БЕЗОГЛЕДНОТО ХАРЧЕНЕ

 

 

 

Да си купите неочаквано нещо съвършено ненуж­но и скъпо и така да се възнаградите за постигнат успех, да се утешите в минути на тъга с някой подарък – това са все жестове, които издават, че обичате себе си и удоволствията от живота. Но ако човек постоянно живее над финансовите си възможности – харчи повече, отколкото получава, – взима заеми, които не може да върне, и така рискува своето и на своето семейство благополучие. Тогава трябва да се запита какво точно става, по дяволите?!

Не се заблуждавайте, че с напредване на възрастта човек естествено започва да харчи по-разумно. Разумното харчене се учи от ранна детска възраст. Мнозина от нас не са го научили. Доказателството е, че не умеят да планират бюджета си. В детството си тези хора или не са получавали джобни пари, или пък са получавали, но родителите им са упражнявали жесток контрол, как се харчат те. А може и да са получавали повече, отколкото са им били необходими. В резултат детето не се научава да контролира своите потребности, още по-малко пък – да се съобразява с нуждите, желанията и финансовите възможности на другите хора. Когато това дете порасне, ще му се наложи да се самообучи в разумно харчене. Което, естествено, е по-трудно, отколкото в детството, но друг изход няма.

„Защо не се удържах? Как ще се справя сега, когато имам два лева в портмонето?“ Тези въпроси пораждат тревога, която се усилва с осъзнаването на безполезността на придобитото. И тъкмо се поуспокоите, ръката ви отново бърка в портфейла. Психолозите наричат това поведение компулсивно (натрапчиво) пазаруване. Сполита най-вече хората, израсли в семейства, където е било прието „да се запушва устата на детето“ с шоколадче или подарък. То например е паднало. Боли го и му се иска някой да го прегърне и утеши. Но мама е много заета и за успокоение му подава шоколадов бонбон. Порасналото вече дете възпроизвежда същата схема – щом се почувства зле, отива до магазина. Покупката му носи обаче краткотрайно облекчение, защото реалният проблем си остава нерешен. Още повече че тези проблеми се натрупват и изискват все по-сериозно и по-сериозно пазаруване. И така, до момента, в който тази схема на действие не се превърне в сериозен проблем сама по себе си. Тогава шопингът може да бъде сравнен с наркоманията или булимията. Безконтролното харчене на пари също е форма на зависимост.

Главата на семейството неочаквано купува скъпа система за домашно кино, в резултат на което семейството не може да си позволи лятна отпуска на море. Това е незряло поведение. Вместо да се грижи за децата си, бащата се конкурира с тях в купуването на „играчки“ (в случая системата за домашно кино е играчката на възрастния мъж). Скритото послание е: „Не искам да бъда възрастен, не съм готов да отговарям за другите.“ Скритото послание на жената, която си купува поредното скъпо бижу, може да е: „Обърнете ми внимание! Нуждая се от любов.“ Скритото послание на порасналия син, който изхарчва цялата пенсия на майка си, е: „Сега аз съм важният, ти зависиш от мен и не можеш да ме накажеш, каквото и да направя.“

Във всички случаи неразумните харчове крият психически проблем. Важно е да разберем какво всъщност моли душата ни – любов, сигурност, признание? Да спрете разточителството, можете само ако осъзнаете и удовлетворите реалната потребност, скрита зад безконтролното харчене.

Понякога можете да решите да помогнете на някой свой разточителен приятел, като платите дълга му. Но в най-добрия случай този жест от ваша страна ще го накара да се замисли за поведението си само до следващия „пристъп“ на шопинг мания. А в най-лошия той ще започне да крие от вас за какво харчи парите си – до момента, когато натрупа пак много дългове и е принуден да ви помоли пак за помощ.

Повечето компулсивни покупки се правят насаме. Ако си поставите за задача да придружавате човек, склонен към прекалено харчене, докато обикаля магазините, ще му помогнете много повече да се въздържи от излишни разходи.

За да се спасите от безотговорното и безогледно харчене, започнете да си водите дневник на разходите. Записвайте в него не само стойността на покупките, но и условията, при които сте ги придобили. Как сте се чувствали в момента на самото купуване – самотни, тъжни или весели. А след това? Удовлетворение ли сте изпитали, или чувство за вина?

Когато ви хрумне да купите нещо, не бързайте. Седнете в някое кафене и спокойно се запитайте: „Защо ми е това, което искам да купя? Какво не ми достига? Какво е моето истинско желание?“ Отговорите на тези въпроси могат да ви откажат да похарчите парите си.

 Предварително определяйте сумата, която можете да похарчите за удовлетворение на неочакваните си желания.  Закрийте кредитната си карта.  Излизайки сутрин от вкъщи, не взимайте със себе си повече пари, отколкото възнамерявате да похарчите.

Тези мерки за безопасност ще ви помогнат да пазарувате с радост, без да изпитвате чувство за вина.

 

Чувство на обида и безнадеждност обзема всички, чиито доходи са засегнати от кризата. Даже и да не става дума за крупна загуба на пари (да кажем, на средствата за съществуването ни въобще), а просто за орязване на премии, за процентно намаление на заплатата… Но защо се чувстваме толкова ужасно?

Благополучието ни дава основание да вярваме, че е по силите ни да контролираме живота си. То ни отклонява от мисълта, че сме смъртни. Но когато реалността се вреже в безметежния ни живот (когато ни намалят заплатата), ние губим стабилна почва под краката си. В този момент се разрушава нарцистичната ни фантазия за собственото ни всемогъщество и безсмъртие. Обхванати от паника, започваме да разбираме, че не е по силите ни да влияем на нищо около нас…

Реалността може да ни нарани. Ако признаем този факт, ще си спестим много неприятности и ще приемем живота в цялото му многообразие. И ще започнем да ценим много повече радостните моменти в него.

Когато в обществото „умрат“ други важни ценности, на преден план излиза… цената. Струва ни се, че паричната стойност властва над нас самите, защото олицетворява онова, с което сме се сдобили и на което можем да разчитаме. Заблуждаваме се, че когато доходите ни растат, ценността ни също се увеличава. Затова намаляването на доходите се възприема толкова болезнено. Все едно някой ви е казал, че нищо не струвате. Но нима вие сте парите, които имате?!

Чувстваме се несправедливо обидени и се ядосваме на онзи, който (както само ни се струва) ни е ограбил, унизил и обидил. Но търсенето на врага (хора или обстоятелства), на виновния за това, че животът ни се променя, ни пречи да осъзнаем собствената си отговорност за произтичащото. Не сме избрали правилно своята работа? Не ни достига професионализъм? Струва си да си отговорим точно на тези въпроси и да поемем отговорността за онова, което ще се случи с нас утре.