Каква жена си взе, Иване?
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки Личен архив
юли, 2010 г.
Това попитах Иван Христов, когато ми съобщи, че наскоро се е оженил.
„Като за мене“ – отговори той. Не го бях виждала от представянето на стихосбирката му „Бдин“, само разбрах, че е излязла и поетично-прозаичната му книга „Сбогом, деветнайсти век“, както и трудът, с който стана доктор на филологическите науки – „Кръгът „Стрелец“ и идеята за родното“. Имахме само една спирка време да говорим и не научих повече за това, как се е променил животът му, но сега знам, че още тогава Иван ми е казал всичко за
неговото американско момиче
Тя е усмихната, енергична и образована жена. Говори прекрасен български език. Пее, свири и танцува. Като за него е, но я познавате и вие. Гледали сте я в „Шоуто на Слави“ или във филма на Георги Дюлгеров „Козелът“.
Анджела Родел (вокали, тамбура) и Иван Христов (вокали, кавал) се срещат и остават заедно, защото им харесва да обединяват американския рок и българския фолклор като изпълнители в групата за етно-рок поезия „Гологан“.
Анджела казва, че да бъдеш заедно с някого в музикална група, е все едно да бъдеш с някого в едно семейство. Познавали са се, знаели са кой как мисли и чувства и какво иска от живота и тогава са се оженили. Не са имали момент, в който да правят списъци с плюсовете и минусите на другия. И продължава: „Преди хората са казвали: „Ти ще знаеш, когато е правилният човек.“ Има нещо вярно в това. Имала съм други връзки, и то дълги, но винаги съм се питала: „Този ли е човекът?“
При Иван нямала колебание
Пеела силно въпреки забележките на диригентите на хоровете, в които е била изпълнител в Америка. Силните гласове на певиците от „Мистерията на българските гласове“ я влюбили завинаги в българското народно пеене. Анджела изоставила руския език, който изучавала, втурнала се да учи български и през 1995 г. за пръв път се озовала в България на копривщенския събор. Завършила е Йейлския университет в САЩ, учила е в Софийския университет в България. Етномузиколог е.
Разказват ми, че на сватбата си са се опитали да спазят много от българските ритуали.
Анджела била взета от къщата на приятели. Иван откупил булката, а американските роднини затискали вратата отвътре, точно както си му е редът по български. По-късно сватбарите преминали цялото разстояние от църквата „Св. Седмочисленици“ до ресторант „Яйцето“ в Софийския университет, съпроводени от цял оркестър зурни.
„В американското общество хората пристигат от целия свят и ние нямаме единна култура в това отношение. Ритуалите и обичаите внасят нещо духовно в характера на сватбата и тогава тя не е само купон. Хубаво е, че наистина спираш да помислиш. Разбираш, че това е сливане между две семейства, че това е взимане на булка. Когато се забулва булката, се пее „Ела се вие, превива. Мома се с рода прощава…“. Моята преподавателка по пеене изпълни точно тази песен, докато ме извеждаха от къщата. Като си помислиш колко векове назад българските булки са били извеждани от къщи с тази песен… “
Заговорихме се дали е възможно фолклорът да се превърне в по-хармонична част от обществото и самия живот, вместо да се налага непрекъснато да бъде съживяван.
„В България има селища и семейства, които пазят фолклора. Но като цяло той наистина е като препариран. По време на социализма тук имаше такава политика, която „замразяваше“ фолклора и го поставяше на сцената. По този начин той се превръщаше в символ на държавата. Обаче по този начин много ценни неща са запазени с помощта на училищата, ансамлбите, читалищата. Но фолклорът живее в по-съвременен вид. Нашата група е жив фолклор. Ние сме хора на XXI век, слушаме рок и опитваме да правим музика, която говори на младите хора и на нас, като черпим от фолклора. Има други групи, които правят подобни неща. А и българският фолклор е жив и здрав в Америка, както Иван видя.“
Иван обяснява, че в Америка има балканско общество, което се интересува от балканската музика, както и от българската конкретно. Тези хора обичат да танцуват народни танци – български, македонски, гръцки. За тях те са нещо като тангото за нас. Обяснява си всичко това с факта, че фолклорът е предмодерно явление, което е космополитно.
„Той е преди идеята за национална идентичност. Затова ние можем да харесваме както българския фолклор, така и африканския, и прочие. В Америка хората предпочитат да бъдат обикновени. Казват си: „Аз не съм поет, не мога да видя интересните неща в живота. А тук всеки втори е поет. Всеки прави нещо гениално.Ние обвиняваме американците, че са материалисти, но ние сме по-големи материалисти от тях.“
Тук се включва Анджела:
„Това е останало при вас от соцвремето. Има толкова много награди и всичко се върти около тях. Не си поет, ако не си получил награда. В Америка на поезията се гледа като на нещо по-лично, а не такова едно социално-заводско. Там, ако си поет, означава, че сам си намерил път към това нещо. Докато тук, при вас, означава, че някоя преподавателка от гимназията те е накарала да участваш в конкурс, после си участвал в студентски конкурс… Не че не излизат добри поети от такава система, но социалното отношение към тях е малко по-различно.
Да вземем един Алън Гинсбърг. Той не е печелил нито една награда в Америка, но е световноизвестен поет. Би било хубаво и тук, у нас, да се промени това мислене за поета като за чиновник. По този начин ще стане важна самата поезия, а не само способността на поета да се позиционира в обществото.“
Питам Иван каква е била тази работа с колата, която го е блъснала. Бях прочела за това във фейсбук.
„Размина ми се, но беше голям стрес. Майка ми и сестра ми веднага казаха, че трябва да отида да ми леят куршум. Анджела много се учуди, защото това са езически ритуали, които при нас са все още живи. В такива ситуации много разсъждавам. Ние сме християни, но сме адски суеверни, докато при американците няма такава форма на суеверие.“
Анджела предполага, че това е така, защото през турското робство и по времето на социализма не сме имали възможност сами да определяме съдбата си и всичко е било въпрос на късмет.
„Тук има много силна вяра в късмета. Ние, в Америка, имаме чувството, че всичко е собствена инициатива.
Животът с човек от друга култура те кара да „разпитваш“ собствените си предразсъдъци и нещата, които взимаш за даденост. Това е голямо предизвикателство на интелектуално и творческо ниво. Не е лесно, но е много обогатяващо.“
Питам ги не им ли се струва, че в днешно време хората някак си се събират с другия временно, под наем. Не приемаме живота на другия като нещо свое. Затова и браковете са неустойчиви.
„Това е проблемът на съвременното консуматорско общество – казва Иван. – Ние искаме всичко да е лесно, да мине някак си гладко. Но лесните неща са нетрайни. Ето защо примерно чалгата не може да ни възхити. Тя е направена лесно, от някого, който нито много е чел, нито много е свирил, нито много е мислил. Така е и с брака.“
Имат съвсем малко момиченце. През деня Кенара е при детегледачка, после Анджела и Иван я взимат, разхождат се с нея в парка или пък отиват заедно на концерт.
Много мислих на какво ми прилича това семейство. То звучи. Звучи като българска народна песен, изпята на английски език със силен глас. Хубаво семейство, което като песента може да те развълнува и да те научи.
А ти какъв мъж си взе, Анджела?
„Много е хубаво да бъдеш с някого, който те предизвиква да бъдеш по-добър. Това харесвам у Иван. Мисля, че благодарение на него съм се развила много като човек, а то нали за това сме тук, на света. Да станем по-добри. Да реализираме своя потенциал. Той успява да ме предизвика, не ме оставя да следвам моите лоши навици. Хубавото при Иван е, че той никога не оставя нещата да станат навик. Той те провокира, пита те какво мислиш, какво правиш.“
Анджела за Слави и „Шоуто на Слави“
Слави е много интересна личност. Разглеждам го като етномузиколог. Той има абсолютен контрол върху кариерата и имиджа си. Той е и изпълнител, и продуцент, и водеща фигура в масовата култура. Не мога да се сетя за друг такъв пример в Европа и Америка. Музикантите обикновено са най-долу в хранителната верига, но той се е направил най-горния. Културните йерархии са много подвижни по време на преход и е любопитно как е видял някаква възможност, липса в пространството на популярната култура.
Ние имаме такъв израз, който означава „Хем да наблюдаваш, хем да участваш“. Мисля да напиша етномузиколожки неща за моите впечатления от участието ми в „Шоуто на Слави“.