АЗ СЪМ ЛЮБОВНИЦАТА

Аз съм любовницата
 
 от Мирослава ИВАНОВА
 
март, 2008 г.
 
Любовниците са навсякъде. Напоследък по-малко ги съдим, но не ги познаваме повече. Всяка жена е била любовница. Всяка жена е консумирала изневярата на женен мъж или поне я е пожелавала.
 
 
Всеки познава поне една любовница. И този, който седи до теб, и тази, която седи до него. Любовниците са повече незнайни, отколкото знайни, и повече невидими, отколкото видими. Само киното и клюките ги вадят от анонимността им. Или поне се опитват. Любовниците пълзят между другите имена в телефонните указатели, промъкват се в посланията на рекламите, шепнат между казаното и премълчанато
 
сътворяват безвремие от липсата на време
Идеята за този текст се роди в разговор между две любовници. „Би ли направила това заради мъж, когото обичаш?“ – попита първата. „Не знам – отговори втората. – Никога не съм имала мъж само за себе си.“ – „Хм. Можеш да пишеш за това“ – каза първата. „Да – каза втората. – „Портрет на любовницата като млада“ или „Портрет на любовницата като щастлива“. – „Защо пък?“ – попита първата. „Защото любовницата е щастлива, докато е млада“ – каза втората.
Познавам и двете мадами. Втората беше закоравялата любовница. Имала е седем връзки, в шест от които е била любовница. Женените мъже са се редили в живота ù като думите, които ù идват на последния чужд език, който е учила. Мъжете са я научили да бъде любовница. Срещала ги е, когато не е имала цел. Търсила е нещо, което не е знаела какво е, но винаги го е намирала в женени мъже.
Била е на „тихия фронт“, където според всички останали няма нищо ново. Даже не няма нищо ново, а направо няма нищо. Донякъде всички останали са прави, защото любовницата не е заключвала връзката си, понеже е знаела, че никой няма да отвори тази врата. Нейната любов е протичала в безвремие, в което са
 
само тя, мъжът и любовта им
Затова на никого не е позволявала да я съди. Понеже никой не би могъл да я разбере, освен друга любовница. Била е щастлива и е приела да бъде такава. Не е разбирала думите на свои приятели, че от любовницата може да стане нещо много повече. Не е искала да бъде нищо повече. И коя е впрочем по-голяма от любовницата? Законната съпруга или сериозната приятелка? За тази любовница съпругата е като онзи 25-и кадър, който действа на някакво подсъзнателно ниво, но не се вижда отчетливо. Според нея съпругата е Другата. Любовницата не търси отпечатъците на Другата върху мъжа, когото обича. За нея сприятеляването със съпругата е също толкова извратена перспектива, колкото и да гледа порно със собствените си родители.
 
Тя не разваля семейства
и почти не се интересува от тях. Това, че не разрушава, е нейното създаване. За другите любовницата е грешница с лоша репутация. Но понякога те си мислят, че може би единствено тя ще отиде в рая на любовта, защото според тях за любовницата адът е тук, на земята. Според другите тя никога не е имала мъжете само за себе си. Според нея ги е имала. Тя нарича женените мъже, които обича, „моите мъже“.
 
По-лесно се разделя с мъжете си
защото никой не може да ù ги отнеме. Всъщност мъжете остават в нея завинаги, понеже никога не ги е имала по друг начин.
Винаги е на разположение и може да бъде разпозната по самотата, с която може да живее. Само в самота може да прекали със сълзите и алкохола. Когато се напие, не се контролира. Кръстосва крака, пали цигара и изпраща съобщение на мъжа, когото обича и който е при жена си. Защото си въобразява, че мисълта за него е присъствие, което може да я избави от самотата.
Любовницата опознава любовта по някаква своя програма, спусната ù незнайно откъде. И тя като всички останали жени вдига тостове за любовта. Иска да ù гледат на карти за любовта. Гледа филми за любовта, говори и пише за любов.
Ако махнем любовта и приемем, че е служила на мъжете само за да си доказват, че могат да бъдат с още една жена, за какво са ù служили те на нея?
 
За да ù доказват, че е млада
Когато любовницата престане да бъде щастлива, значи вече е остаряла. Да бъде любовница, е лукс, който вече не може да си позволи. Нещастието не идва само от годините. Не е свързано само с възрастта. То е по-скоро някакъв момент.
Тогава в живота на любовницата настъпва тишина. Временна, като тази, която трябва да спазваш между два и четири часа следобед. Тя престава да крачи уверено по своя път, без да има нужда от подкрепата на деца, съпруг или приятели, които я подканят да бъде нещо повече, и започва да осмисля съдбата си. Да бъде любовница, е било за нея някаква
 
идея или религия
В нейната, както във всяка религия, има елементи на фанатизъм и разруха. Колко силни са тези елементи, зависи от обстоятелствата и възрастта. Когато те започнат да я разрушават, любовницата започва да иска не нещо повече, а нещо друго. Религията, която е изповядвала досега, вече не я изразява.
Един ден престава да бъде любовница и отстъпва мъжете на собствените им жени. А на себе си отстъпва правото на нещо друго. Така се случи на тази, втората, закоравялата любовница, за която ви разказвам. Тя престана да обръща внимание на женените мъже и започна да среща други.
Когато се омъжи, тя не страдаше заради любовниците на мъжа си, защото бе свикнала мъжете в живота ù да не бъдат само нейни. И защото знаеше, че любовницата не може да бъде нищо повече.
Това ù се случи, когато излезе от тихия невидим фронт, както го наричат другите (тя го наричаше безвремие), и остана само в истинския живот. Нищо в нея не се изгуби. Нищо в нея не умря. Само помисли за смъртта. Не искаше да изчезне между другите имена в телефонните указатели, в посланията на рекламите, между казаното и премълчаното, в безвремието на живота си. Пожела си, ако умре първа, на гроба ù да дойдат съпругът и децата ù. Защото мъжете, на които е била любовница, не идват на гроба. Тя ги отнася в него.