Tyxo.bg counter

ХУДОЖНИКЪТ РУМЕН СТАТКОВ

Художникът Румен Статков:
"Работя за най-голямата световна галерия – човешката душа"
 
Интервю на Димитрина КЮРКЧИЕВА
Снимки Личен архив 
 
ноември 2009 г.
 
 
 
Визитка
Румен Статков е роден на 23 април 1961 г. в Бургас. Завършва Художествената гимназия в София, а през 1990 г. и Художествената академия при проф. Петър Чуклев. Рисува живопис, стенопис, стъклопис, графика, пастел, акварел, молив и маслени бои. Илюстрира детска литература. Работи в областта на рекламата. Част от самостоятелните му изяви са неговите политически шаржове и психологически портрети на политици, видни личности от България и света.
 
Той е художник, но и философ. Преди да нарисува нещо, обича да се настройва по темата, като чете или слуша музика. Примерно „Игълс“ (Eagles).
Размишлява… Понякога се затваря сам с часове. И нито съпругата му, нито любопитните му дечица – син и дъщеря, го безпокоят в ателието. Защото то е обителта, в която художникът Румен Статков свещенодейства.
 
– Откъде този копнеж по езотеричното, този афинитет към символите и знаците във вашите картини?
– Рисувайки, аз цял живот стоя и се вслушвам. И искам да чуя. Да стъпя на вярно стъпало, от което няма да падна. Има стотици стъпала и едно от тях е вярното, а ти трябва да го познаеш. В продължение на хилядолетия мъдростта на човечеството е създавала трудни за разгадаване знаци и символи. Значението на някои от тях знаят само посветени – хората, родени да съхраняват тези послания. Обичам космическите сюжети още от времето, когато нарисувах „Посланието към света“ – 33 кв. м с туш и перо.
Прекланям се пред четката – старателно, ритуално и с уважение я мия от боите. Разучавайки всеки знак, преди да го нарисувам, съм търсил обяснение, защо е бил необходим на едни определени хора. За да доминират над други чрез него?
Някои знаци се използват за защита, други – за нападение. В трети има много сила и точно тази сила се опитвам да съхраня в картините си. Ето, по време на работата си над цикъла „Каменната книга на България“, който е опит за портрет на историята ни, съм се ровил надълбоко в много неща – например какви са били българите, славяните и траките по нашите земи… Нарисувал съм и седмолъчката от Плиска с изображението на седемте планети. В нея се оглежда знанието на древните българи за местоположението на планетите, въз основа на което те са създали нашия календар. Не съм историк, нито археолог, но за мен това е доказателство, че българският календар е астрологично верен за разлика от китайския, който е създаден по легенди и приказки. Хубаво е хората да знаят това. Символите ни помагат да опознаем себе си.
 
Кръг, вписан в квадрат например, е най-древният символ за обозначение на интелекта.
 
 
 
Имам една картина, в която съм изобразил жезъл и шишарка, обвити в клонче лозови листа. Оказа се, че това е много древен и силен символ, има го в различни краища на света – в Африка, при маите… Аз нарисувах този знак в ръката на Менадата. И тази картина, която озаглавих „Менада“, миналата година ми донесе Националната награда за живопис.
 
– Казват, че когато рисуваш картина, трябва да знаеш точно кога да спреш…
– Докато работя, сякаш че нещо отвътре ми шепне: „Хайде, още малко…“ В един момент ръката сама спира и разбираш: май няма повече какво… От тук нататък картината има собствен живот. А ти продължаваш по пътя си.
 
 
 
Непостижими за рисуване са само милиардите линии в пространството, невидими за нас.Винаги търся да изобразя нещо, което досега не съм виждал – например как гравитацията променя светлината. Обичам портрета, той си остава едно от най-големите предизвикателства за художника. Особено портрет с ръце. Аз работя за най-голямата галерия в света, а тя е душата на човека.
Това лято завърших един внушителен стъклопис, озаглавих го „Плодородие“, получи се нещо много красиво. След като приключих, после два часа го съзерцавах. Сега започвам голяма серия картини – „Между небето и земята“, които ще заминат за Словения. Другата идея с работното заглавие „Окото на света“ продължавам да я мисля. Тя беше представена на 44-ата генерална асамблея на НАТО. Проектът представлява книга, пробита в средата, с око на дъното є. Окото всъщност е символ на погледа навътре, към нас самите. Основният проблем на съвременния човек е невъзможността да опознае себе си.
И духовната нищета.
Аз доста лесно боря духовната нищета. Просто не я забелязвам. Но продължавам да се дивя на неща, които ги е имало винаги – земята, небето, въздуха…
И разбирам, че всеки тича по собствената си писта, а на моята други няма. Нашенецът дори автомобила си обича да кара само в лявото скоростно платно. Дясното, което всъщност е по-спокойно за шофиране, е празно. И аз затова се придвижвам най-бързо – просто на моята писта няма никого… На мен ми трябва само да чувам как другите казват „Браво, добре тича“ или пък „Не тича добре“, като видят какво съм направил. Но огромно щастие изпитвам, когато след изложба или срещи с хора остана сам. Тогава имам свободата да отворя нова страница.
Когато си подреждам изложбата, аз вече мисля за следващата. Тогава съм и най-щастлив. Така разбирам хармонията. Мечтая да имам голямо ателие и там да уча деца да рисуват. Да си говоря с тях като с колеги. И никой да не ни безпокои.
 
– А професионалната завист? Има ли я?
– Любимият ми художник е Микеланджело. За мен успял е онзи художник, който може да рисува всеки ден. Когато иде реч за завистта, аз ставам като огледало – нито виждам, нито чувам. Рисувам заради самото рисуване. Не съм изпитвал завист, но я срещам всеки ден. Кандидатствал съм пет пъти в Академията… Някога, в казармата, нарисувах картина с паста за зъби, лютеница и вакса за обувки и така спечелих бас. Освободиха ме от наряд и получих отпуск. Още пазя снимка на картината… (Смее се.).
Всъщност и аз не съм имал равен старт в живота. Но винаги съм смятал, че няма беден художник. Твърде рано получих житейските си уроци. Обикновено гледам нещо да свърша, без някому да преча. Това, да си пречим, го решаваме подсъзнателно, тъй като сме объркали ценностите си…
На талантливите у нас много често не им се помага. И сякаш заради това не ни върви. Мен са ме канили да остана във Франция, в Германия, но никак не ми се ходи там.
Аз и оттук мога да правя световна култура, да драсна с нокът по историята по моя си начин.
 
 
Каменната книга на България, „написана“ от  Румен Статков
 
 
Естествено е всеки да си има корен и неговите род и родина да са му силата. Камъкът си тежи на мястото, професионалната завист се надживява.
 
– Изкушавала ли ви е политиката? Хората ви помнят с „Катето и Начко“ – символ от предизборната кампания на БСП в началото на промените, когато на мода беше и лъвчето от значките на СДС…
– Навремето дори известният политически пиар специалист Сегела възприе усмихнатия Начко, намери го за позитивно послание. За мен това е успех в политическата реклама. Знам, че ще се справя, ако се пробвам и в политиката. Рисувал съм за различни партии. Но също така знам, че неминуемо ще се появят пречки, тъй като не съм убеден, че ще има много хора, които да мислят за България като за общ дом. Всъщност уж съм извън политиката, но съм много „в час“ с нея, защото непрекъснато я наблюдавам.Ако бях в парламента, априори, знам, че не бих се разбирал с групичка хора, с които иначе мислим еднакво. Вероятно ще си пречим, защото просто не сме от една партия. На мен това не ми харесва. Орел, рак и щука.
Държавата ни може да се подреди, стига да има хора, които да мислят задружно и приоритетно – да не хвърлят пари на вятъра там, където не трябва, защото малката държава няма право на грешки.
Много празнодумие, малко дела – ето това ме дразни у българските политици.
Наближи ли голям български празник, винаги се случва някаква трагедия. Неприятно ми е, че политиците, нямащи нищо общо нито с трагедията, нито с празника, точно тогава използват случая да се появят по медиите, за да си правят пиар. Трагедии стават всеки ден, но ние им обръщаме внимание едва на празник. Европа отдавна е в жестока духовна криза, сега тя идва и у нас. Предпочитаме като че ли да го премълчим. Но връщане назад няма. Човек трябва да поеме дълбоко въздух и да продължи. Ако сме отговорни за пътя, по който вървим, смятам, че ще избегнем превратностите, но това трябва да бъде заложено в мислите ни.
 
– Знаете ли какъв живот водят картините ви?
– Имам много картини по света. Мои платна са собственост на частни колекции в Париж, Лондон, Виена, Вашингтон, Мадрид, Кувейт, Берлин, Москва… Имам картина в Южна Франция – „Целувката“. Имам и друга, която е в Кремъл. „Българската Коледа“ пък е в сайта на президентството. Един наш министър ми каза: „Да знаеш, Хавиер Солана, където и да отиде, носи у себе си твой шарж, който си му подарил…“ Правил съм шарж и на Тодор Живков в съдебната зала, по време на делото срещу него. Той го видя и му се зарадва: „Ха, че това съм аз, бе!“ Хилари и Бил Клинтън имат мои картини, също и Симеон Втори, генерал Уесли Кларк, лорд Робъртсън, президентът Путин, Ян Гилън…
Съхранявам се чрез това, което правя, чрез огромната си преданост към творчеството.
А иначе моят принцип е да оставя картините сами да говорят за мен. Ако те не проговорят, няма смисъл да търся помощ от хора изкуствоведи. Картината трябва да бъде провокация за мисленето, защото именно провокацията е в основата на съвременното изкуство.
 
– В какво вярвате?
– Вярвам в доброто. И колкото повече хора повярват в него, по-добре ще стане.
 
Публикувано в Интервюта, Личности
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ