Tyxo.bg counter

ТЕОДОСИЙ СПАСОВ

Теодосий Спасов:
В България не е модерно да си щастлив
 
Интервю на Теодора СТАНКОВА
 
май, 2012 г.
 
Фотограф © bokkie vink
 
Легенда разказва за един овчар, който свирел толкова хубаво, че чак дяволът му завидял. И веднъж, докато овчарят спял, дяволът му взел кавала и с едно желязо пробил още две дупки в него – дяволските дупки. Но като се събудил овчарят и хванал кавала, засвирил още по-хубаво отпреди. Оттогава дяволът, като чуе кавал, бяга.
С магнетичния си талант Теодосий Спасов може да изгони дявола от девет земи в десета. Там, където засвири, се развалят и магиите, и дяволиите. Защото всеки, заслушал се в историите на кавала му, може би отлага нещо, което би било по-добре да не се случва. Защото, когато човек слуша неговата музика, временно забравя да воюва, забравя да тормози ближния си, забравя да съсипва природата. Оставя живота да продължава необезпокоявано.
Без да се опитва да налива ум и разум на масите, Теодосий несъзнателно лекува народната душа – всеки, който го слуша, не престава да се учи да се опитва да надмогне собствените си ограничения и да се стреми колкото е възможно по-дълбоко да проумее съвършения невидим принцип на целия живот. И това са най-красивите подаръци, които мога да си представя. Човек може да живее с един изгрев цял живот, докато пералня му се налага да си купува на няколко години. Мисля, че най-голямото предизвикателство, което ни предлага най-добрият кавалджия на планетата, е да се научим да извличаме щастието от възобновяеми източници като звуците, мелодията, образите, които ни внушава кавалът му. Чувате ли го?!
 
***
Корените
небето, тревата, песента на птичките – всичко това е вътре в мен. Израснал съм на село. След това отидох да уча в Котел, малко градче сред природата. Често със съучениците ми ходехме в гората и по поляните да свирим.
Сега не бих отишъл да живея на село, но може би един ден, като ме натиснат годините и природата ме повика, тогава може и да не мога да свиря на птиците, но пък те на мен ще ми свирят и пеят…
Напоследък не ходя често на село. И това ми тежи, но ще го направя скоро, след седмица.
Когато съм при родителите ми на село, им свиря. Свиря това, което ме вълнува, разговаряме за моите настроения, за моите бъдещи намерения. Баща ми също е много музикален, обича да пее, да рецитира. Това са нашите семейни празници, които за съжаление се случват все по-рядко. Този начин на живот, който водя аз и който е наложен от държавата, по някакъв начин разбива родовото общуване. Вече живеем много отчуждено.
 
Развитието и инертността
Цял живот работя върху себе си – за култивиране на личността, на духа, на тялото, на търпението ми, на културата ми. Това трябва да се прави всеки ден. Ако се отпуснеш и се занемариш, започваш да обвиняваш другите за това, че ти не се чувстваш добре. Всичко е работа, и то персонална. Това съм го научил още в ранните си детски години.
Изглежда, малко хора в България са научили тези уроци. В България май не е модерно да си щастлив… И според мен тази тенденция се стимулира от медии и правителство. Така масата се управлява по-лесно. Когато хората са нещастни, когато нямат битов, образователен и медицински комфорт и чакат подаяния, те изпълняват безропотно, каквото им се каже, без да го подлагат на размисъл и на съмнение.
Не съм гневен… само анализирам случващото се около себе си. „Всеки – докъдето стигне“ – казва народът. Всеки, докъдето стигне в своето развитие и докъдето му позволят да стигне – казвам аз.
Това, което ме ядосва, е нежеланието на сънародниците ми да се развиват. Инертността. Това може да ме поядоса малко, но при съвременните средства за комуникация и придвижване човек много бързо може да си вземе отпуска от ада. (Усмихва се.)
 
Интернет и пералнята
Бързо мога да избягам от „ада“ чрез интернет. Аз съм голям почитател на интернет сайтовете, на фейсбук… На интернет не само като медия, а и като свободно пространство. Което е администрирано от по-малко хора, отколкото всичко останало на земното кълбо. Интернет ми дава възможност да се срещам с интересни хора от цял свят, да им давам информация за това, къде се намирам. В интернет всеки вижда другия докъде е стигнал. Много често виждам хора, които след първата ни среща са се развили и са станали още по-интересни. А има други, които са давали индикации, че ще се развиват, а след време ги виждам примирени, оскотели…
Неуки хора са противниците на интернет. Недоволство е имало и срещу първата пералня. Но когато жената е спряла да се навежда, да пере с ръцете и да охлузва дланите си по камъните, тогава се е освободила. Може би първите противници на пералните са били мъжете. Първите противници на интернет са всички консервативни хора от миналия век, за които е усилие да се учат.
 
Поезията на музиката
Снощи празнувахме 55-ия рожден ден на мой приятел. След музикалния поздрав на английски, след като той духна свещичките, аз му изпях песента „Пуста младост“. И мисля, че го впечатлих. Заслуша се… Понякога, освен да правя музика, имам нужда да изпея и някакъв текст. Когато текстът влезе в музиката, става песен. В поезията, проникнала в мелодия, има много мъдрости, много дълбоки мисли, синтезирани от времето и от хората, живели преди нас.
 
Вътре в кавала
е една съвършена празнота, през която преминават насъбрани във времето мисли, чувства, купища въпроси към тия, които са отсреща… Може да премине любов, огромни блокове от въздишки, флуиди, които събуждат фантазията. Отговори за изпълнителя.
Една съвършена празнота, в която, след като се завихри въздух, от инструмента се ражда звук, звукът се подчинява на пръстите и всичко започва да добива смисъл, посока, форма. И въздейства.
Не съм мечтал да направя кавала световноизвестен, мечтата ми беше така да се науча да свиря на този инструмент, че да мога спокойно да общувам с музикантите от всички възможни жанрове в музиката. За мен кавалът е средство за общуване и за споделяне на моя гледна точка по отношение на тази игра, наречена музика.
 
Мечтите и камъчетата
На мен винаги са ми се случвали и ми се случват неща, за които дори не съм си мечтал. Срещи с хора, неочаквани събития… Всичко онова, което реално можеш да си поискаш, започнеш ли да го мечтаеш, става нескромно. По-добре мечтите да пристигат сами, да се реализират изневиделица от други хора, които аз наричам ангели. (Усмихва се.) Ангелитеса живи. Те са наши приятели, или незнайни хора…
Ето например вчера свирих на представяне на книга на македонския поет Никола Маджиров. Четоха се стихове на автора, казаха се хубави думи за него. Аз посвирих между стиховете му музика, която съм научил от Македония. Накрая, когато си прибирах инструментите и се готвех да си тръгвам, при мен дойде възрастна дама – побеляла, симпатична, светла жена. Поздрави ме, щастлива от това, което е чула, и ми подари едно камъче. Вдъхновена може би от стихосбирката, озаглавена „Преместеният камък“. Ето – човек, когото не познавам, дори не авторът, който е създал текста на книгата, или организаторът на събитието… Но аз получих най-скъпото от него. Едно камъче, което не беше хвърлено, а беше поставено в шепата ми. Ето пример за сбъдната мечта. Сбъдната от някого другиго.
Хората, водени от жаждата да мечтаят, понякога конструират толкова егоистични и нескромни мечти, чак грозни… А не се сещат за такава мечта – някой да ти пусне камъче в шепата. Топло, сгряно от неговата длан…
 
Името, дадено от Бога
Кръстен съм на баба ми Тодора. А името Теодосий майка ми и баща ми са харесали от известния по онова време Теодосий Попов. Баба ми, Попова по фамилия, е от даскалски род – даскал Петковата унука. Така ми дали това име Теодосий, което означава даден от Бога, Богдан или даден на Бога. Защото в миналото с това име обикновено са кръщавали деца от многолюдни семейства, когато едно от децата са давали на църквата. Моите родители не са имали други щастливо родени деца – и преди мен и след мен, но аз съм толкова далеч от тях и толкова рядко се срещаме, че и в двата смисъла изпълнявам посланието на името си. (Усмихва се.)
 
Балканите и родовата прегръдка
са моето място. Където и да отида на Балканите, всичко ми е познато, чувствам се уютно. И ценя разнообразието и местоположението им, мисленето, естетиката на балканските хора, балканджиите. Жалко е, че не сме повече заедно, не сме единни… Ние сме конгломерат от хора, които са с еднакво мислене, изглеждат по еднакъв начин, обичат по особен начин. Може би трябва да се разкрепостят отношенията на Балканите, да изчезнат тези политически и исторически атавизми, които разхлабват родовата прегръдка на балканските хора днес. Защото политиката е вид ограничение, бариера. Тя поставя белезници, които пречат на ръцете ни за тази прегръдка. Политиката обслужва интересите на малък кръг от хора и това лишава обикновените хора от възможността да се чувстват по-естествено.
 
Каузата
„София – цивилизован и човешки град“! Колко много работа се отваря, за да се осъществи тази кауза, нали?! (Смее се.) Да му мисли човекът, който управлява тоя град…
 
Публиката и разпнатият музикант
се отглеждат от нас, артистите. Ако имаме нескромни мечти, е твърде вероятно да станем част от масовата публика. Има опасност в стремежа си да я обслужваме да заприличаме изцяло на тази публика. Познавам много случаи, когато музикантът е станал жертва на публиката си. Защото безрезервно е обслужвал нейните вкусове. Но в един момент публиката дори изпитва удоволствие да види разпнат своя герой. И веднага го заменя с друг.
 
Талантът ми
е онзи вълшебен камък, който постоянно трябва да лъскам, за да блести и осветява пътя ми до края на живота. И да огрява със светлина тези, които са около мен.
 

Учениците, които са учители
Как ме виждате да влизам в някоя учебна стая като учител? Аз продължавам да съм ученик. Ученик, от когото се учат и други ученолюбиви. Не разбирам академичната ситуация в училище, където маестрото хвърля на учениците един нотен материал и казва „това трябва да се научи“ или изпраща при тях свой асистент, докато той концертира някъде по света.
Аз съм искрен, не мога да науча на нещо ученик, който идва при мен и не знае какви въпроси да ми зададе. Един нехаен ученик, който мисли, че аз с фуния ще му наливам, само ще ми отнеме ценно време. Това е убийствено. Убийство на таланти се нарича тая методика на обучение в училище. А моята учителска и преподавателска дейност е в интернет и включва това интервю например. Имам много ученици. И те не са само изпълнители на кавал. Те свирят и на други инструменти. На живите изпълнения аз виждам хора, които се появяват почти на всеки мой концерт, където и да свиря по света. И имат конкретни въпроси към мен. Получават отговора и си тръгват. Това са само секунди на докосване до голямо знание.
 
Сцената
е онова място, на което могат да се покажат магиите на живота. Но животът не е сцена, защото той е част от изкуството. Изкуството не е бягство от ежедневието. Може би ежедневието е бягство от изкуството.  

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ