Tyxo.bg counter

Съдба на име Джаклин

Съдба на име Джаклин
от Иво ИВАНОВ, Канзас
октомври, 2009 г.
Иво Иванов е направил тази снимка от снимката в болницата „Слоун–Кетеринг“ в Манхатън. После е написал този текст, в който освен всички важни изречения има и едно, в което се казва, че „спортистите са герои в очите на децата“…
Никога няма да научим точно кога и в кой ден, но в даден момент, преди 10–15 години, човек, чието име също никога няма да научим, е закачил една особена снимка на една особена стена в Ню Йорк Сити. Този странен фотоплакат, поставен в скромна рамка, е причина за днешната статия.
Но нека първо ви върна 110 години назад, за да ви разкажа за
неочакваната смърт на Чарлз Френсис Коглан
Роден и израсъл в малко рибарско селище на канадския остров Принц Едуард, Чарлз обичал суровата северна красота на своя край и дори приветствал с радост лютите виелици, пристигащи яростно директно от арктическия кръг. През 1899 г. обаче Коглан се озовал по работа в Галвестън, Тексас – на самия ръб на Мексиканския залив, сред палми, изцеждаща влага и субтропически климат. За нещастие сърцето на канадеца решило да спре завинаги точно там, в далечния американски юг, на цели 5000 км от любимото му рибарско селце, където живеели всички хора, които познавал и обичал. Чарлз бил погребан в масивен ковчег и положен в малък гранитен мавзолей в тексаско гробище.
Спомних си инстинктивно историята на Коглан, въпреки че и аз не съм съвсем сигурен, че проумявам напълно връзката между неговата смърт и лъчезарното момиче, за което искам да ви разкажа. Името му е Джаклин Мърфи и въпреки че в момента изглежда усмихната и щастлива като всяко друго дете, преди няколко години ситуацията била отчайваща. Един родител никога не бива да чува името на детето си и израза „злокачествен тумор в мозъка“ в рамките на едно и също изречение. Но точно това сполетяло горкия Денис Мърфи през март 2004 г.
Дадоха ù 30% шанс да оживее
– спомня си с навлажнени очи бащата. – Не знаех какво да й кажа. Как да я успокоя, като самият аз бях съсипан?!“
След рискована шестчасова операция на мозъка туморът е отстранен, но това е само началото. Ракът е толкова масивен и с такъв голям риск от метастазиране, че се налагат опасни серии от радиационна и химиотерапия. Крехкото деветгодишно телце на момичето е съсипано. Панкреасът му е почти унищожен и животът му виси на косъм. Някога гъстата ù красива коса окапва напълно, което в емоционално отношение е съкрушително за едно момиче. „За да повдигна малко духа ù, я помолих да остриже до кожа с машинка и моята коса – спомня си всеотдайният баща, – но и това не помогна особено. Всеки ден бяхме в детския раков център на деветия етаж в болницата „Слоун–Кетеринг“ в Манхатън – казва Денис с въздишка и очите му отново се навлажняват, спомняйки си за мнoгoбройните изтерзани от болестта деца. – Ооох, деветият етаж… Деветият етаж на „Слоун–Кетеринг“ е най-тъжното място на света.“
Веднъж момичето забелязва голяма цветна
снимка, закачена в дългия коридор на болницата
по пътя към кабинета за химиотерапия. На преден план е двадесетинагодишна състезателка по лакрос, скочила в прегръдките на своя съотборничка. Момичето явно е уловено от фотографа само миг след като е отбелязало гол. Лицето му е озарено от триумфален вик и щастлива еуфория, а от всяка клетка на тялото му сякаш блика неистова енергия. Скокът в обятията на съотборничката е разпилял стегнатата му опашка в пищен кестеняв фонтан от коси. От снимката бликат толкова живот и настроение, че човек има усещането, че момичето всеки момент ще се откъсне от фотохартията, за да навлезе с вик в тъжната тишина на болницата. Денис забелязва, че дъщеря му винаги се вглежда замечтана в снимката.
„Всеки божи ден в продължение на месеци минавахме покрай снимката и всеки божи ден казвах на Джаклин: „Някои ден и ти ще бъдеш толкова силна и щастлива. Някой ден и ти ще играеш като тях.“
Денис решава да направи нещо за дъщеря си и се свързва с позната, която на свой ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в университета „Нортуестърн“ в близост до Чикаго. Треньорката на име Кели Хилър се оказва истински ангел спасител и ръководен от добрината и ентусиазма ù
отборът на „Нортуестърн“ буквално осиновява болното дете
Играчите веднага му изпращат колет с малки подаръци, снимки и автографи. Въпреки че е на повече от 1000 км, Кели намира начин да запознае целия си отбор с момичето. Всяка една от състезателките става нещо като по-голяма сестра на Джаклин. Треньорката разбира колко е важно в такава ситуация едно дете да не се чувства изоставено и само и поощрява състезателките си да пращат на малката есемеси, имейли, картички и писма.
„Трудно е да опиша какъв ефект имаше тяхното приятелско отношение върху мен – спомня си Джаклин. – Те ми вдъхваха сили и болката му сякаш изчезваше.“ Кели Хилър дори дава два „спешни“ телефонни номера на бащата, на които да може да звъни по всяко време и да иска някоя състезателка да се свърже с дъщеря му, ако тя не се чувства добре. „Обикновено пращаха простички есемеси като „Бъди силна! Ние мислим и се молим за теб!“ или просто „Какво ще кажеш за вчерашния Мюзик айдъл (Музикален идол).
Малко по малко Джаклин започва да оздравява, остатъците от тумора – да се стопяват. Но и още нещо започва да се случва с учудващо постоянство в обратна посока: отборът на „Нортуестърн“ започва да печели… Непрекъснато.
Лакросът е изключително популярен спорт в Америка
Конкуренцията в университетското първенство е страхотна и включва хиляди състезателки и 88 отбора в първа дивизия. Като бивш олимпийски спорт лакросът е сложна смесица от хокей на трева, баскетбол и футбол. Но исторически този древен спорт винаги е бил доминиран от отбори, разположени на Източния бряг. „Нортуестърн“ никога не бе печелил нищо, докато не се сдоби с новия си талисман – крехката, болна от рак Джаклин.
Отборът стигна чак до финала срещу Вирджиния с 21 победи и нула загуби! Въпреки това техният богат на традиции съперник бе сочен за абсолютен фаворит. В пълно противоречие с препоръките на докторите, родителите на момичето го завеждат в Мериленд, за да присъства на финала. На полувремето „Нортуестърн“ пада с 8:7 и Джаклин е поканена за интервю в коментаторската кабина. На въпроса, какъв ще бъде крайният резултат, момичето отговаря категорично: „13:10 за „Нортуестърн!“ Малко по-късно отборът действително изумява специалистите
грабвайки първата титла в историята си
Крайният резултат? 13:10, разбира се!
Опиянени от щастие, състезателките откриват детето на трибуните, грабват го и го понасят върху раменете си по игрището. Кели Хилър пък е наградена с титлата треньор на годината.
Но това не е всичко. Състезателките от „Нортуестърн“ стават шампионки и през следващата година… и през по-следващата… и през по-следващата… и през по-по-следващата! Всъщност, откакто се срещнали с Джаклин, от „Нортуестърн“ не са губили шампионат. Постепенно се превръщат в най-голямата династия в този спорт! Тази пролет отборът грабна петата си поредна титла и на този етап на „талисмана“ Джаклин просто не ù е разрешено да не присъства на финал. Момичето от своя страна е в изненадващо добро състояние. Ракът е в ремисия, а Джаклин изглежда здрава и лъчезарна като всяко друго 14-годишно момиче. Дори играе лакрос в гимназията и се надява някой ден да бъде състезателка на „Нортуестърн“.
Вдъхновен от ситуацията, Денис Мърфи реши да намери отбори „осиновители“ и за други болни деца и създаде фондацията „Приятелите на Джаклин“. До този момент организацията е намерила отбори на 100 деца с рак на мозъка. И то не само отбори, които играят лакрос, а и такива, които играят футбол, волейбол, бейзбол и т.н. Невероятното е, че тук, в Щатите, има още
над 300 отбора, които са подали молби
и са сред чакащите спортни „осиновители“. Не е съвсем ясно защо, но тази болест е най-големият убиец на деца и младежи под 20-годишна възраст и „Приятелите на Джаклин“ е една от малкото светлинки в най-мрачния им час.
„Това не е щастлива история – казва Денис. – Мнoгo от децата, на които намерихме отбори, не са вече между нас, но ние искаме да се концентрираме върху сегашния момент, върху днешния ден и да направим страданието на тези невинни души малко по-поносимо.“
Знаете ли, наближавайки края на статията, осъзнавам, че ако се върна назад, навярно ще открия, че най-невероятното изречение в нея е следното: „Денис… се свързва с позната, която на свой ред има позната, която е приятелка с треньорка по лакрос в университета „Нортуестърн“. Защо точно то ли? Заради снимката. Наскоро Джаклин пак трябвало да иде на преглед в болницата и се вгледала продължително и почти уплашено в снимката: „Татко, няма да повярваш! Това момиче на снимката май е Кели Хелър като млада!“ – „Майтапиш ли се?“ – възкликнал Денис. Но Джаклин се оказала права: от хилядите възможни състезателки по лакрос именно
образът на тяхната треньорка благодетелка
ги гледал с триумфиращ вик от снимката, направена 17 години по-рано.
„Иво, виж какво – каза ми преди няколко дни Денис, – аз винаги съм вярвал, че цялата тази история е начертана от съдбата. Не знам защо трябваше да ми се случи точно на мен и Джаклин, но знам, че е било необходимо, защото ние сме част от някакъв по-важен, по-голям от нас самите план. Искам да има „Приятели на Джаклин“ не само тук, но и навсякъде, където има болни деца. Дано да чуят историята ни и в България.“
Аз те чувам, Денис, но по-важно е да те чуят „Левски“, ЦСКА, „Лукойл“ и всички останали. Не се иска много. Нито много пари, нито много усилия. Просто малко добрина и още по-малко време.
Спортистите са герои в очите на децата. Титлите и победите ще ти спечелят премии и преходна слава, но ако подадеш тихо и без пиар ръка на паднало дете, ще си спечелиш късче безценно благородство завинаги и може би дори
усмивката на съдбата
Някакъв неразгадан, мрачен процес кара клетките да се делят неконтролируемо мозъка на невинно дете, да го убиват и да ни принуждават да се питаме има ли капка справедливост на този свят. Някакъв човек прави снимка по време на мач преди 17 години. Някакъв друг човек слага снимката в дървена рамка и я окачва на най-тъжното място на света. Някаква странна верига от събития накарва снимката да оживее и да даде сили и по-голямо семейство на страдащо момиче. Някак си отбор, който никога преди не е печелил, сега вече не може да загуби. Някакъв неразгадан, светъл процес кара клетките да спрат да се делят. Някак си всичко това дава възможност на 100 деца да получат малко щастие в най-мрачния си час. По някакъв начин цялата тази история пристига на другия край на света, в България, и някак си ми се струва, че това е само нейното начало… Както казва Денис, тя сигурно е част от нещо много по-голямо.
Върху планетата ни има милиарди други, по-малки планети. Всяка съдба е кръстена със свое собствено име. Всеки човек притежава свой собствен микросвят и всички ние се носим, подхвърляни от обстоятелствата, в привидно произволни посоки. Понякога обаче орбитите ни се пресичат по красив и мистериозен начин и ни карат да вярваме, че може би в хаоса ни има ред и в реда ни има хаос.
През 1900 г. жесток ураган връхлита Галвестън, унищожавайки половината град. Гранитното мавзолейче на Чарлз Френсис Коглан е разрушено, а ковчегът му – погълнат от океана. Осем години по-късно рибари откриват изумени ковчега с тленните останки на Коглан на брега на остров Принц Едуард, на две крачки от неговото родно място. Дървената кутия е пропътувала 7000 километра сред вълните на Атлантическия океан, за да върне Френсис у дома. Днес той е погребан в живописно гробище до същата църква, в която е бил кръщаван като дете.
Понякога съдбата става наш приятел. Дали от скука, или защото просто й се играе, е без значение. Важното е, когато имаме възможност, да направим нещо хубаво, да отворим длан, да подадем ръката си и да приемем приятелството й. Особено ако нейното име е Джаклин.
Публикувано в ЧИКСПОРТ
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ