Tyxo.bg counter

ХАРАЛАН АЛЕКСАНДРОВ

Харалан Александров:
"Същинският развит свят е скучен"
 
Интервю на Мирослава ИВАНОВА
 
октомври, 2010 г.
 
 
Академичното ми образование е в някакъв смисъл старомодно, понеже съм получила дипломата си преди ерата на интернет и Нов български университет. После животът ми продължи ускорително-закъснително, досущ според стереотипа на целокупната ни българска участ.
Първо се усмихвам на внезапно връхлетелия ме мил спомен за авантюрно-романтичнатта част на моето обучение, когато женската ми природа откриваше какво означава да се влюбиш в… ума.
После се сещам за думите на Фасбиндер, който казва, че с филмите си иска да построи къща. Едни филми са мазето, други – стените, трети – прозорците… Харалан Александров е преподавател в НБУ и разговорът ми с него потвърди убеждението ми, че четейки всяко негово интервю, на което попадам, отговарям на нуждата си да се дообразовам. Всяка медия, която публикува интервю с него, всъщност изгражда библиотеката на своя дом…
 
– Господин Александров, казвате, че се занимавате с консултиране. Какво точно означава това и какво общо има с преподаването?
– Светът става все по-сложен, предизвикателствата постоянно се променят и това, което си научил в училище и в университета, не е достатъчно. Трябва да продължиш да учиш и да се развиваш – това е концепцията за учене през целия живот.
Хората в позиция на лидери не могат да си позволят да го правят открито, защото биха били заподозрени в некомпетентност в провинциална култура като българската. Затова те спират да се учат в момента, в който дойдат на власт. Не знам дали ви е направило впечатление.
Една скрита форма на учене е консултирането. Когато имаш да управляваш организация, бизнес, община или нещо друго и си даваш сметка за това, че имаш много дефицити от знания, можеш да си наемеш нещо като частен университетски преподавател. Луксозно и скъпо нещо е и могат да си го позвалят хора, които разполагат с ресурси и искат да се развиват.
 
– Какви са темите на това консултиране?
– Темите могат да бъдат свързани с организационното развитие, с развитието на самия индивид, който е в лидерска позиция, или с конкретен нов проект. Консултирането е конфиденциална и защитена територия. Много е подобно на терапия – провежда се лице в лице.
Освен това може да се работи и в група и тогава се използва ресурсът на групата да се подпомага и насърчава развитието на нейните членове. В България като цяло консултирането в група не е достатъчно развито. Ние предпочитаме да учим в самота, а най-добрият начин да се учиш е в група. Това е смисълът да ходиш на училище.
 
– Изглежда, че имате отговор на всички въпроси?
– Не, но имам метод, с който мога да формулирам въпросите така, че успешно да търся и намирам отговори заедно с хората, които консултирам. Аз не съм експерт във всички области. Хората, с които работя, са експерти. Всеки в своето поле – било то бизнес, управление, образование, икономика или политика. Аз съм експерт в създаването на контекст, в който те да мислят креативно, да изследват ролите си и да намират работещи решения за своите организации.
 
– Консултирането свързано ли е с работата ви в Нов български университет?
– Без интелектуалния обмен с моите колеги, извън моята порфесионална общност не бих могъл да развивам успешно консултантската си практика. Институтът, за който работя, се нарича Български институт за отношения между хората и е част от Нов български университет. Знанието, с което разполагаме, е от няколко области – от областта на социалните науки като антропологията и психологията (и то психоаналитично ориентираната психология), от областта на политическите науки и донякъде управлението. Нашите методи са интердисциплинарни, те предпологат пресичане на границите на различните дисциплини и търсене на комплексни решения.
Може да се каже, че развиваме това, което се нарича икономика на знанието. Впрочем българската икономика не е наукоемка, тя е глупава икономика, както и политиката и въобще живеенето в България. То е на такъв етап от развитие, че е доста далеч от това да се ползва от високото знание, и затова високото знание остава изолирано в университетите и академичните среди.
 
– Понякога съм си мислила, че именно образованият човек може да си позволи да не усложнява нещата излишно?
– В България през последните десетилетия много целенасочено се опитваме да живеем просто и да си спестим дилемите на живота. Резултатът от това е, че ставаме все по-бедни, по-отчаяни и по-цинични. Талантливите хора отиват да живеят в по-сложни общества, в които се опитват да се интегрират. В България остават простите хора, които си излъчват прости лидери. Това е съвсем очевидно, не е необходимо да имаш научен инструментариум, за да го забележиш. Ние – аз и моите колеги – и университетът като цяло настояваме, че въпреки това си струва в средата да присъства по някакъв начин гледната точка за цивилизованото живеене, която предполага да признаеш сложността на света и постоянно да си развиваш ума в услието да я разбереш.
 
– Вие как успявате да си намирате… общество? Имам предвид извън обществото на колегите си.
– Не ми липсва социална среда, аз общувам с много хора и съм се научил да се вписвам лесно в различни групи и общности – това е част от професионалните умения на антрополога. Имам сравнително малка, но устойчива и равиваща се професионална среда в България и доста голяма извън България. Хубавото на глобалния свят е, че ти позволява да бъдеш част от много общности едновременно. Аз например съм част от международна мрежа от изследователи в полето на човешките отношения, с голяма част от които съм в постоянен контакт по интернет и с тях ме свързват и приятелски отношения. Все пак в България съществуват достатъчно на брой индивиди и общности, които четат книги и ценят интелектуалното общуване. Освен това аз работя със студенти, мога да развивам и разширявам тази среда, като привличам към нея онези млади хора, които имат интерес да развиват ума си. Представете си, има млади жени, които освен да си увеличат бюста, искат да си увеличат знанията.
 
– Няма ли България да стане безинтересно място, ако хората наистина започнат да се стремят към това по-високо знание, за което говорите, и го постигнат?
– Имаме много да наваксваме и не мисля, че това ще стане бързо и равномерно. Към образование и развитие няма да се втурне целокупното население. Българското общество не е хомегенна маса, някои общности и прослойки ще продължат да регресират, ще има и сфери, в които нещата ще се норамлизират и стабилизират. И вероятно ще има все-повече полета, които ще се развиват. В този смисъл българското общество все още кипи и ферментира, един ден може би ще бъде унифицирано и подредено – като европейските, и ако трябва да бъда честен, да, тогава ще стане по-малко интересно. Истината е, че за антрополозите най-интересни са перифериите на развития свят. Същинският развит свят е предсказуем и донякъде скучен. Дадох си сметка за това преди 20 години, когато още като студент започнах да работя с един антрополог от български произход, който преподаваше в Канада и бе живял къде ли не. Когато идваше в България, изобщо не спираше в София, а директо отивахме в селата в Гоцеделчевско. София, която е притегателен център за голяма част от българите, за него беше един безличен, безинтересен град. Той идваше от големите центрове на цивилизацията и истинското му любопитство беше насочено към малките слаборазвити райони, към които пък никой в България не проявяваше интерес. В някакъв смисъл антропологията е ексцентрична наука. За нас е любопитно онова, което за другите не е интересно. Тогава имахме шанс да уловим може би края на патриархалната култура почти в чист вид. В началото на 90-те години на миналия век българите мюсюлмани живееха в един изключително традиционен, затворен свят, който парадоксално беше оцелял благодарение на асимилационната политика на възродителния процес.
 
– Вие в града ли обичате да прекарвате времето си?
– Обичам града, особено големите космополитни градове, но напоследък прекарвам доста време на село. Дори обмислям варианта да се оттеглям за по-дълги периоди в някое красиво място, където да мисля и работя на спокойствие. Това вече е възможно от гледна точка на комуникацията. Харесал съм си едно село в Ивайловградско. То е със средиземноморски климат и е много китно и дружелюбно. Доста е пусто в момента, но аз обичам да се усамотявам, чувствам се доста добре със себе си. Впрочем смятам да го заселя с мои приятели. Вече е напълно възможно да се организира и териториално такава общност от съмишленици, за която ме питате.
 
– За какво си говорят мъжете на средна възраст?
– Поне в този кръг от хора, в който аз общувам, противно на стериотипа, не си говорят толкова за политика, за футбол и за секс, за които се вярва, че са основните страсти на мъжете. Хората, които аз познавам, са много склонни да разсъждават върху факти от живота и върху собствения си житейски път, както и върху отношенията си с други хора, най-вече с жените. Когато си станал на 40 години, вече имаш върху какво да мислиш. Погледът ти (освен ако не си тежко инфантилен, което е доста разпространено) е оринетиран и ретроспективно, не само към настоящето и бъдещето. Разбира се, средната възраст е характерна с добре известната нормативна криза на средната възраст, когато трябва да преосмислиш живота си до момента. Да решиш дали това, което си правил, е това, което настина си искал да правиш, какво си постигнал, какъв човек си станал, в каква посока да продължиш, с кого да продължиш. Много често се появява темата за семейството, за връзката, удовлетвореността или неудовлетвореността от брака (и двете неща присъстват). Но мъжете на средна възраст в България по-често мислят за това, какво да направят от себе си, какво се е случило с тях. Към това има два различни подхода. При единия си по-скоро обект на външни въздействия. Например един типичен дискурс е „Нашето поколение е прецакано“, т. е. самосъжаление, което аз не приемам. Другият подход е да се държиш в по-голяма степен като автор на живота си и да правиш информирани избори. Поне в средите, в които аз присъствам, имаме съгласие върху това, че единственото смислено нещо, което човек трябва да прави, е да се развива по етичен начин. Т. е. да разгръща потенциала си по начин, който да не вреди на останалите и по възможност да ги включва в съвместни начинания.
 
– А какво си говорите за жените? Напоследък нито един от двата пола не е много близо до себе си. Жените се правят на мъже, мъжете се правят на жени, но като че ли има умора от това?
– Интересно е, че ми задавате този въпрос, защото буквално преди ден дадох пространно интервю за друго женско списание точно по тази очевидно важна тема. Едно от нещата, които са в криза в нашия свят, са мъжките и женските идентичности и мъжките и женските отношения. Известната маскулинизация на жените, която наблюдаваме – т.е. все повече жени са еманципирани, активни, работят, грижат се за себе си, – може да е точно толкова изтощаваща за самите жени, колкото е плашеща за патриархалните мъже. Тази тема отчетливо присъства в разговорите на мъжете.
 
– Какво по-точно ви тревожи вас, мъжете?
– Например как да управляваме отношенията си с модерните жени – автономни същества с нарастващи изисквания, които не просто се предлагат като обект за завоевание, но които на всичкото отгоре вече са заразени от икономиката на потреблението. Потребителският егоизъм по отношение на другия пол преди беше запазена марка на мъжете. Вече има все повече жени, които се отнасят към мъжете по същия начин, по който традиционните плейбои се отнасят към жените. Като към завоевания. Грубо казано, поставят в центъра собствените си емоционални, сексуални и всякакви други потребности и интереси, а не желанието да разпознаят принца и да се отдадат на майчинството или на семейното щастие. Това е доста стряскащо и объркващо за мъжете. Мисля, че няма механизъм, няма зададен в културата модел, с помощта на който мъжете да се справят с този тип жени. Те едновременно ни привличат и плашат. Това е класическият образ на жената вамп, който е много стар, но който истински разцъфтява в модерните и постмодерните общества, в които жените са освободени икономически, емоционално и сексуално. Те вече не са принудени да се съобразяват с мъжките прищевки, не е нужно да стоят в къщата по силата на това, че не могат да оцелеят. Икономически очевидно могат. Въпросът е как оцеляват емоционално.
 
– Как оцеляват мъжете?
– Трудно. Една от опорите, които намират, е в преоткриването на подкрепата, която могат да получат от себеподобните си. Аз дори по едно време бях член на един таен престижен клуб (няма да споменавам другите известни хора, които членуват в него) на, как да кажа, мъжете на средна възраст с разбити сърца. Понеже сърцето ми престана да бъде разбито след определен период, занемарих присъствието си в този клуб. Става дума за една много специфична мъжка общност, която най-общо функционира като група за самопомощ, в която мъжете споделят и обсъждат проблемите си с жените. Това предполага много висока степен на доверие и на интелигентност, защото има и жестоки мъжки групи, в които, ако си открит и откровен, ако не се фукаш през цялото време, ставаш обект на подигравки и на атаки. В случая, за който говоря, е обратното. Мъжете получават подкрепа от себеподобните и обикновено това споделяне се случва в някой бар и е улеснено чрез умерена употреба на алкохол. Т. е. има потребност от грижа за уязвимата и крехка мъжка психика, която тъгува за изгубените прости решения на простия свят на мъжкарите, които преследват самките. Както казва един мой приятел, миналото хилядолетие беше хилядолетието на любовта, сега сме в хилядолетието на войната. От войната с тероризма през войната между половете…
 
– Вие имате ли семейство?
– Не в същинския смисъл, но имам устойчива връзка. Но това е нещо, за което предпочитам да не говоря на този етап. Нямам класически брак и мисля, че все повече хора от това поколение са в подобно положение.
 
– Това не е ли лошо?
– Има много удобства, има и някои неудобства.
 

– Не е ли старата семейна общност нещо, което не трябва да променяме?
– Не знам дали трябва, или не трябва. Има носталгия по патриархалното семейство, това е сигурно. Мисля, че в много малка степен контролираме тези развития. Семейството е в криза и все повече хора живеят в някаква квазисемейна ситуация. Статичстически в момента има все повече самотни родители. Въпреки че в ученическите учебници семействата са представени от мама, татко, баба и дядо, все повече деца отрастват в непълни семейства, с разделени родители. Това е едно от неудобствата на късната модерност. Налице е една свръхавтономизираност, която неизбежно ерозира семейните връзки. Нарастващата необходимост от семейно консултиране и терапия е доказателство за това, че преживяваме такава криза. В това отношение ние вече сме модерно общество, даже късномодерно. 
 
Списание „Бела“ направи колекция от споделените мисли на Харалан Александров и за… чудния свят на хобито. Вижте текста ТУК

Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР

ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ