от Майте Уседа
превод: Светослава Славчева-Бонева
Любовна история с привкус на вино, чувство за хумор и лъжи
Очаквайте на 25 юли!
За книгата
Когато съпругът ѝ умира при нелеп инцидент, Алисия наследява семейната винарна на остров Майорка и кучето му. Единственият проблем е, че тя няма никаква представа как се прави вино. Също така не обича кучета.
Шест години по-късно винарната е изправена пред финансов крах, а домашният ѝ любимец се отнася към нея с безразличие. Алисия се чувства безкрайно самотна. Нима съдбата е толкова жестока, че не иска да ѝ даде втори шанс за щастие?
Тогава в живота ѝ се появява Марко: млад и привлекателен корсиканец, а на всичкото отгоре и агроинженер, който е готов да даде на Алисия всичко, от което тя се нуждае. Въпреки това интуицията ѝ подсказва, че Марко е твърде добър, за да е истински. И се оказва права – сексапилният мъж с мистериозен поглед крие минало, което може да разруши всички надежди на Алисия, както и крехката ѝ любов.
Интервю с Майте Уседа
Майте Уседа е родена през 1967 г. в град Овиедо, Северна Испания. По съвет на близките си завършва бизнес информатика – „професията на бъдещето“, но след години работа в различни сектори, тя записва социална дейност – дисциплина, която се опитва да направи света по-добро място. Въпреки това нейната най-голяма страст си остава музиката. От дете свири на китара, композира песни и през 90-те е част от музикална група. Скокът от писане на песни към писане на романи е просто следващата стъпка напред, начин да направи по-обширни историите, които измисля в няколко строфи.
Стилът на Майте Уседа се отличава с непринудените си диалози, които веднага ни карат да почувстваме героите като истински. Един от персонажите в романа ѝ „Алисия и теоремата за безкрайната любов“ е колумбиец и авторката влага много усилия, за да може читателят да „чуе“ автентичната колумбийска реч. В този смисъл прозата на Майте е обгрижена и елегантна, обогатена от прекрасно чувство за хумор и голяма доза оптимизъм. Дори най-драматичните моменти тя смекчава с ироничен и забавен език.
В момента Майте живее заедно със семейството си в една вила на брега на Атлантическия океан.
Ще ни разкажете ли малко повече за творческия си път?
Родена съм в провинция Астуриас, в Северна Испания. Учих бизнес информатика и работих в различни сектори, а когато се омъжих, се преместих в Мадрид. След раждането на сина ми се грижих за него и междувременно се записах да уча социални дейности – дисциплина, която е много по-близка до мен.
През 2009 г. започнах да пиша първия си роман „Кулата на ангелите“, за да проверя дали съм способна на подобно нещо. В края на 2012 г. я публикувах в платформата на „Амазон“ и положителните отзиви ме вдъхновиха да продължа да пиша.
През 2014 г. в същата платформа публикувах „Любов за Ребека“. Романът беше в класацията за бестселъри на „Амазон“ в продължение на 300 дни и беше преведен на английски и немски. След този успех редакторът Емилио Алби от издателство „Планета“ се свърза с мен. Каза, че е харесал книгата ми и когато довърша следващата, да му пиша. Осем месеца по-късно я изпратих със страх в сърцето. За щастие, харесаха „Алисия и теоремата за безкрайната любов“ и ѝ дадоха шанс.
За какво се разказва в „Алисия и теоремата за безкрайната любов“?
В романа се разказва за намирането на половинка в интернет, за ползите и неудобствата на социалните мрежи и сайтове за запознанства. 40 % от жените, които търсят връзка, го правят в интернет, а 40 % от мъжете я търсят в кръга си от познанства. Тези данни ме изненадаха, защото се оказва, че голям процент от мъже и жени са обречени никога да не се намерят.
Какъв е жанрът на книгата и към каква аудитория е насочена?
Смятам, че романът е нещо средно между чиклит и съвременна романтична история. Насочен е към всички любители на романтичния жанр, които също се наслаждават на щипка интрига, малко мистерия и много забавни ситуации.
Разкажете ни за героите си.
Алисия овдовява рано и няма деца. Съпругът ѝ е бил винар от Майорка и след смъртта му тя трябва да се захване с бизнеса. Алисия обаче не знае нищо за лозята и трябва да се научи бързо. А трябва и да се грижи за кучето на съпруга ѝ, което на всичкото отгоре я мрази, защото я свързва с изчезването на господаря му. След шест години непрестанна борба за поддържането на винарната и на прага на четиресетте, решава да се обърне към сайт за запознанства. Така среща Марко – привлекателен корсиканец с обширни познания за винарството, който изглежда идеален за нея.
Какво е необичайното в „Алисия и теоремата за безкрайната любов“?
Романът е написан с много силно чувство за хумор. Перипетиите на героинята, разказани от самата нея, са изключително забавни. Реших да напиша историята от първо лице, за да ѝ придам усещане за близост и автентичност, дори и изпълнението да е по-сложно и изпълнено с рискове.
Освен това исках да напиша история, която се развива във винарска изба. А в Испания има много малко жени, собственици на такива изби, и по една случайност по-голямата част от тях са в Майорка. Благодарна съм на Кати Рибот от винарна „Галмес и Рибот“ за това, че беше моята учителка и че ме напътстваше с вещина и опит в света на виното. Беше удоволствие да се запозная с нея и да посетя биолозята ѝ.
В крайна сметка и благодарение на всичко това, според мен, се получи едно чудесно лятно четиво.
Откъс
Представете си група маймуни, седнали пред няколко пишещи машини. Или още по-добре, представете си един милион маймуни, които пишат на машина по десет часа на ден.
Какво мислите, че ще се случи?
Правилно, познахте. Отговорът е нищо или най-много ще станем свидетели на безсмислено прахосани тонове хартия и един милион изпотрошени пишещи машини.
Но представете си, че вместо един милион маймуни вземем безкраен брой маймуни, които произволно тракат по клавишите на безброй машини в продължение на безкраен отрязък от време. Мислите ли, че ще успеят да произведат смислен текст?
Отговорът е да.
Макар и силно да се съмнявам, защото никой няма да стои и да чака на другия край на безкрая, за да види какво са свършили маймуните. Но щом бащите на статистиката твърдят това, коя съм аз, за да го оспорвам?
Работата е там, че ако приложа тази теорема в моя живот, това горе-долу означава, че ако вероятността да се запозная със свободен мъж в произволен ден е 0,6 на 100, а вероятността този мъж да ми хареса е 0,4 на 100, то вероятността и двете събития да се случат в един и същи ден е 0,6 x 0,4 = 0,24 на 100.
А това си е доста незначителна вероятност.
Така стана ясно и математически доказано, че е по-лесно маймуните да препишат на машина „Дон Кихот“, отколкото аз да си намеря гадже.
Освен ако времето ми на този свят не нарасне до безкрай. Което е невъзможно.
Не е ли депресиращо?
Забележка: Никога не съм била добра по математика, така че спестете си коментарите.
След като се опознахме малко, позволете ми да ви кажа, че моето име е Алисия Андраде и съм на трийсет и девет години. Аз съм средна на ръст, със слабо телосложение и имам най-непокорната коса в страната. Ако катеричка скочи върху главата ми от короната на някой бор, ще се оплете като рак в рибарска мрежа. Но този факт, разбира се, не е толкова важен за настоящата история.
По-важното е, че на тези години стигнах до следното заключение за живота: щастието е предател.
Но не в смисъл „обръщам ти гръб и не се занимавам с теб“, а „водя те за ръка до върха на света и когато си най-благодарна, доверчива и спокойна – особено последното – те блъскам от ръба на скалата“.
Свободно падане.
Съжалявам, че се връзвам на тези неща, и може би си мислите, че вече съм стара, за да вярвам, че пълното щастие е постоянно състояние на човешкото същество, но истината е, че си имам причини.
Освен това се чувствам абсолютно объркана, което е нетипично за мен.
Аз съм практична жена. Когато искам нещо, се опитвам да го постигна, без да се замислям особено за последиците. Не знам дали това е недостатък или положително качество, предполагам, че зависи от ситуацията, но от известно време ме връхлитат странни мисли за самотата и екзистенциалната праз-кой самонастанил се клошар, който отказва да се изнесе от къщата ти без съпротива.
Тогава разбрах, че трябва да направя нещо по въпроса. Все още бях млада и статистически погледнато, ако не се случеше нещо неприятно, се очакваше продължителността на живота ми да е около осемдесет години. Как щях да запълня цялото оставащо ми време? С пачуърк? Та аз дори не можех да произнеса думата!
Бях сама, или по-точно бях останала сама. И въпреки че събрах смелост и успях да продължа напред без щети за емоционалното си здраве, истината е, че често ми идваше да размахам бялото знаме.
Да го размахам и да го разкъсам.
А после хладнокръвно да го подпаля. Или още по-добре – да го дам на кучето да си бърше задника в него, както правеше на килима ми.
Проклето псе.
Песента ми беше изпята. Така се чувствах и нищо не можеше да смекчи унинието, което ме тровеше. Какво можех да очаквам от живота? Вторият шанс – когато нещата наистина се получават – се дава само във филмите или в книгите.
И се разиграва в следните сценарии:
- Мъжът ти те зарязва, но в теб се влюбва съседът ти, който е акушер-гинеколог, готин и на всичкото отгоре забавен. И той обича кучета като теб.
- Мъжът ти те зарязва, но се запознаваш с любовта на живота си на опашката в супермаркета само три дни след това.
- Мъжът ти не те зарязва, ти го зарязваш, защото е смотаняк и никога не те е правил щастлива. На следващия месец оперативният мениджър на фирмата ти се пенсионира и се влюбваш в наследника му. И той в теб.
- Мъжът ти не те зарязва, нито ти го зарязваш. Всъщност той е умрял и ти си останала сама и освен това травмирана. Но на погребението му се запознаваш с близък негов приятел, който е дошъл на опелото чак от Индия, където работи като лекар в една НПО. След шест месеца заминаваш да живееш с него в Аурангабад.
Харесват ли ви тези предложения?
Само че забравете за тях! Никога няма да ви се случи подобно нещо!
Кой се е запознал с любовта на живота си на опашката в супермаркета? Нека вдигне ръка. Ако си смъртоносно красива и неустоима личност, не влизаш в средностатистическия случай, така че си свали ръката.
В реалния живот нещата са по-скучни и това всички го знаем, и освен ако не сте по-малко взискателни и от екипа за гости на някое токшоу, ще ви се наложи доста да се потрудите, за да ви се даде втори шанс.
Шансовете намаляват правопропорционално с нарастването на годините ви.
Да, несправедливо е, но няма гише „Рекламации“.
Заместете променливата „съпруг“ с колега, приятел, гадже, „приятелогадже“, „приятел за секс“ или който и да е друг термин, прилягащ на интимния ви другар, и понятието „самота“ ще си остане непроменено и дразнещо непоклатимо през целия ви живот.
От друга страна, в романите младите вдовици предизвикват най-голяма жал, защото умрелият съпруг най-често, даже задължително е забележителен мъж, който трудно би могъл да бъде заместен. Но не и невъзможно. Накрая винаги изниква някой впечатляващ господин, който с лека ръка прави така, че споменът за починалия да се изпари в отвъдното и да потъне в забрава в отсамното.
Освен в „Призрак“.
Нали ме разбирате?
В реалния живот всичко е… по-сложно (в широооокия смисъл на думата). И то не само с втория шанс в любовта, с първия също (или там колкото пъти решите да пробвате).
Ако не вярвате, питайте мен, която бях една от тези вдовици, чийто невероятен съпруг е починал съвсем рано.
Преди шест години.
ШЕСТ!
И къде е вторият ми шанс? Заведен в папката „Невъзможни случаи“?
Казват, че бракът е като асансьор; всички, които са отвън, искат да влязат и тези, които са вътре, искат да излязат. Аз бях вътре, чувствах се уютно и в добра компания, но вратите на моя асансьор се отвориха внезапно и ме изритаха навън.
Толкова е просто.
Сега си вътре, после не си.
Много ми се искаше да свикна със самотата и присъствието ѝ да не ме измъчва толкова. Но защо беше толкова трудно? Защо не се примирявах? Понякога си мислех, че когато животът ни дава и ни отнема, го прави с някакъв умисъл. Навярно иска да ни насочи към съдбата ни. Но на мен ми беше адски трудно да приема новото си битие. Преди имах всичко, бях докоснала небесата с върха на пръстите…
А после го изгубих.
Но първите години в самота не бяха най-тежките. Наскоро осъзнах, че нищо няма да се промени, освен ако не взема живота си в свои ръце. Бъдещето ми зависи само и единствено от мен. Нито от съдбата, нито от провидението, нито от героите в романтичните филми, в които, от друга страна, също не вярвам.
Обаче аз съм такъв инат, че ако съдбата се е прицелила със смъртоносното си оръжие в краката ми, аз започвах да подскачам.
Въпреки че дори и така беше невъзможно да я избегна.
Затова реших да се възползвам от услугите на една онлайн агенция за запознанства, чийто собственик, Нина Попова, освен че беше рускиня, беше най-екстравагантната и загадъчна жена, която бях срещала. Бях се запознала с нея преди две години и тя се зае съвсем сериозно със задачата да ми търси мъж. Не знам защо го взе толкова присърце, може би ме е съжалила или пък е видяла в мен отчаяна жена. Каквато и да е била причината, аз приех предложението ѝ с предчувствието, че нещо в живота ми ще се преобърне, макар че по онова време единственото, което реално се промени в живота ми, беше мъглявата ми идея за мъжете.
Първият от списъка беше Санти, гимназиален учител от Валенсия.
Възраст: 42.
Семейно положение: разделен.
Деца: 2.
Положителни черти: образован и нормален външен вид.
Отрицателни черти: дълбока неприязън към бившата му; накрая чак аз я намразих. Също така имаше странния навик да си бърка в лявото ухо с нокътя – отвратително дълъг и закривен – на малкия пръст.
Не стигнахме до интимности.
После излязох с Давид, собственик на ресторант в Менорка.
Възраст: 46.
Семейно положение: разведен.
Деца: 1.
Положителни черти: много словоохотлив, решителен и освен това купуваше вино от моята изба.
Отрицателни черти: външният му вид беше… ммм… Да се ограничим само до това, че имаше външен вид. Точка. На втората среща ми представи подробно резюме на любовните си умения. Нямаше трета среща.
Не стигнах до интимности с него, но след известно време синът му ми изпрати съобщение, в което ми предлагаше тройка.
Отговорих му много учтиво – родителите ми и монахините от „Робини на Светото сърце Исусово“ не бяха възпитавали мен и сестра ми Вирхиния във вербална агресия – и го подканих любезно да върви на майната си.
Накрая излязох с Жауме, търговец от Майорка, който много пътуваше.
Възраст: 40.
Семейно положение: необвързан.
Деца: няма, доколкото знае.
Положителни черти: весел, жизнерадостен, умен.
Отрицателни черти: прекалено весел, прекалено жизнерадостен и прекалено умен.
Стигнахме до интимности, но един ден замина на едно от пътешествията си и не го видях повече. Не ми разби сърцето; в действителност не изпитах нищо. От началото знаех, че не е мъжът на живота ми. Забравих за него веднага щом си помислих, че щом като не намирам човек, когото да обичам, то е само по моя вина.
Бях станала… взискателна!
Неприятна дума.
Никога нямаше да си намеря мъж.
Въпреки че в своя защита трябва да отбележа, че и офертите на пазара не бяха да скачаш от щастие. На моята възраст, на крачка от четиресетте, единствените свободни мъже бяха разделени или разведени, или ергени със съмнителни качества. Ако на всичкото отгоре отсеем и онези, които бяха грозни като крокодили (да се знае, че аз не съм придирчива в това отношение, но все пак кой ще се съвземе така лесно от зловещо първо впечатление), възможностите намаляват драстично.
Нещата бяха много зле, но аз не се примирявах с перспективата да остана сама.