИВАНОВА
 
февруари, 2010 г.
 
 

© Пресфото БТА, снимка Бисер Тодоров
 
Пред дома й има малък параклис, на балкона й се вее българското знаме, а къде си държи пушките – по-добре е да не питаш. Народната певица Стефка Съботинова е отличен ловец и много точен стрелец.
Казват, че Филип Кутев я е слагал най-отпред в редиците на ансамбъла. Като я видях, си помислих, че една жена трябва да остарее, за да разбере дали е хубава. Красива е била, и е красива.
Не очаквах, че впечатленията ми за нея ще започнат да се трупат още преди да съм прекрачила прага й. Другото, което не очаквах, бе, че докато разговарям с певицата, непрекъснато ще се сещам за моята баба. Един ден всички разбираме какво означава да плачеш за баба си. Както и какво означават думите на другите: „На баба си приличаш, на баба си приличаш.“
 
– Нашето списание се казва „Бела“…
– От родопските песни най-много обичам „Бела съм, бела, юначе…“ Не забравям хубавите родопски песни и изпълнителите им. Една Радка Кушлева. Как да я забравя, когато тя беше славеят на Родопите?
 
– Да започнем от родното ви село…
– Моето село беше като английски двор. Цялото потънало в зеленина. Къщите бяха разположени на венец, а от Сакара идваше река Дуван дере. Целия свят съм обиколила, не съм видяла такъв пясък, какъвто имаше нашата река. Златен пясък. Ние живеехме на края на селото, в богатска къща с 12 декара двор. Половината двор беше с черници, еднакво орязани. Такава красота. Отпред дворът ни опираше до герена – мястото, където пасат селските животни. Насред селото бяха училището, общината и кооперацията, така се наричаше единственият магазин. Много красиво беше селото ми. И чисто, чисто.
 
– Откъде идва името му – Розов кладенец?
– Гробищата бяха на една височина, където растеше и розово цъфтеше дива шипка. До самата нея имаше кладенче с много чиста и студена вода. Минал през селото един турчин, ожаднял, казали му там да отиде да пие вода. Той отишъл, пил вода и като видял шипката, цъфнала в розов цвят, казал: „Това село ще се казва Гюл бунар (розов кладенец от турски – бел. ред.). Селото отдавна е превърнато в язовир и половината му население е изселено в с. Гълъбово, половината в – с. Оброчище.
 
– Като че ли не е било…
– Така е, мойто дете. Много неща заличиха.
 
– Какво друго си спомняте от онези времена, от детството?
– Израснала съм при баба си Добра. Другите по цял ден бяха по нивите. Миличката, като трябваше да сготви вечеря за много хора, защото идваха и ратаи да работят, казваше ми: „Какво да сготвим ма, баба? И аз викам: „Ами, две кокошки.“ А дворът – пълен с кокошки. И тя казва: „Ти знаеш ли, че ме спаси? Ей сега ще заколя две кокошки“. Вечерта, когато всички казваха колко хубава е манджата, баба ми викаше: „На Стефка се благодарете. Тя ме подсети.“
 
– От баба си ли учехте песните?
– От моята баба Добра. Сега, като професионалист, мога да оценя каква певица е била баба ми. Тя беше уникална. Може би няма да се роди такава. Толкова ми е мъчно за нея… Спомням си всяка песен, която баба ми е пяла пред мен. Аз съм я карала: „Бабо, пей!“ Понякога плачеше и пееше. Тя беше извор от песни. И всичките са балади. Все разправят за нещо, не са ограничени песни. Приличат на легенди, разказват истории и са тъжни. Особено бавните. Бавните песни са тъжни.
 
– Сигурно ви се е случвало да се разплачете на сцената?
– Няма песен от моите бавни песни, която да не ме разплаче. И на сцената съм се разплаквала. На един концерт в зала 1 на НДК казах няколко думи, стана ми мъчно, разплаках се и хората започнаха да плачат.
 
– Какво казахте?
– Казах, че аз си отивам от този свят, но си отивам излъгана. Защото… Знаете властта каква беше. „Не разрешавайте вас да ви излъжат…“ Това казах на хората и цялата зала плачеше. Аз видях. А после толкова много цветя получих, че букетите се натрупаха като купа.
 
– Вашият живот на каква песен прилича?
– Моят живот не е бил само песен, имало е много мъка в моя живот. Развеждала съм се. Баща ми го убива камион, майка ми остава вдовица на 55 години. Но природата ми е дала много. Веднъж, бяха ме поканили в националното радио, и на откритите телефони се обади един професор и каза: „Госпожо Съботинова, целувам ви ръка. Вие сте българската икона.“ Много пъти заставам пред иконите, които имам, и казвам: „Господи, благодаря ти, че ми даде глас, толкова много радост и толкова много късмет, макар че не всичко съм заслужила.“ Аз съм много вярващ човек. Този параклис долу сама съм го направила. Определила съм на кого го завещавам, кой да се грижи за него, когато един ден си отида от този свят.
 
– А песента? Кой ще я поеме песента?
– Няма да съм жива да предам песните на правнучката си. Дъщеря ми пее хубаво и внукът ми пее хубаво, но не могат да възприемат нещата така, както аз съм ги възприела от баба си.
 

© Пресфото БТА, снимка Елена Дикова

 
Медалистите от олимпийските игри в Атина са посрещнати на летище София от официални лица, приятели и роднини. За тях пее Стефка Съботинова.
 

 

– Хората ви обичат…
– За мен всички хора са добри. Обичам всички хора и те ме обичат, доколкото го виждам сега, когато всички се интересуват от мен. Но човек не може да гадае за бъдещето какво ще бъде. Засега всички ме обичат. Един младеж веднъж ме пита: „Лельо Стефке, какво ще кажеш за бъдещето?“ – „Не знам дали ще обичате толкова, колкото сега ме обичате.“ – „Винаги ще те обичаме. Винаги ще те обичаме.“
„И да ме обичате, аз няма да чуя, защото няма да съм жива. Никой не е вечен на този свят.“ – „Ти няма да умираш!“, казва той. „Добре, няма да умирам. Обещавам!“
 
– Кои песни изпълнявате сега най-често?
– Които поискат.
 
– Знаят ли какво да искат?
– Знаят. Понякога искат песни, които съм изпълнявала, когато съм била млада. Аз много неща забравям вече, но песните не ги забравям. Скоро ме молиха да изпея „Петлите пеят, съмна се“. Записа на тази песен съм го правила, когато съм била на 25 години. Веднъж, бях на турне във Франция, изпях „Паша на Стоян говори“. Тогава зад кулисите дойде да ме намери един българин, който е много забогатял във Франция, и ми подари мотор. Първо ме покани в един огромен салон. Аз отодох с двама придружители и като минавахме покрай моторите, всички ме питаха кой ми харесва най-много. Посочих един мъничък, но не се сетих защо ме питат. Моите придружители после ми викат: „Как може да си такава будала? Защо не избра голям мотор? Ти и без това няма да го караш.“ Аз се амбицирах и викам: „Чакайте аз да ви кажа дали няма да го карам.“ Като се върнах в България това беше първата ми работа – да се науча да карам мотора“.
 
– А за пушките! Я кажете за пушките!
– (Смее се.) Оборудвана съм добре. Стрелям много точно. Сега ще ви разкажа една история да се посмеете малко. Бяхме на турне из България. В един от градовете имаше стрелбища. Нали си спомняте стрелбищата от едновремешните панаири. Певицата Стояна Лалова, бог да я прости, ми вика: „Слушай, дай да отидем да стреляш.“ Отидохме на едно стрелбище. По едно време човекът вика: „Стига! Стига! Ще ми вземете всичките подаръци.“
 
– Знам, че се водите от максимата „Рано пиле рано пее“. Да не би и насън да пеете?
– Когато се събудя от сън, много песни се въртят в главата ми. Много често сънувам баба си Добра. Тя ме събужда в съня ми… Казва ми: „Стани и ще ти кажа една песен.“ Веднъж без мелодия ми каза една песен. „Мари Яно, бюлбюл Яно. / Яна плаче на два дола, / на два пътя, на два пътя кръстопътя.
Бре Боже, мили Боже, / няма ли някой / да дойде от тази земя широка, / да дойде да ме отърве / от тоя дели делия. / Всяка ми вечер донася / кървави ризи да пера, /юнашки глави да крия.“ Започнах да се чудя каква мелодия да сложа на тази песен. А баба ми казва в съня: „На тази песен ти ще й сложиш музиката. Както Ганчовица плачеше над Минчо – тази мелодия ще сложиш.“
Баба ми имаше предвид една история от нашето село. Преди години убиха едно момче на мегдана. Трима братя го убиха. Убитото момче беше едно на майка си Ганчовица. Майката как плачеше на гробищата… Виеше. Така дойде песента „Мари Яно, бюлбюл Яно“.
 
– Защо „Притури се планината“ се изпълнява със съкратен текст?
– Изхвърлиха сестрата още едно време, когато бяха забранили бавните песни да се записват до края. За да намалят песента – отхвърлиха сестрата. Но аз я знам със сестрата.
 
 

Марсел Селие
Марсел Селие е минен инженер, който пристига в България по работа в началото на 50-те години на миналия век. За щастие този човек обича музиката и се влюбва в българската фолклорна песен. Точно в годините, в които Селие идва у нас, се създават много от станалите известни по-късно женски хорове, които изпълняват български фолклор. Първият хор, който разнася по света славата на нашата народна песен, е Държавният ансамбъл за народни песни и танци, който по-късно приема името на своя диригент и композитор Филип Кутев. В този ансамбъл Стефка Съботинова пее повече от десет години. През 1965 г. става солистка към редакция „Народна музика“ в Радио София. През 1975 г. Марсел Селие продуцира първия албум с народни песни, които са изпълнени от певиците в хора на БНР. Албумът се казва „Мистерията на българските гласове“. Стефка Съботинова пее в състава на радиото, който по-късно приема името „Мистерията на българските гласове“. Не по-малко любопитна и славна е съдбата на втория албум, продуциран от швейцареца. С него „Мистерията на българските гласове“ получава най-престижното музикално отличие, награда „Грами“, присъждана от Националната академия за изкуство и звукозапис на САЩ.

 

– Разбирам, че съвсем скоро сте били в Швейцария, гостували сте на Марсел Селие. Какъв човек е той? Какво си говорихте с него?

– Много е остарял вече горкият. На мен ми стана жал, като го видях, а той се разплака, като ме видя с бастун. Катрин, съпругата му, ми каза: „Стефка, Марсел плака, защото ти видя бастуна.“
 
– Кога го видяхте за първи път?
– Това беше първата ни среща.
 
– Какво дължи българската песен на този човек?
– Песента нищо не му дължи. Но той смята, че й дължи. Той се сблъска с много неща тук, в България…
 
– Може ли да се стопли човек на обичта на народа?
– Топли народната обич и не само тук, в България, но и по света. Защото аз съм обиколила целия свят.
 
– Къде са най-сърдечни хората?
– Най-сърдечни са в чужбина. При последното ходене в Швейцария, вървят три момчета срещу мен. Опитаха се да запеят нещо, за да покажат, че са ме познали. Хванаха ми ръцете и започнаха да ги целуват. Нашият фолклор е най-тачен в Западна Европа. Каквото нашият народ е сътворил, никой народ не може да създаде, но никой у нас не може да си представи колко скъпа за България е нашата бавна народна песен. В чужбина най-много харесват бавните народни песни.
 
– Каква трябва да бъде една жена? Какви бяхте вие навремето?
– Жената трябва да уважава мъжа си. Някогашната жена е робиня на мъжа си. Сегашните не са робини, а са воеводи. Сега жените са командабашийките. Едно време аз мога да си кажа мнението, ако го приемат – приемат, ако не – не. Сегашните жени са много упорити, налагат се. Много са настървени. Гледат да обсебят мъжете си до такава степен, че да ги умопомрачат. Една друга история ще ви разкажа. За прабаба ми Неделя, свекървата на баба ми Добра. Баба Неделя ходела с шарен пояс, вълнен, тъкан, слага се върху сукмана. Когато баба ми е носила пояса, от едната страна в него имало сребърно павурче с мастика, от другата страна – барабанлия пищов. Баба Неделя организирала други жени от селото, които с 12 магарета с дисаги, пълни с храна и с дрехи, стигнали чак до одринския фронт. Не знам колко време са пътували с магаретата от нашето село до Одрин. Но са стигнали и моята баба ги е водила. Намерили са си войниците, нахранили са ги и са се върнали обратно. Коя жена сега ще го направи?
 
– Жена воевода ще го направи. Вие сте воевода също. С пушките, с мотора, че даже и с песента. Чак толкова лошо ли е да е воевода една жена?
– Не е лошо, защото човек се чувства самостоятелен. Неподчинен на никого. Може би затова съм се развела, защото не обичам да ме командват. Аз сама се командвам. Сама си изкарвам хляба. Не завися от никого.
Стефка Съботинова черпи с кафе и кекс за здравето на правнучка си, която се е родила само преди няколко дни. „Дано господ й даде глас“, нарича прабаба й.
Впечатленията за Стефка Съботинова не спират да се трупат дори когато напуснеш дома й. „Вие отивайте в колата, аз се качвам да поздравя Стефка и слизам веднага!“ – ми каза таксиметровият шофьор, когото повиках. Потъна във входа, след малко се върна и каза: „Със Стефчето сме лични приятели. Нейният мъж се е казвал Станимир, като мен.“ После започна да търси нещо в жабката на колата и извади една нейна снимка с автограф. Пишеше: „На Станимир – където ходиш, да хилядиш! Господ да те благослови!“
Гледай ти какви неща се случват, казвам си на ума. Колко е лесно да срещнеш хора, за които тази жена е икона. Но не защото светът е малък, а защото песента й е голяма и всяка песен излиза от нея хубава. Какво ли ще излезе от моя текст за нея? Още въртя в ръцете си диктофона и си мисля, че нашите уреди за записване приличат на апаратите в колите на таксиметровите шофьори. Ако не ги включиш – напразно си работил. Но и да си го включил – пак може напразно да си работил. Вече знам какво точно има предвид Марсел Селие, който казва, че когато пее, човешкият глас е по-красноречив, отколкото когато говори.
Най-ценното в моя запис си остава песента. Докато бях в дома й, тя на два пъти запя. Когато започна „Яно мари, бюлбюл Яно…“, се разплака и спря. После каза: „Стана ми мъчно за баба ми“…
На баба си прилича. На баба си и на прабаба си. Стефка Съботинова. Барабанлия жена. Дори светът да се притури, нея я чака песента.

 
 

© Пресфото БТА, снимка Евелина Андреева 
В звукозаписно студио
 
 
 

 
Притури се планината,
че затрупа три овчаря,
три овчаря, три другаря.
Първи моли: "Пусни мене,
мене чака първо либе."
Втори моли: "Пусни мене,
мене чака мойта сестра."
Трети моли: "Пусни мене,
мене чака стара майка."
Отговаря планината:
Ой ви вазе, три овчаря,
либе жали ден до пладне,
сестра жали до година,
майка жали чак до гроба.
 
В изпълнението, което ние всички познаваме, се пее за „два овчаря“. Всеки познавач на фолклора би забелязал нарушената структура на текста. Освен това народната песен обикновено споменава винаги заедно трите жени, които стоят в сърцето на всеки мъж – майка, сестра, невеста.
Марсел Селие купува песента от БНР и я предоставя на французина Жаки Анона. Обработена от Анона и изпята от Стефка Съботинова, „Притури се планината“ добива онази своя звучна цялост, с която я познаваме всички ние. Небезизвестен е и фактът, че песента звучи във филмовия супер хит „Исус от Монреал“. 

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ