На път, По света

АЛБАНИЯ

Близки срещи с третия свят
  
Текст Здравко ГРИГОРОВ
Снимки Ангел ХАДЖИЙСКИ
 
 
 юни, 2008 г.
 
Площадът „Скендербег“ e ядрото на Тирана
 
През лятото решихме да изоставим Черно море и планирахме едно балканско пътешествие, включващо Македония, където целта ни бяха Охридското езеро, Албания, която беше основен пункт в трипа, остров Корфу и някои градчета във вътрешността на Гърция.
Албания съвсем не е обичайната европейска държава – в това се убеждаваме още на граничния пункт, където, за да навлезеш в територията на страната, заплащаш 10 евро. Ние обаче сме подготвени за това и смело продължаваме напред към гледката на Охридското езеро от албанска страна. По пътя се разминаваме със стадо крави, окупирали ливадата с изглед към езерото.
 
Цялата поляна е „засадена“ с бункери
– комунистически спомени от времето на Енвер Ходжа. След няколко бързи снимки с първите впечатления от Албания се отправяме към Тирана. Пътят към столицата е ограден от внушителни планински масиви, които не можеш просто да отминеш – спираш, гледаш и се възхищаваш.
Тирана. Ад за шофьорите – това беше първото ни впечатление от града. Никакви правила за движение, сигнални уреди или табели. И стотици „Мерцедеси“, от които се провикват разгневени албанци.
Хотелът ни се намираше на една от големите улици (имахме си карта, на която част от улиците имаха имена, но повечето нямаха), но никъде не беше посочен номер, който да търсим, затова звъннахме на агента, който ни беше направил резервацията. Оказа се, че улицата няма номера, и той просто ни попита къде точно сме, за да ни ориентира в коя посока да продължим да търсим. Докато траеше този разговор, ние се оказахме пред Алпин хотел – малък, спретнат и семеен, като роза сред тръни в заобикалящата ни действителност. Никой в хотела не говореше английски и малко трудно комуникирахме, но жестовете помагаха. И за да не забравяме, че Албания не е обичайната евространа, дойде и поредната изненада –
 
Саранда – най-големият албански курорт на Йонийско море, е с гръцко излъчване
 
в Тирана има режим на тока
което всъщност обяснява ада по пътищата заради неработещите светофари. Но това съвсем не е всичко, тъй като водоснабдяването се осигурява с електрически помпи, следователно когато няма ток, няма и вода. Повечето заведения са снабдени с генератори, които спасяват положението, но шумът им превръща Тирана в кошер.
Близо до хотела открихме отворено кафене, което беше доста оживено. Впоследствие установихме, че когато токът спре, всички излизат на улицата и се отправят към най-близкото място, снабдено с генератор.
Барманът говореше английски и когато разбра, че сме от България, много се учуди какво правим в Тирана. Според него единственото място в Албания, което заслужавало гледане, бил морският курорт Саранда. Изненада се, че ние бяхме впечатлени от красивата природа на страната, и когато разбра, че сме включили Саранда в програмата, ни посъветва да се отправим направо натам.
След впечатляващата първа среща с живота в столицата се отправяме на нощна разходка из центъра на града.
 
 
Ценнтрален булевард в столицата – тук тротоарите не са на мода, а прахта по улиците е емблематична
 
Площадът „Скендербег“
е ядрото на Тирана. Там са ситуирани джамията „Етем бей“, часовниковата кула – символ на града, паметникът на Скендербег, националният музей, дворецът на културата, операта и сградите на различните министерства. Всъщност културните забележителности на Тирана могат да се преброят на пръсти, което ни накара да проверим как е нощният живот. Според нашият гайд Living room бил the coolest bar в града. Наистина беше cool – клубът е на няколко етажа, покривът му е превърнат в приятен бар с ресторант, където вечеряхме и най-сетне срещнахме някого, с когото да поговорим на английски.
На следващия ден решихме да отидем в парка на езерото Тирана. Преди това се отбихме в джамията „Етем бей“. Преобладаващата част от албанското население са мюсюлмани, повече от 70%. Но забраната да изповядват религията си по време на комунистическия режим напълно е отказала албанците от каквито и да било религиозни норми и задължения.
 
Забрадени жени почти няма
религиозните храмове се броят на пръсти, навсякъде в заведенията се предлага свинско месо и без проблем можеш да си поръчаш алкохол.
Оказахме се в джамията по време на обедната молитва, но на нея присъстваха не повече от двадесет души. Тук трябва да добавя, че на обедната молитва в албанската част на Скопие джамиите не могат да поберат молещите се, които често се разполагат на тротоарите пред храмовете. За разлика от Скопие, където между населението от албански и македонски произход има неприкрита вражда (Каменният мост на Вардар е нещо като разделителна линия между албанската част на града и останалите квартали и много рядко македонци преминават тази линия), то в Тирана не ни направи впечатление да има такова разделение на етносите. А спрямо нас, българите, навсякъде бяха приятелски настроени и по всякакъв начин се опитваха да ни помогнат, в повечето случаи жестикулирайки, де.
По пътя към езерото се отбиваме в Международния културен център, по-известен като „Пирамидата“, където месеци преди това Джордж Буш бе произнесъл реч. В сградата имаше
 
изложба на Саймир Страти
вписан в Книгата на рекордите на Гинес като автор на най-голямата картина, съставена от гвоздеи – портрет на Леонардо да Винчи. Самият автор бе там, представи ни експонатите, сред които портрет на Елвис, направен от дискове, и огромно пано с кон, направено от клечки за зъби – следващия проект, с който ще „атакува“ Гинес.
Без особени впечатления от парка и езерото, като изключим пластмасовите венци пред паметниците на местните герои, се отправяме към
 
Къщата на дервишите
– поредната забележителност, отбелязана в нашия гайд. Самата къща се състоеше от стая с няколко ковчега на дервиши, покрити със зелени наметки, и място за молитва, а стара баба обясняваше каква е историята на последователите, но тя говореше само албански, така че не научихме подробности.
По-късно отидохме и до пазара, който беше посочен като главна забележителност за града, но всъщност всички видели Женския пазар в София ще останат разочаровани, тъй като тиранският пазар е на половината на нашия.
 
 
 
Вечерта седнахме в Sky Club Cafe
– гордостта на местните. С панорамен асансьор се изкачихме до покрива на най-високата сграда в Тирана. И там уютен стъклен бар предлагаше прекрасна гледка към града. Важна подробност – целият бар се въртеше и седящите се наслаждаваха на нощна Тирана от всичките й краища. Поне докато токът не спря и градът не потъна в тъмнина. Нощта продължи във „Флекс“ – отново cool заведение със страхотно мохито. Тук е мястото да отбележа, че нощният живот в Тирана по нищо не отстъпва на този в София.
Дурес беше следващата ни спирка. Булевардът, по който трябваше да излезем от Тирана, много трудно може да се опише – пясък вместо асфалт
 
Джамията „Етем бей“ 
 
никакви тротоари
десетки магазини, разтворили врати на самия булевард, хора и всякакви превозни средства, разминаващи се сред непрогледен прах. Последното впечатление от Тирана беше наистина запомнящо се.
Дурес се оказа съвсем обикновен провинциален град, затова променихме плана и след кратък престой там се отправихме към Вльора.
Всички извънселищни пътища в Албания са тесни и неподдържани, но красивите изгледи, които се разкриват, когато човек се движи по тях, частично потушават гнева на шофьорите. Често се срещат отбивки, запълнени със спрели автомобили и хора с фотоапарати в ръка, запечатващи красивите пейзажи.
Вльора се оказа приятно градче на Адриатическо море, на чиято крайбрежна ивица разпънахме палатки и пренощувахме, заобиколени от портокалови и смокинови дръвчета.
Достигнахме и до най-известния курорт в Албания –
 
Саранда, на брега на Йонийско море
Фотоапаратът трябва непрестанно да е на китката по време на пътуването между Вльора и Саранда – гледката на морските вълни, обливащи златистите пясъчни брегове, преминаващи в гора, която пък е в подножието на висок планински масив, е неописуема.
В гайда е отделено специално внимание на факта, че на входа на Саранда има надпис на английски Good Luck!. След кратки неуредици с предварително резервирания чрез интернет хотел се настанихме в частна квартира. Малкият курорт напомняше местата за отдих по Българското Черноморие от 80-те години. Голяма крайбрежна алея с палми и бананови дръвчета, на която са ситуирани повечето заведения и места за забавление, и множество големи къщи, предлагащи подслон на туристите, предимно албанци и македонци.
Влиянието на Гърция в този регион се усеща – от формата на къщите, през параклисчетата по пътищата, характерни за гръцките земи, до множеството таверни с гръцка салата и гръцки напитки.
Близо до Саранда се намират историческото градче Бутринт и родният град на Енвер Ходжа Джирокастра.
След двудневен престой в Саранда тръгваме към границата с Гърция. И тук изненадата! Пътят напомня по-скоро трасе за сафари – никакъв асфалт, множество камъни, сред прахта
 
 
и тук-там костенурки
които бавно се шмугват в кактусите наоколо. След близо петчасово вълнуващо пътуване по 80-те километра до гръцката граница се озоваваме до една дървена колиба, от която излиза митничар, вдига бариерата и с това слага край на албанското ни пътешествие.
Равносметката – в Албания няма McDonalds, няма магазин на която и да е световна марка за облекло, няма кафе-автомати, няма правилник за движение по пътищата, има режим на тока и на водата, има хубави клубове, спиращи дъха пейзажи и хиляди мерцедеси.
 
 
Георги Кастриоти Скендербег
 
 
 
Паметникът на Скендербег – национален герой на Албания, възпят в много народни песни
 
Георги Кастриоти Скендербег е син на албанския княз Иван Кастриоти. Той е даден на султан Мурад II като заложник. Там приема исляма под името Искандербей, или Скендербег, и се прославя, сражавайки се за турците. Под негово командване са били 5000 турски кавалеристи.
През 1443 г. Скендербег вдига въстание в Албания и провъзгласявайки се за вожд на албанците, разбива турците при Черни Дрин, а след това, като сключва съюз с Унгария, заставя Мурад II да снеме обсадата на албанския град Круя.
През ноември 1443 г. е обявен за глава на княжеството Кастриоти.
Когато турците отнемат принадлежащите на неговото семейство имоти в Круя, Скендербег се отрича от исляма и вдига въстание.
Сключва през 1444 г. военнополитически съюз с Венеция и с вождовете на разни племена („Лига Лежи“) и разполагайки с неголеми кавалерийски отряди, базирани в Круя, той разгръща партизанска война в Северна Албания.