Tyxo.bg counter

„Тайнствената непозната“ от Ан Бронте

Луксозно издание на романа, скандализирал английското общество
Очаквайте от 17 септември!

За автора

          Ан Бронте е най-малката от трите сестри Бронте, които оставят траен отпечатък  върху консервативната английска литература. Ан Бронте е родена на 17 януари 1820 г. в графство Йоркшир. Когато е на година и половина майка й умира и грижата за трите момичета – Ан, Емили, Шарлот и брат им Патрик, поема тяхната леля.

          През 1845 г. сестрите решават да обединят творчеството си в обща книга и плащат за публикуването й. Но тъй като по това време не се гледа с добро око жената да се занимава с писане, те се представят под псевдоними – Кърър (Шарлот), Елис (Емили) и Актън (Ан) Бел. През 1846 г. са публикувани романите „Агнес Грей“ от Ан и „Брулени хълмове“ от Емили, а година по-късно – „Джейн Еър“ от Шарлот.

          Първият роман на Ан е по-слабо посрещнат, но вторият става събитие, което преобръща представите за съвременна литература. „Тайнствената непозната“ е публикуван в края на юни 1848 г. и само за шест седмици тиражът се изчерпва. Смятан е за един от първите феминистични романи. За първи път ролята на жената е разгледана в друг контекст – тя е видяна като независима, способна да вземе живота си в свои ръце. Това твърдение е шокиращо за Викторианска Англия като освен, че е в противоречие с общоприетите норми на поведение, престъпва и законите от това време. Критиките към произведението не са малко, което принуждава Ан да се обоснове за причините за написването на романа и да включи обръщението си във второто издание.

За книгата

Гилбърт Маркъм е силно заинтригуван от Хелин Грейъм – красивата и тайнствена млада жена, която наскоро се е преместила в Уайлдфел Хол заедно с петгодишния си син. Той бързо й предлага своето приятелство, но когато резервираното й поведение и саможив характер стават повод за клюки сред местното общество, Гилбърт започва да се пита дали доверието му не е било прибързано. Едва когато Хелин му позволява да прочете дневника й, наяве излиза истината за един злощастен брак, от който тя е избягала, опитвайки се с всички сили да предпази детето си.

Разказана с остроумие и ирония, историята на Хелин Грейъм изобразява борбата на една жена за независимост и свобода на духа.

Откъс

Почти на самото било, на две мили от Линдън-Кар, бе разположен Уайлдфел Хол – старинен господарски дом от времето на кралица Елизабет Първа, изграден от сив камък, с много благороден и живописен вид, но вътре безспорно студен и тъмен. Малките ромбоидни прозорчета, дълбоко хлътнали в дебелите стени, с проядени от времето отдушници, безлюдието наоколо, откритостта за всички ветрове и други природни стихии, от които не можеха да го защитят засадените за тази цел борове, отдавна осакатени от бурите, мрачни и унили като самото здание – всичко това го правеше неподходящ за жилище. Зад него се провиждаха две-три залинели ливади и върхът на възвишението, ръждивокафяв от пирена, с който бе обрасъл, а пред дома (ограден с каменен зид с желязна порта, украсена от двете страни с големи топки от сив гранит – такива топки украсяваха покрива и фронтоните) се ширеше градина, в която някога са били отглеждани устойчиви растения и цветя, достатъчно непретенциозни към почвата и климата, а също дървета и храсти, приемащи най-покорно под безмилостните ножици на градинаря онези форми, които решаваше да им придаде фантазията му. Но сега, след дълги години оставена сама на себе си и лишена от грижи, станала жертва на сланата и сушата, на проливните дъждове и ветрове, обрасла с бурени и треволяк, градината представляваше странна гледка. Ограждащият главната алея жив плет от лигуструм бе почти целият изсъхнал, а оцелялата му част – една трета от него – бе израсла буйно, един чемширен храст, подрязан някога във формата на лебед, беше изгубил шията и половината си тяло, пирамидите от лаврово дърво в средата на градината, гигантският воин от едната страна на портите и лъвът, охраняващ другата, бяха неудържимо пуснали нови разклонения и придобили съвсем фантастичен вид – тяхно подобие не можеше да се срещне нито на земята, нито на небето, както и в подземните води. Но младежкото ми въображение ги възприемаше като приказни зли духове, напълно в стила на страховитите легенди и предания, с които ни тъпчеше главите старата ни гувернантка, разказвайки ни за прежните обитатели на изоставените къщи и за призраците, които бродели из тях.

          До момента, в който вече приближавах Уайлдфел Хол, бях успял да застрелям един ястреб и две врани и бях изоставил мисълта да продължа лова. Бавно се запътих към старата къща, за да видя доколко се е променила след появата на новата й обитателка. Разбира се, не можех да си позволя да доближа портите и да надникна вътре, а се спрях до каменната ограда на градината. Доколкото можах да преценя, всичко си бе останало, както преди – с изключение на едно от крилата, където счупените прозорци и разнебитеният покрив бяха поправени, а от комините на същото крило се виеха тънки струйки дим.

Както стоях, опрял се на пушката и вгледан в най-странни фантазии, в които някогашните асоциации и младата отшелница, заживяла отскоро зад тези старинни стени, играеха еднаква роля, до слуха ми достигна шумолене и някакво отражение. Погледнах нататък и видях, че за ръба на оградата се беше хванала една малка ръчичка, към нея се присъедини и другата и над сивия камък се появи бяло челце, оградено от кестеняви къдрици, а след тях две сини оченца и мъничко носле с цвят на слонова кост.

Очичките не ме забелязаха, но радостно се спряха на Санчо, красивия ми черно-бял сетер, който шареше по склона, свел муцуна до земята. Над стената изникна детско личице и детското гласче повика кучето. Кроткото ми куче се спря, вдигна муцуна и приятелски замаха опашка, но не показа никакво желание да завърже по-близко познанство. Детето (около петгодишно момченце) се покатери на оградата и продължаваше да вика кучето, но като се убеди, че усилията му са безполезни, явно реши да последва примера на Мохамед и самото то да отиде при планината, щом тя не е пожелала да дойде при него. Ала едва прехвърлило се през оградата, и рокличката му се закачи за един чепат клон на старата череша, израсла над зида. Момченцето се опита да се освободи и политна от стената, но не падна на земята, а увисна във въздуха, пищейки, размахало крака. Аз вече бях захвърлил пушката и подхванах клетника, изтрих очите му с рокличката, казах му, че няма от какво да се бои, и повиках Санчо, за да успокоя развълнуваното дете.

То веднага прегърна сетера и се усмихна през сълзи, но в този момент желязната порта силно изтрака, чу се шумолене на женски поли и при мен дотича мисис Грейъм – вратът й не бе загърнат дори с тънко шалче и вятърът развяваше черните й коси.

– Дайте ми детето! – изрече тя тихо, почти шепнешком, но с тревога и вълнение и изтръгна момченцето от ръцете ми, сякаш се боеше да не го заразя от страшна болест, а после, стиснала с едната си ръка малката ръчица на сина си, а другата положила на рамото му, ме измери с големите си, бляскави, тъмни очи – бледа, бездиханна, потрепваща от силната възбуда.

– Нищо лошо не съм сторил на детето, мадам – казах аз, разколебан дали да се учудвам, или да се гневя. – То се преметна през оградата, но за щастие успях да го прихвана, когато се закачи и увисна на този клон, като предотвратих евентуалното нещастие.

– Моля ви за извинение, сър – измънка смутено тя, но веднага се успокои, сякаш мъглата, забулила разсъдъка й, се бе разсеяла. Бледите й страни леко поруменяха. – Но ние с вас не се познаваме и помислих, че…

Наведе се, целуна момчето и нежно обви врата му с ръка.

– Помислихте, че искам да открадна сина ви?

Тя смутено се разсмя, погали главицата му и отвърна:

– Изобщо не допусках, че може да се опита да прескочи оградата… Имам удоволствието да разговарям с мистър Маркъм, нали? – неочаквано попита тя.

Поклоних се и не се стърпях да я попитам как се е досетила за името ми.

– Преди няколко дни ме посетиха сестра ви и майка ви, мистър Маркъм.

– Нима толкова си приличаме? – възкликнах изненадан аз и не се почувствах толкова поласкан, колкото би могло да се очаква.

– Има сходство може би в очите и в цвета на лицето… – отвърна тя, като ме огледа с известно съмнение. – А ако не се лъжа, в неделя ви видях в черквата.

Усмихнах се. Тази усмивка, а навярно и пробудените от нея спомени подразниха с нещо мисис Грейъм, тя отново прие онзи горд и студен вид, който ме засегна в черквата – израза на крайно отблъскващо пренебрежение, което така хармонираше с чертите й, че изглеждаше съвсем естествено за тях, докато не се изгуби, а сега ми се стори още по-предизвикателен, защото не можех да го смятам за престорен.

– Довиждане, мистър Маркъм – каза тя и тръгна с детето си към градината, без да ме удостои нито с дума, нито с поглед.

Публикувано в PR без граници, Книги
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ