АЗ, НИЕ, ТО
.jpg)
Жената май от най-ранна детска възраст мечтае да е самостоятелна – като се сетите за тропането й с крак, когато избира с коя рокличка да се изфука в детската гадина, минете през ученическа възраст, в която тя да решава с коя компания да дружи, какъв грим да ползва, коя група да слуша и стигнете до настояването й съвсем сама, без родителска намеса, да си избере партньора в живота. То и за мъжете важи същото, но те не стават майки и затова няма да бъдат обекти на тази статия, която си поставя за цел да анализира точно този доста интересен момент от женския живот.
Точно тогава женският настойчив и тропащ с крак „аз“ отстъпва няколко крачки назад. Може би фактът, че девет месеца са носили малкото същество в утробата си (в утробата на своя „аз“, така да се каже), мотивира жените с такава настойчивост и упоритост да започнат да употребяват местоимението „НИЕ“ вместо това за първо лице единствено число „АЗ“.
Често пъти съм се питала защо се случва това. Може би защото майката ясно осъзнава, че без нея малкото бебе е обречено на несъществуване и, ще не ще, се идентифицира с нея. Или, казано по-иначе, тя се идентифицира с него. Може би защото майката прекарва 24 часа в денонощието неотлъчно до бебето си – без значение дали клюма от умора до креватчето му, бута тежката количка на разходка в парка или се опитва да жонглира между бебето и паничката му с храна, когато то не иска да погълне нито една хапка. Или може би пък защото това е най-сигурният начин да разпознае себе си като майка, да се почувства като
аз плюс още някого
Само дето, съгласете се, някак твърде смешно звучи това ние.
„Ние се събудихме току-що“ (при условие че майката е станала в ранни зори, а бебето току-що отваря очи).
„Ние вече не носим памперси!“ (при условие че майката отдавна носи само дамски превръзки или тампони, и то само през т. нар. онези дни).
„Ние вече ходим на гърне!“ (все едно се бутат с бебето кой да седне пръв върху онова нищо и никакво пластмасово нещо, та дори и да е пеещо!).
„Ние се наакахме днес пет пъти!“ (като да са два пъти за бебето и три пъти за майката).
„Ние вече имаме две зъбчета! (въпреки че майката може да е гълтала цяла нощ обезболяващи заради това, че є расте последният мъдрец).
Тази тенденция да се говори на „ние“ повлиява общуването на майката с други майки. При подобни срещи се задават въпроси от типа на „Вие вече ходите ли?“, „Тежите ли вече десет килограма?“ или „Биха ли ви вече ваксина?“.
Странно общуване. Чак смешно.
Когато се намесят и мъжете
Обещах, че няма да ги споменавам в тази статия, но сега осъзнах, че и те участват в това шантаво общуване. Когато и те се присъединят към това „НИЕ“, чувството за единство и семейна сплотеност става кралимарковско. Напоследък все по-често могат да се чуят мъже, които да казват „Ние сме бременни!“ или „В петия месец сме.“ Или пък още по-абсурдното: „Наближава да раждаме!“ Жените се разтапят, когато чуят подобни изказвания от устата на мъжа до себе си: „Ауу, колко мило! Той е идеалният баща, загрижен за семейството!“ Но ако питате мен, в мъжка уста тези изречения могат да направят балончета, толкова са сапунени. Мъжкарски ли ви звучат „Няма да мога да те видя привечер, защото ще се взимаме от градина“, „Вече правим първи стъпчици“, „Вчера казахме за първи път „вода“?
Мъжете говорят така може би ръководени от желанието да се чувстват и те фактор в сакралния процес „мен са ме създали, аз създавам друг“.
Но какво пък! Може би няма нищо лошо в това, вместо да говорят постоянно за работа, коли, жени или преживяванията си в казармата, да приемат себе си като неделима и особено важна част от детското прохождане, проговаряне, израстване и от процеса на възпитание.
Но и най-хубавото има край. Ще дойде онзи неизбежен момент, когато малките същества, надъхани с кураж и напомпани с къде повече, с къде по-малко самочувствие, ще понечат да се отделят от татковата опора и от мамината сянка и ще се качат на своята си бърза кола по магистралата на юношеството. Тогава те с нокти и зъби ще се борят да казват „аз“. Ще тропат с крак, ще посветят здраве, сили и енергия да открият
какво точно се крие зад това „аз“
Тежко тогава на онези родители, които са се отъждествявали изцяло с детето си или пък са го карали то да се отъждествява с тях. Тогава борбата със сянката ще бъде жестока, а чупенето на опората ще е равнозначно на провал.
Наблюденията показват, че родителите се връщат бързо към своята самостоятелност (още през периода, когато детето навърши 4 години). Тогава те, слава богу, започват да употребяват отново правилно местоименията: „Моят син е голям инат“, „Дъщеря ми е толкова капризна“.
Но докато децата станат на 4 години, ще трябва да изтърпим глуповатите реплики като „Ние се напишкахме върху дядо“ и „На дупето ни е излязла пришка“, изречени от страна и на двамата родители. Те ще продължават да ги казват дори и ако, след като прочетат тази статия, осъзнаят, че не бива.
Малките знаци по пътя към себеутвърждаването
1.Всеки път, когато изричате „ние“, не забравяйте, че малкият човек, излязъл от вашето тяло, расте, за да се научи да отстоява единствено и само своето „аз“.
2. Всеки път, когато откликвате на нуждите на детето си и ги назовавате като свои, се опитайте да осъзнаете, че всъщност бебето има коренно различни потребности от вашите. Това осъзнаване може дори да ви накара да се усмихнете.
3.Всеки път, когато таткото се включи в умиляващото „ние“, нежно се усмихнете, но не забравяйте, че този негов акт може да е подстъп към властта върху вашата независимост.
4.Всеки път, когато подрастващото ви дете гордо каже „аз“ или пък употреби своето име, подкрепете го. То е намерило пътя към себеутвърждаването.