Александър Секулов:
„Книгите, за разлика от хората, имат щастлива съдба“
Интервю на Теодора СТАНКОВА
Снимки Личен архив
юни, 2011 г.
Високата дума „мисия“ има житейски измерения. Сашо Секулов е определен от думата „писател“. Макар сам да казва, че все още не го е разбрал за постоянно. Преди това е научил, че свободата е най-важното нещо и че „свобода“ и „живот“ са синоними. Затова е пуснал на свобода думите и вероятно по тази причина думите му са особено въздействащи и отговорни.
– Кога разбра, че ще станеш писател?
– Пишещ човек съм от време на време – в празното време между отделните книги се готвя за тези моменти. Писането е като варенето на ракия… Зреене на плодове. Събиране на плодове. Ферментиране на плодове. Почистване на костилките на плодове. Варене на плодове. И накрая се раждат плодове.
– Какво ще разкажеш за живеенето с книгите?
– Не знам нищо за живот извън книгите. Има ли такъв? Ако е така, това е първата ни среща с извънземните.
– С какво е интересна личността на автора?
– По правило писателят не е равен на книгите си. Следователно личността му не представлява особен интерес. Друг е въпросът, че в цивилизацията на безогледната информация книгите се рекламират най-успешно чрез фигурата на автора. През неговата лична история. Стига се до абсурдни случаи, в които има писателска фигура, има и тиражи дори, а… няма книги. От личен опит знам, че личността на писателя често пъти лежи с гърди върху амбразурата на собствената му творба и успешно пречи на нейното възприятие. В българската литература вече има достатъчно примери на автори, които добре се разказват на публиката. Превърнали са се в единствената си творба, която дописват, редактират, преиздават и разпространяват непрекъснато. Така придобиват измамното чувство за лична реализация. Вратите на лайфстайл изданията се отварят пред тях, а пък портата на изкуството се затръшва зад гърба им. Мога да изброя колеги, чието сдържано житейско и професионално поведение ме респектира и окуражава: Емил Андреев, Теодора Димова, Елена Алексиева, Галин Никифоров, Деян Енев, Керана Ангелова, Милен Русков, Недялко Славов… Така че бих искал да харесват света в книгите ми, а не мен самия. Преди 25 години, разбира се, бе обратното.
– Променя ли се литературният вкус на българина?
– За да се промени едно нещо, то трябва да съществува. Масов литературен вкус в България не съществува, защото такъв не се изгражда в тоталитарно общество. Сега сме чистилището на пазара и продажбите. Ще минат още към 30 години и ако няма война или нова революция, ще имаме понятия „български литературен вкус“. Отбелязвам за протокола, че всяка революция разгонва фамилията на литературния вкус. И на добрия вкус по принцип.
– Случвало ли се е да чуеш нещо за себе си, което да не ти хареса?
– О, това е труден и ненаучен и до днес урок! Да те подложат на квалификации в анонимни форуми, без да имаш възможността да разбиеш нечия мутра, е отвратително. Тези форуми са издания на фашизираната тъпота, обилно гарнирана с комунистическа злост. Към рецептата за публична вендета задължително трябва да прибавим скромната площ на държавата, провинциалния й рефлекс и националния мързел. Българското общество в момента се е потопило в блатото, диша през тръстикови стъбла и чака някой воин на духа, за да изскочи с тиня върху очите и да му отсече главата. По света хората са мислещи тръстики, а у нас – дишащи с тръстики.
– Какво е да си професионален писател у нас?
– Навсякъде по света професионален писател те правят продажбите. Комерсиалността. В големите езици и големите народи обаче има ниши, читателски слоеве, които са достатъчни, за да осигурят тиражи и на истинските книги. Плюс бързите преводи в чужбина. В този смисъл чиновникът Йовков не е професионален писател, но Людмила Филипова е. Има хора, които през цялото време могат да бъдат писатели. В собствените си очи и в очите на обществото. Има и такива, които са писатели в определени моменти. В следващите се отдалечават от себе си, гледат се с насмешка и не играят тази обществена роля, запазвайки свободата си. Определено предпочитам вторите. Същото се отнася и до стила. Моето разбиране е, че всяка книга идва със свой език, който трябва да имаш куража и търпението да научиш.
– Кои са твоите място и време за писане?
– Що се отнася до времето, явно не пиша през зимата. Както и на места без хоризонти. Или без брегове. А и без тепета…
– Как избираш заглавия за книгите си?
– Призовавайки цялото търпение, което мога да изстискам от иначе нетърпеливата си личност. Понякога имената на книгите са готови много преди да ги напишеш. Сякаш са матрица, която произвежда собствен живот. Понякога пишеш с едно име, а накрая го сменяш.
– Кога една книга е стигнала до читателите?
– Когато се препрочита. Книгите, за разлика от хората, винаги имат щастлива съдба. Имат втори прочит. Някои имат и вечно възвръщащи се прочити.
Един от героите в "Островът"
– Какво научи за себе си, написвайки „Островът“? Това, че пишеш за деца, прави ли те по-добър родител, или обратното?
– Първото, което открих с изненада, бе, че децата от 10– до 17-годишна възраст отсъстват от българската литература. Сякаш са емигрирали предварително. Появяват се някъде на 18–20-годишна възраст, говорят на сленг и за дрога. Но са описвани ужасно повърхностно и елементарно. И мрачно. Което от писателска гледна точка е лесна задача. Мракът, страхът и отчаянието, черното, са лесни за описване. Прииска ми се да напиша бяла книга за ненаранената материя на 13-годишните. Защото понякога точно паяжинните нишки те възпират от полет в пропастите. А и кой е казал, че е норма да си нещастно влюбен, да си нещастен по принцип? Второто е, че не мога да пиша за деца. Може героите да са деца, може книгата да се възприема възторжено от читателите на тази възраст, но не съм готов да опростявам езика и разказването, да го елементаризирам или инфантилизирам, да се промъквам пълзешком към някакъв осреднен предполагаем вкус. За разлика от дебненето при лов в саваната в литературата трябва да си винаги изправен и да виждаш надалече. Така и тебе те виждат добре. По-добър родител те прави единствено детето, освен ако не си минал в кръгова отбрана от всяка възможност да си добър изобщо. Писането на книги с герои деца е единствено възможната форма на благодарност към детето ти и на смирение пред Господ, който ти е подарил тази възможност.
– Каква нагласа към света позволява на човек да се занимава едновременно с това да пише книги и да прави кръчми?
– Вероятно стремежът към цялост, копнежът по целостта. Няма друга човешка дейност, която да е толкова близка като технология и дух до писането на книги от варенето на ракия. Бруленето на плодове, събирането им от земята, трупането им в съдове, примесени с треви, листа, малки буболечки и пръст, чакането, настъпването на шептящото гниене, което разказва приказки, бавният огън, зачервените лица на майсторите, надигането на душата и превръщането й в дух по серпентините към небето и най-накрая сълзите на Господ по нас и по себе си, които се стичат в стъклените дамаджани и в прежаднелите гърла, за да ни примири в едно всички: майстори, събирачи, плодове, дървета, Господ, мушици, пръст… И какво по-естествено тогава от разказващия истории да направи места, в които хората да са щастливи да разказват и да чуват истории?! Кръчмата е място за разказване. Един от двата храма за изповядване. Между тях е площадът на нашия живот.
– Кои са най-интересните хора, с които си сядал на чашка?
– Онези, истинските хора, с които съм седнал на чашка, никога не стават от масата на сърцето. Надявам се, и аз от тяхната. Те, моите приятели, не сядат на маса, за да забравят, а да си спомнят по-добре. Пият не за да спуснат черно забрало пред очите си, а за да видят как през млечната мъгла над Пловдив, над трептящата мантия на дъжда в Балкана хижарят кара магарето си по хребета на планината. Това изостряне на погледа, тази особена проницателност отвъд тайните на битието е характерна за моите приятели. Тяхното сядане на маса е просвещение, акт на просветляване, особена и необяснима радост от споделеното битие. В някаква форма е и свещенодействие, празнуване на живота, усилване на свързващите ни нишки. Да ги изброявам по име, означава да си позволя да забравя някого, на чиято история съм се смял до сълзи, а не съм запомнил името му. С всекиго на маса сме си подарили време и сме го додали към онова, което ни е определил Господ. Всички да са живи и здрави!
– Малка лична история, която би разказал?
– Годината е 2007. С художника Наско Хранов ни канят да направим изложба за „Аполония“ – картини и истории върху винил. Слагаме є гръмотевичното заглавие „Плаващият град и мъжете от черен пипер“ и потегляме към Созопол. Там ни посреща тип с шарени гащи, каскет и чук – невъобразимо софийско чекне. „Вие ли сте?“ – „Ние сме“ – отговаряме. „Ами, оставете винилчетата, аз ще ги бодна тук по дуварите.“ Оставяме винилчета да бъдат боднати с чук, тел и пирончета. Наско решава да се гмурне с харпун край скалите на Гръцкото училище, в което се провеждат изложбите. Уговаряме се в пет часа следобед да се видим на откриването. Точно в пет съм на линия, облечен спортно-елегантно, леко изтръпнал. Първа изложба все пак, дебют някакъв. Вече са се събрали зам.-министри на културата, организатори, художници, бохеми. Кой в костюм, кой преметнал шалче. От Наско – нито следа. По едно време, малко преди началото на церемонията, виждам, че тълпата се разстъпя и умълчава. В образувания шпалир бодро пристъпя художникът Хранов в неопрен, с харпун в ръка и две рибета. Кимва другарски на колегите и уточнява, че хвърля един панталон и идва. Бил без часовник под водата! Изложбата се открива при невероятна буря. Страшен вятър, ураган. Идва време да излезем навън и да открием нашата част. Обаче „нашата част“ я няма. Вятърът я издухал в морето. Щото, нали, заглавието е „ Плаващият град…“. Търся с очи онзи с каскета и чука, дето беше „боднал винилчетата“, но и него сякаш вятърът го бе издухал. Кулминацията настъпи, когато ни питаха кога и къде могат да видят изложбата. Ние се споглеждаме и гордо отсичаме: „Никъде и никога.“ Щото, нали, е плаваща изложба. Та такааа… Връщаме се една вечер по созополските улици и изведнъж високата фигура на Наско спира и леееко се накланя назад, за да надникне в едно дворче, където домакините и задружен чешко-полски синдикат от туристи боцкат салати върху дълга маса с мушама. „Ааа, Секуле, я, виж!“ – изстенва художникът. До него, като в анимационен филм, се накланям и аз. Върху масата, добре опънат, е нашият винил. Чистото произведение на изкуството. Вместо мушамичка! Хайде, това – както и да е! Обаче ми изрязали текста. Да не им пречи на пиенето! Оставили само картината на Наско. До мен високият художник щеше да се счупи от смях. Мисля, че още се смее. На другата година направихме пет покривки за маса от винил, но този път сложихме текста в средата. Всяка вечер разстилахме различна покривка, а на края на вечерта я подарявахме на тези, които пиеха с нас.
– Какво ще правиш през това лято?
– Не знам, но искам да е с приятели.