Tyxo.bg counter

СТРАХ ЛИ НИ Е ДА ПОРАСНЕМ?

Страх ли ни е да пораснем
 
август, 2012 г.
 
Какви асоциации предизвиква думата „порастване“ – сериозност и отговорност или желание за свобода на действията? Тези, на които мисълта за порастване навява униние и тъга, виждат в него само край на безгрижната младост. А те наистина ли са възрастни?
 
 
© Darko Komorski / www.123rf.com
 
Възрастният е способен сам да взима решения, да избира между няколко алтернативи. За разлика от подрастващите възрастният човек е в състояние да издържа на вътрешно и външно напрежение и да действа и прави избор в конфликтни ситуации. За социолозите ключов показател за самостоятелност е отговорът на въпроса, заедно с родителите си ли живеете, или отделно от тях. В този смисъл порастването става към 24–25-годишна възраст, когато повечето млади хора заживяват отделно. По редица критерии съвременните подрастващи порастват по-рано: например в сексуално отношение или като потребители на стоки и услуги. Но като цяло днешните младежи порастват по-късно, отколкото връстниците си преди 20–30 години.
Родителите толкова се тревожат за безопасността на децата си, че се боят да ги отделят от себе си. Встъпването в брак и раждането на деца стават все по-късно. И макар че
 
пробните бракове
са все по-срещано явление, зад тях често се крие бягство от отговорност. Младите хора по-рано започват да работят, но им е по-трудно да постигнат финансова самостоятелност. Студентите и младите специалисти упорито си търсят работа по специалността и са готови да се трудят безплатно заради препоръка, с която впоследствие да получат твърдо работно място.
 
Трябва ли да порастваме
Какво означава това да си пораснал? И кога човек се оказва такъв? Много хора мечтаят да изживеят живота си, без да го взимат на сериозно.
Младостта е идеализирана. Към младите са ориентирани повечето рекламни послания, а възрастните нерядко ги копират, защото сериозността се сравнява със скука. Затова и не бързаме да пораснем, но често към 40-годишна възраст с голяма изненада установяваме, че е настъпила зрелостта.
За щастие е невъзможно да бъдем възрастни винаги и във всичко. И макар да си оставаме частично деца, необходимо е да открием
 
баланса между играта и отговорността
„Нямам ни най-малка представа, как и кога съм станал възрастен, макар да не се чувствам нито дете, нито инфантилен – пише френският философ Андре Конт-Спонвил. – Никога не съм си мислил, че детството е щастлив период. Да стана възрастен за мен означаваше окончателно да избера щастието като противоположност на детството.“
Порастването не е събитие, а процес, работа
 
постепенен и незабележим преход
Възможно е ние да искаме да се разделим с детството, но готови ли сме да бъдем възрастни? На всекиго (на колкото и години да е) му се е случвало да се уплаши, че няма да се справи в дадена ситуация: „Аз – възрастен?! За щастие не съм.“ Не се ли превръщат възрастните в изчезващ вид, след като сериозността и зрелостта не се ценят много напоследък?
 
Границите на живота
Порастването е факт, елемент от личната биография, вътрешно усещане, което може да бъде регистрирано във всеки възрастов момент. Според общественото мнение, преминавайки границата на 16–24 години, ние ставаме възрастни. Тези граници примерно съвпадат с получаване на паспорт и право на гласуване. Днес обаче активно и даже агресивно младостта се удължава за сметка на порастването – тийнейджърите до 20-годишна възраст отказват да порастват и смятат себе си за деца. Много специалисти предричат постепенното изчезване на понятието „пораснал“.
 
Възрастните не стареят, децата не растат
Много от 40-годишните отказват да се признаят за възрастни – за тях това значи да се признаят за стари. И рекламните послания ненапразно се целят в младежката аудитория… Можем ли да дадем точно определение на понятието „възрастен“? Възрастният човек обикновено ни се струва скучен и разумен. Той сякаш е част от свят, изтъкан от ограничения и притискащи правила за спазване. Същият като този в представите на Пипи Дългото чорапче, описан в книгата на Астрид Линдгрен: „Възрастните никога не са наистина весели. Те си развалят настроението за всякакви глупости.“ И все пак това да си възрастен си има свои радости, своя хармония. Възрастен е онзи
 
който не се нуждае от родителите си
и от някого за опора. Той е щастлив сам със себе си. А ето и определението на Андре Конт-Спонвил: „Порастването означава вярност на детството и едновременно с това отказ от стремежа завинаги да останеш в детството.“
Този отказ за много от нас е много труден. Пред очите ни изчезват общоприетите граници между подрастващите и „младите възрастни“, които продължават да слушат същата музика, да носят същите дънки и маратонки. А децата в същото време все по-често не могат да си позволят да излязат извън родителския дом (заради скъпите жилища). Или отделяйки се за малко, пак бързо се връщат в семейното гнездо.
Много възрастни деца получават финансова помощ от родителите си („Нека първо се изучат, а после ще започнат да работят“ – си мислят самите родители.). А и защо да бързат, като според все по-често споделяното обществено мнение на 40 години животът едва започва?!
 
(…)
 

 

ПЪЛНИЯ ТЕКСТ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА БЕЛА ИЛИ В ЕЛЕКТРОННИЯ ВАРИАНТ ТУК

Публикувано в Здраве, Часът на психотерапевта
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ