Tyxo.bg counter

ЧЕТЕНЕТО

Андрей Захариев:
„Четем много повече от нашите прадеди”
 
Интервю на  Мирослава ИВАНОВА
Снимки BeLIGHT STUDIO
 
януари, 2009 г.
 
 
Андрей Захариев е лицето на „Библиотеката“ – онова умно, интересно и модерно късно вечерно предаване. Книжната щафета му предава самият Георги Тенев, който сега е водещ на нещо, което условно можем да наречем по-голямо – кампанията „Голямото четене“. Режисьорът Еленко Касалийски, редакторът Мира Бозева и главният сценарист Марги Бойчева са хората, които имат най-големи заслуги веднъж седмично да заместваме четенето преди лягане с гледане на телевизия. „Библиотеката“ се излъчва всеки понеделник по БНТ 1.
 
Философията, информативността и на места художествеността в поетиката на това интервю ще ви покажат, че четенето не умира и дори не е болно, просто е ново. Андрей Захариев се оказа изключително начетен човек, чийто живот показва колко различни житейски реализации може да има… четенето. От една страна, старите философски книги му прошепват тайните си от години, защото Андрей е доктор по философия и вече е преподавал знанията си на студентите първокурсници от Софийския университет в упражненията им по антична философия. От друга – информационните агенции настойчиво го заливат всеки ден, защото събеседникът ми е водещ на новините в Националната телевизия. От трета – с художествената литература са си много близки отдавна. Знае толкова за романа, че според мен може да преподава и неговата история и теория, независимо че обича повече по-кратките прозаични форми, а поезията обожава. Този човек излъчва фина светлина, която те кара да мислиш, че дори в начина, по който изглежда, има скрито някакво художество – толкова е хубав, че сякаш е нарисуван. Впрочем родителите му са художници. Можете да го чуете и на www.yulangelo.com. Тук пее. Не, не пее, а песнопее.
 
– Понеже се чудя дали е възможно някой да се засрами, ако не е прочел дадена книга, кажи демоде ли е да се чете художествена литература днес?
– Вероятно най-очакваният отговор би трябвало да бъде „Да, демоде е“ и този отговор да го подплатя със солидна доза хленч и стенание. Не мисля, че е демоде, въпреки че все повече и повече хората четат различни неща от онези, които сме свикнали да наричаме художествена литература. Мнозина отбелязват, че четенето не е намаляло в наши дни. Четем даже много повече от нашите прадеди – като започнеш от текстовите съобщения по телефона, минеш през имейлите и това, че влизаш в поне 20 сайта всеки ден. Въпросът е какъв вид четене е това? То е доста по-различно от онова класическо четене, свързано с пребиваването в библиотеката или пък с усамотяването в личната библиотека с книгите, с тяхното внимателно изчитане от кора до кора. Не смея да се ангажирам с обобщаваща оценка за това, дали хората четат истинска литература (за разлика от „всекидневните“ текстове). Хората искат да четат, но може би не им достига време наистина.
 
– Мъжете и жените по различен начин ли четат като възприемане? Различни неща ли си избират за четене?
– Явно има неща, които са за едните и които са за другите. Съществува биологична предопределеност, която е ясна. После има културни наслоявания. Но фундаментални различия между мъжкото и женското начало като отношение към света и към литературата в частност не смятам, че има. Теорията за мъжа и жената като две биещи се начала, пък в същото време привличащи се, ин и ян историите (без да се подигравам с източната философия) – не смятам, че има и такива неща.
 
– Но ти едва ли ще седнеш да четеш чиклит?
– Чиклитът запълва пазарна ниша, която пък е възникнала като необходимост при определени хора, които със сигурност не са мъже на възраст между 40 и 50 години, а са момичета между 18- и 35-годишна възраст. Бих чел такава литература, ако искам да направя анализ, ако я превърна в обект на теоретичен интерес. Но да ми е наистина интересно…
 
– Не би се опитвал да разбираш жените през тази литература?
– Много точно го каза. Не че не се опитвам да разбирам жените, постоянно се опитвам, но не и през тази литература. Като ги разтвориш само тези книги… те са до такава степен изчистени нарочно, някак си заострени, че ме отблъскват. Поднесени са като дефиниции, които не знам дали са адекватни на действителността, но може и да греша, наистина не познавам този тип литература.
 
– Кажи за кампанията „Голямото четене“…
– Аз, съвсем естествено, но и откровено, ще кажа добри думи.
 
– Няма ли тази инициатива, чиято конкретна цел е да определи любим роман, да покаже какво сме чели преди?
– Всяка „картина“ за това, в какви посоки се движи интересът на българина, си струва, па макар и да отрази минало състояние, защото досега подобно нещо не е правено. Кампанията неслучайно е така направена. Всичко, което през известен период от време се завърта в общественото пространство, става модно. На фона на едно общество, което е изключително консуматорски ориентирано (при това консумацията е по-скоро физиологична, отколкото интелектуална или въобще духовна), да направиш консумирането на духовни съдържания тема на деня, да завъртиш около това интереса на обществото, е дълбокият смисъл на една такава кампания. А според мен резултатите ще бъдат учудващи и много интересни. Мнозина ще бъдат учудени от начетеността на българския народ, от дълбоките му интереси в областта на литературата.
 
– Ти гласува ли вече?
– Не още. Продължавам да си мисля.
 
– Между кои книги се колебаеш?
– Между много книги, много от тях, прочетени в една по-ранна възраст, когато много са ме впечатлили и са ми дали някакви насоки в живота. Това е също част от идеята на кампанията – да се види кой в коя книга ще припознае сякаш своя лична библия за живота, някаква лична инструкция за живота. Аз се сетих за едни такива мои ориентири от детството, някои от тях са от латиноамериканската литература. Много харесвам Жоржи Амаду, но харесвам и Маркес. Те двамата са много различни автори, но има и нещо общо помежду им. Сега се сещам за една мисъл на Жоржи Амаду. Запитан за латиноамериканската литература, той казва, че няма такова нещо като латиноамериканска литература – както има немска, френска, английска, така има бразилска и колумбийска, както има Жоржи Амаду, така има и Маркес, но все пак някакви мостове между всичко това има. Четеш някои от новелите, повестите или романите на Амаду и не можеш да не усетиш близостта с Маркес или с Марио Варгас Льоса. Много харесвам и Умберто Еко като романист. Харесвам „Името на розата“, наскоро задълбочено прочетох „Махалото на Фуко“ и бях впечатлен дълбоко – този може би е най-философският като послание от романите му. Но изключително много харесвам „Островът от предишния ден“. Сетих се и за романа „Самотникът“ на Йожен Йонеско, известния драматург абсурдист.
 
– Би ли гласувал за книги от българската литература?
– Бих гласувал за „Време разделно“ на Антон Дончев. Поради политическа конюнктура и някои допълнителни съображения, свързани с историческото битие на България от последните 20 години, някои започнаха да привиждат в него някакъв първичен национализъм, опит за извиняване на възродителния процес. Дори при неговото възникване конюнктурни влияния да са играли роля, романът сам по себе си, а и филмирането му не съдържат никой от тези грехове, които някои се опитват да му припишат. „Време разделно“ е изключителен роман за общуването между хората от различните етноси. Има една мъдрост, която протича през него и която според мен ще бъде отново оценена.  
 
– Защо точно роман избира „Голямото четене“?
– Мога да кажа защо, но според мен – понеже не съм в сценарийния екип, в производството на „Голямото четене“. Ако говорим за литературата в цялото й жанрово богатство, би могло да се гласува за текстове от публицистиката на Ботев и всеки друг световен автор или журналист, от колонките на Макгахан до Виктор Юго. За да се наложи регламент, авторите на идеята явно са решили, че трябва да се ограничат до романа. Пък романът, който се появява и кристализира като форма някъде в началото на XIX век (класическите му образци се появяват през втората половина на XIX век), снема в себе си едно голямо натрупване в историята на литературата на европейския континент. Във формата на романа кристализират процеси, които са текли няколко века поне, като търсене на форма на литературното съдържание, като избистряне на тази форма. Именно затова романът е средоточие на развитие на една тенденция, която е завършила себе си в класическия роман, който сякаш е литературата пар­ексаланс от един момент нататък. Именно това пък ще се превърне в обект на атака, която иска да разбие класическите модели и образци.
Романът в съвременната литературна ситуация още от средата на миналия век, че и от по-рано, е обект на различни прегрешения, съвсем умишлено извършвани – имам предвид неоромана, антиромана и т.н. Има конфликт, който съсредоточава в себе си романовата форма, има борба около романа, съпротива срещу романа и любов към романа.
 
– Защо се съгласи да бъдеш водещ на „Библиотеката“?
– О, защото ми е много приятно. Аз не съм точно литератор, нито драматург, аз съм философ по образование. Но все пак съм човек, който винаги се е занимавал с литература като всеобемащо понятие, в което попада всичко написано. Тук мога да разгърна някои свои идеи, които засягат и представянето на някои от книгите, и критиката на някои от книгите. Ние се опитваме да правим литературна критика и сме откровени в оценките си.
 
– Не е ли литературата по-голямото нещо? Не се ли съдържа философията в литературата?
– В съвременната научна ситуация философията продължава да бъде проблемна. Обвиняват я, че е квазинаука, сякаш наука, почти наука. Философията все повече и повече започва да бъде мислена като много близка до литературата и като неспособна да докаже себе си като самостоятелна от литературата. Като тук литературата се разбира като поетическото, свободното, творческото, онова, което е по-близо до ирационалното и емоционалното, което би трябвало да не е случаят с философията. Разбира се, винаги ще съществува и другото гледище: че философията е едно специфично занимание, което може да бъде дефинирано и да оправдава тази дефиниция, разграничавайки се от литературата.
 
– И какъв й е случаят на философията като отлика от литературата?
– Школските дефиниции го казват. Философията би трябвало да е онова, което се занимава с понятийното мислене, дискурсивното мислене, мисленето като продукт на разсъдъка. Т.е. философията би трябвало да изследва и да постига като свой продукт понятията за нещата. Тези понятия са работа на философията, тя се занимава с тяхното изработване. Това е една от възможните дефиниции.
 
 
 
– Философското не те ли отделя много от хората и всекидневието, от това, което се случва тук и сега?
– Зависи. Традиционно се смята, че философията е много абстрактно занимание. Но нали ти казвам, претенцията на философстващите субекти (без да твърдя, че съм един от тях) е, че тя е неизбежният път към постигане на една рационална, разсъдъчно произведена картина за света. Тук проблемите са много. Какъв е статутът на философията, особено сравнена с точните науки, като се тръгне, разбира се, от математиката, чието знание е задължително, необходимо. Две и две винаги е четири, ъглите на триъгълника винаги дават 180 градуса. И къде тук са истините на философията, какво постига и гарантира тя? Но аз не съм й апологет на философията. Освен това има едно разграничение между собствено философското, между философстването и историята на философията, с която се занимавам аз. Аз мисля историята на философията като осъществяване на определени понятия, които имат своите корени и своите говорители, които са ги създали и са ги включили в дискурса. Това е моята работа, доста по-скромна.
 
– Какво е усещането на дълго прекараното време в библиотека?
– Страшно готино усещане е това. Всеки е минал през периоди в живота си. Имал съм период, в който имах желание за живот извън библиотеката – повече ми се пътуваше, преживяваше ми се света по друг начин, по-съзерцателно. Ей така да седнеш, да изследваш визуално света, да съзерцаваш детайли, промени, еднаквото в променливото. През последните години заради дисертацията отново ми се върна любовта към академичното. Пробуди се в мен книжният плъх, който по цял ден чете, от време на време пие кафе и си почива. Тишината на библиотеката, този сакрален момент да седнеш, да отвориш книгата… Старинното, древното много ме впечатлява, не просто ме впечатлява, ами ме препарира на моменти, просто ме хипнотизира. Много обичам да отварям старинни книги, да се ровя в някакви неща, написани от хора преди 2000 и кусур години. Както постъпих и заемайки се с дисертацията. Аз разсъждавам там, в този голям обем от страници, какво е написал Аристотел в една от книгите на своята „Метафизика“. За мнозина по света това е тотално безсмислено занимание и аз никога не бих седнал да се опитвам да ги убеждавам, че не е така. Всеки преживява света по своя си начин.
 
– Пречи ли ти животът в България?
– О, не. „Аз съм изключителен, но около мен има хора, които не ме оценяват и ми пречат“ – това е нагласата на много хора в България. Те казват още „Абе, ние, българите, сме лоши“, но въобще не се включват в това „ние“, изживяват се като коренно различни. Постоянното оплакване се е превърнало в неизменна част от бон тона в България. Някои се чувстват направо задължени да съзират обществото, в което живеят, като уникално в неговата низост, недостойност и изостаналост. И всичко това е като израз на една театрално будна съвест, която би трябвало да убеди другите, че те наистина не са спящи личности, а са едни мислещи хора.
 
– Към какво се стремиш в професията на телевизионен журналист?
– Аз съм малко пишман журналист, защото образованието ми е друго. Без да ми се обиждат колегите с журналистическо образование, в самите си начала, дори в едни свои много силни години – между двете световни войни, – журналистиката се е правела от хора с различно образование, но които са били едни от най-големите журналисти, останали в историята. Тези хора са били точно историци, философи, прависти, дори лекари, специалисти в най-различни области, но хора с много силни обществени позиции и с много сериозен поглед върху обществото. Разбира се, това не означава, че човек с журналистическо образование не би могъл да бъде дори по-добър. Става дума за това, че може би наистина определението „пишман журналист“ не е най-точното наистина.
 
– Та към какво се стремиш?
– Моят живот си остава науката. Аз получих удовлетворение от това, че в продължение на три години и половина не излизах от Народната библиотека, преди това в продължение на една година в Германия не излизах от библиотеката и в продължение на 4–5 години написах тази много обемна дисертация, в която съм вложил адски много труд и нерви, и емоция, и това нещо не може да остане просто като част от моята биография. Има научен потенциал в него и искам да го развия. Това е потенциал, който може да бъде оценен единствено в научните среди, разбира се. Това с медиите при мен се получи малко случайно, другото е преследваното и поетапно надгражданото. Благодарен съм за медийното, но академичната кариера е може би онова, към което се стремя.Медиите са си медии, но науката си е наука.
 
– Хм, а четенето си е четене… 
Публикувано в Болна тема, Стил на живот
АКЦЕНТИ
РЕКЛАМА
АСТРОНАВИГАТОР








АСТРОЛОГИЯ  
АСТРОСТАТИИ  
ИДЕЯ ЗА ДЕНЯ

НОВИ КНИГИ