БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТТА – втора част част

Клеоники Георгиаду:
„Един ми дава камион, друг ми дава шофьор“

 
от Мирослава ИВАНОВА
Снимки Антимос ГЕОРГИАДИС 
 
 

 
 
Един камион и шест коли. Накъде са тръгнали?
 
Колкото и да се мъчите, едва ли ще се досетите, защото почти съм сигурна, че не сте участвали в подобно нещо. Не ви е идвало наум, приятелите ви са други или просто ви мързи. 
Това интересно шествие превозва храни, играчки, лекарства и приятели. За десет години тази сговорна дружина е посетила десетки домове за деца в България. Домове за деца без родители, домове за деца с умствена изостаналост, домове за медико-социални грижи за деца… Независимо как ще ги наричаме, това са
 
места и деца, които винаги са в нужда
Благотворителността е хубаво нещо. От тези, които виждаш дори когато си затвориш очите. Но Ники, както я наричат приятелите й, не пуска никакви илюминации около благотворителните си постъпки и нямаше да знам за тях, ако не я познавах лично.
„Започнахме да правим всичко това през 1998 г. Виждаше се, че има много хора, които се интересуват, но имаше една слабост – някой да го организира. Работата ми тогава беше такава, че аз много пътувах из България и контактувах с фирми, които имаха възможност да дават пари, но нямаха време да мислят къде да ги дадат. Участвала съм и във фирми, които даваха пари наляво и надясно, но не ми харесваше, че някак си парите винаги оставаха в София, където местата са подредени, хубави. Докато обикалях България, се срещах и с хора от малките общини и селата. В разговорите си с тях разбирах колко души живеят в селото, какво има там – училище, болница, какво? Виждах, че има домове за деца в самите села. Това ми направи голямо впечатление. В Гърция тези домове са в близост до големи градове, а тук в много малки градове и села има такива домове. Така започнах да посещавам такива места, а идеш ли там вече…
 
 
то те кани да помагаш
Всичко, което виждаш, те кани да участваш, искаш или не искаш. Когато отидеш в дом, в който децата не са яли месо през последните 30 дни, това не можеш да го забравиш, като се прибереш в София. Разказвах това, което съм виждала, на моите приятели състуденти и така тръгна всичко. С тях постепенно започнахме да работим на високи позиции в големи фирми. Сега един ми дава камион, друг ми дава шофьор и никой от нас не забрави, че през 1998 г., когато бяхме студенти, всеки беше дал по 100 лева, за да помогнем на един дом. А заемеш ли висока позиция, започват да те слушат, защото вече имаш голям стаж в това, което правиш. От друга страна, вече имам познати сред местните хора в общините и в градовете, които гарантират, че това, което осигуряваме, ще стигне до децата. Случвало се е и да пращаме продукти, които след това са се продавали някъде.“
Нали знаете, че думата „талант“ има значение на парична единица, широко разпространена в древна Гърция? А питали ли сте се преди каква е разликата между подаряване и благотворителност?
 
 
В капката талант е разликата
Благотворителността не означава само да имаш и да дадеш. За благотворителността е нужен талант в онзи смисъл на думата, в който тя означава дарба, или вродена способност.
Клеоники Георгиаду пристига от днешна Гърция в България през 1995 г. Завършила е право, работила е и като журналист, говори английски и много добър и симпатичен български. През последните години е заемала все ръководни длъжности в големи компании. Сега е изпълнителен директор на „Дромеас“ – България.
Когато за първи път посетила дом за деца, поискала да помогне и го направила, била само на 21 години.
Списъкът с важните постъпки в живота на човек не е толкова дълъг. Списъкът с важните постъпки в живота на една успяла жена – също.
Благотворителността безспорно е една от тях, но не е ли тя акт на една по-зряла, да не кажа, напреднала възраст?
„Не е вярно, че след 50-годишна възраст започваш да правиш благотворителност.
 
Благотворителността не е хоби
Когато влезеш в един дом, самата ситуация те вика. Няма значение дали си на 20, или на 50 години. Зависи от човека, не зависи от възрастта. Трябва да си само много загубен, за да не участваш. Ние сме все млади хора.
Трябва да имаме съзнание за какво става въпрос, какво става около нас. Ние живеем като под стъклен похлупак, но около нас има мизерия и ако изчакваш да „участваш“ в тази мизерия чак след като навършиш 50 години, ще бъде много късно. Нищо вече няма да можеш да поправиш.“
Благотворителността, на която медиите обикновено дърпат панделките, е лъскаво опакована и осветена от блясъка на много светкавици. Ако си позволявам да давам медийна тяга на това, което прави Ники Георгиаду заедно с приятелите си, то е, защото, като чете човек вестниците и списанията, излиза, че животът има само две страни – една лъскава и една тъмна – и между това светло и тъмно сякаш няма нищо и никого. А то има. Снимките, които ви показваме, са от миналогодишното посещение на Стаматис, Стефано, Калоян, Манос, Еми, Йоргос, Боби, Антимос, Филип, Мариос, Димитрис, Милена, Харис, Мариана, Мария, Ценко, Лазарос, Виктор, Константинос, Ели, Тасула, Биляна, Елмира, Пламен, Антоанета, Виктория и Ники в „Дом за нашите деца „Свети Никола“ – Благоевград.
„Съвсем различно е, когато
 
 
участваш не само с пари, а с работа
Това направих и миналата година. Не искам да плащам на фирми, които организират тимбилдинг. Дадох възможност на екипа от фирмата да участват не с пари, а с организация. И да участват в нещо, което е истинско, а не примерно да ходим в гората и да играем на карти. Участваха всички и… стана. Всеки влиза в друга роля, ти може да си мениджър, но махаш тази роля и започваш да опаковаш.
Сега сме сложили снимките с децата на място, където всеки ден можем да ги виждаме. Всеки има в компютъра си снимки на децата, които се усмихват, които ядат нещо.“
Мъдри хора са казали, че би било много хубаво, ако всяка вечер, преди да заспиш, помислиш какви три добрини си направил през деня. Неслучайно темата за благотворителността ме отведе при тази млада жена с много приятели, която със сигурност заспива спокойно, защото непрекъснато помага на някого. Прави добрини, не се спира и не се изморява.
„Естествено, не можеш по този начин да координираш сто души. Ние не сме фондация, ние сме компания от приятели. Мащабът е малък. Но примерно всеки, който изпраща камион за Варна, Бургас или другаде, се обажда на някой друг и го пита има ли продукти за изпращане, защото натам заминава камион. После звъним в съответната община, за да приемат това, което сме изпратили. Това, което правим, не е нещо, което се случва само на Коледа, защото
 
нали работим всяка седмица
Това е идеята, проста е. Всеки човек има желание да участва. Никой не участва, за да ми направи услуга на мен. Участваме и с личното си време: да опаковаш подарък, за да го купиш преди това, да купиш продуктите… което е нещо повече от това да дадеш 100–200 лева или повече.“
Ако интересът ви към света на нуждата се е събудил, сигурно сте си помислили за собственото си дете, което всяка вечер ви се обажда и пита: „Какво сладко ще ми донесеш за ядене?“ Вашето дете може да ви пита това всеки ден, защото всеки ден се връщате при него.
Тези деца няма на кого да се обадят или просто не могат да го направят, защото са болни. Ние не сме виновни за това, нито пък можем като с магическа пръчка да ги прехвърлим в светлата страна на живота, но можем да ходим при тях. Това е нещо повече, отколкото само да знаем, че можем да го направим, но да не го правим. Никак не е възможно да променяме природата на нещата само като ги наблюдаваме…
Посещението в дом за деца свършва винаги по един и същ начин. Малчуганите се скупчват на прозорците и само гледат. Не махат с ръце, както се прави, когато се разделяш с някого за малко, понеже не са сигурни, че някой пак ще дойде при тях.