БОЛЕН СЪМ, ЗНАЧИ СЪЩЕСТВУВАМ

Болен съм, значи съществувам
 
февруари, 2010 г.
 
 
 

© G. YASEMIN SUMER – 123rf.com
 

 
Пред лицето на болестта човек пропада в бездна, губи волята си за търсене на смисъл. Когато придаде смисъл на болестта, човек може да ù въздейства…
 
 

Много хора се предават още щом срещнат болестта – земята се отваря под краката им и те падат в дупката още преди да са осъзнали какво точно се случва и какво могат да направят, за да оздравеят. Надяваме се, че следващите редове ще ви помогнат да се отнесете към изпитанията на болестта с

 
необходимата надежда
Съвременната медицина не дава достатъчно задоволителен отговор на въпроса, какъв е смисълът на болестта. Медицината е много ефективна и може много. Тя обаче е обърната само към нашето физическо тяло (тялото като обект) и не се интересува от психологическото измерение на човека (тялото като субект). Когато „разпада“ човешкия организъм на съставните му органи, клетки и молекули, медицината забравя за връзките между тези отделни детайли, които превръщат човека в човек и го свързват с останалия свят.
На болния му се струва, че лекарят се занимава единствено с механичната страна на нещата: „Лекарят лекува тумора ми, но не и мен.“ Да, напоследък медицината напредна твърде много, но именно в чисто биологичното възприемане на човека. Назрял е моментът за промяна на това положение. Време е да одушевим телесността, да видим душата в тялото. Душата, която мисли, мечтае, надява се, чувства…
 
Болестта е криза
която поставя пред нас въпросите „Защо съм болен?“, „Какво се случи, че се разболях?“. Тя настъпва като опасност, но и като шанс да разберем, че ние представляваме себе си и можем да се променяме. Болестта е покана към развитие и израстване. Когато се окажем лице в лице с нея, ние губим обичайните ориентири и започваме да се чувстваме като деца. Във всяка човешка култура съществува система от обяснения на феномена на болестта, която е призвана да структурира този хаос. При различните култури и народи откриваме общи понятия за равновесие, хармония, красота, на които е основана представата ни и за здраве. Освен това навсякъде присъства идеята за колективната отговорност по отношение на живота. Хаосът, в който ни въвлича болестта, провокира така присъщата на човешката природа фундаментална потребност от търсене на смисъл.
Болестта е многопластова и многозначна и не е възможно в нея да бъде намерен единственият универсален смисъл. Различните аспекти на болестта са отразени във вече съществуващите различни думи, които се използват в българския език за нейното обозначаване. „Заболяване“, „болест“, „разстройство“, „недъг“…
Има три смислови граници на болестта, които са сполучливо отразени в английския език. За да бъде обозначена биологичната страна на болестта, съществува дума desease, която обяснява материалната, органичната природа на явлението. В понятието болест (думата, която ние използваме), влиза и субективният смисъл, който влагаме, когато имаме предвид вътрешното неблагополучие, лошото самочувствие. В английския език това се изразява с думата illness. Съществува и трета дума, която отразява друг аспект на болестта. Думата sickness характеризира болестта като социокултурен феномен и я разглежда като проблем на цялото човешко общество. Важното е не да търсим смисъла на болестта и да се взираме в значението на думите, които използваме за нея, а сами да є придадем смисъл.
Именно върху този механизъм Виктор Франкъл, австрийски психиатър, основава логотерапията. Франкъл е хвърлен в германски концентрационен лагер по време на Втората световна война. Той забелязал, че концлагеристите имат по-голям шанс да оцелеят, ако им се удаде
 
да придадат смисъл на своето страдание
Да осъзнаят, че да преживееш, означава да дадеш възможност на надеждата. Именно това помага да бъде преживяна ситуацията на абсурд. Позволява да видим себе си в бъдещето, да изпитваме положителни емоции, които са изключително необходими за нормалното функциониране на нашето тяло.
Пред лицето на болестта човек изпитва същото. Попада в бездна, която му отнема волята за смисъл. Когато придаде смисъл на болестта, човек може да є въздейства. Ако човек повярва, че е жертва на рака, остава му единствено да се моли на бога или да проклина онова, което според него е причина за нещастието му. Съществува и друг вариант на действие. Да се обърнете към своето нещастие и си кажете: „Моето положение е резултат на лоши навици. Ако променя навиците си, бих могъл да променя хода на нещата и така да получа власт над болестта.“
 
Надеждата и положителните емоции
усилват възстановителните процеси и укрепват имунната защита на организма. Ако искаме да помогнем на тялото си да се излекува, трябва да изучаваме психологическата страна на болестта и да съумеем чрез разума си да продължим предписаното лечение. При това е необходимо да се съпротивляваме на съвпадението между символичния смисъл на болестта и нейната биологична природа. В противен случай рискуваме да сбъркаме интерпретацията на симптомите на болестта с реалните є причинители.
Иначе казано, да се опитваме да обясняваме всичко с помощта на психологията, е опасно. Необходимо е да се отнесем много сериозно към такива интерпретации, при които болестта се разглежда изключително като физически израз на психологически проблеми и вътрешни конфликти. Някои психотерапевти са на мнение, че осъзнаването и решаването на емоционалните конфликти сами по себе си могат да излекуват такива болести като рака. Абсолютизирането на психологическите и емоционалните причини като единствено възможни за възникването на болестта е опасно. Причините за възникването на болестта са комплексни – наследственост, начин на живот, психически травми, режим на хранене… Психологическият стрес е само един от тези фактори. Би било абсурдно да предлагаме готово обяснение от рода на „Ракът на гърлото е резултат на това, че на човека не му се удава да изрази това, което мисли (липсва му онова свободно и гъвкаво съзнание, за което стана дума по-горе)“, без да отчитаме обстоятелството, че този човек е пушил по две кутии цигари на ден. Освен това има болни, които някой е успял да убеди, че тяхното състояние се дължи единствено на психологически причини, в резултат на което те прекратяват лечението си и се подлагат единствено но психотерапия, което е огромна грешка. Едно от най-незначителните последици на тази грешка е, че тези хора започват да изпитват чувство на вина за това, че не са се справили с болестта. 
В процеса на осъзнаването на болестта ние неизбежно се срещаме със самообвинението. Никой не е виновен за своята болест. В същото време ние сме длъжни да се научим
 
да бъдем отговорни за своето здраве
Сред многото фактори, които могат да причинят болестта, са и тези, които всеки от нас има власт да елиминира. Профилактиката е много по-добра от лечението. Така че да придадем смисъл на болестта, означава и да осъзнаем нашата собствена отговорност за процесите, които са я предизвикали. С придаването на смисъл е свързана и промяната на начина на живот. В това именно се изразява нашата реална власт над болестта. Въпросът е как да постигнем тази власт.
Всеки от нас е неповторим. Всеки от нас има собствена и уникална житейска история. Ето защо е необходимо лекарят да помага на пациента да намери собствен смисъл в страданието, да уважава и да се съобразява с вътрешния му свят. Съвременната медицина отделя малко място на този кръг от въпроси. Психотерапевтичната подкрепа като съпътстващо лечение би могла да окаже безценна помощ за лечението на пациента.
Необходими за здравето са гъвкавото, свободно и подвижно тяло, както и свободното и леко съзнание, способно да се съмнява и да се променя. Специалистите казват, че всичко това може да бъде постигнато, стига да се доверявате на себе си. Колкото повече се доверяваме на себе си и света, толкова по-гъвкави и готови за промяна ще бъдем. Важи и обратната зависимост. Колкото по-гъвкави и адаптивни сме, в толкова по-пълно хармония ще бъдем със себе си и толкова по-пълноценно бихме се реализирали на житейското поприще.
 
Имате рак
Диагнозата е съобщена. Няколко кратки и ясни думи отварят най-огромната пропаст, пред която някога сте били изправяни. Въпреки че днес почти половината от жертвите на онкологични заболявания могат да бъдат излекувани, диагнозата рак остава синоним на нелечима болест в съзнанието на хората. Това съобщение винаги е драма за пациента и изпитание за лекаря. Вече съществуват специалисти онкопсихолози, които са готови да помагат както на пациента, така и на лекаря, който ежедневно трябва да произнася страшната диагноза. Пациентите са склонни да упрекват лекаря в равнодушие. Ето как няколко болни се връщат към минутата, която е променила живота им завинаги.
 
„Отидох да проверя резултатите от изследванията, а лекарят вика:„Имате злокачествен тумор.“ Краката ми се подкосиха и веднага си представих раковоболни хора, които съм виждала – без коси, прежълтели, слаби, отчаяни…“
Емилия, 51 години
„Моят лекар подходи към диагнозата ми, все едно бяхме участници във виц. „Поздравления – каза той. – Вие имате рак.“ Вцепених се. Имах нужда да влезе някой – директорът на болницата или министърът на здравеопазването – и да ми каже: „Колегата се шегува. Черен хумор, но все пак се шегува!“ Нищо подобно не се случи. Диагнозата ми беше рак.“
Христо, 65 години
„Когато чух диагнозата, престанах да слушам по-нататък. Но гласът на лекаря ми действаше добре. Не чувах какво ми говори, но тембърът му ми звучеше успокояващо.“
Елена, 29 години
Винаги ще помня този ден, в който гинекологът дойде в стаята, в която лежах, и ми съобщи, че имам рак на шийката на матката. Валеше дъжд. Лекарят беше дошъл направо отвън, водата от чадъра му се стичаше върху пантофите ми и там се събираше с капките от моите сълзи. Първото, което си помислих, е, че няма да видя как расте синът ми. Той беше едва на четири години, а аз – на 33. Помислих и за съпруга ми, и за майка ми, които само допреди малко бяха при мен. Те скоро се върнаха, без да подозират нищо. Майка ми носеше кутия с любимите ми бонбони.“ 
Юлия, 45 години
Роднините също са изправени пред изпитание и не знаят какво да кажат и какво да правят. Много често роднините започват да се държат така, сякаш ракът е съвсем обикновена болест. Въпросът, дали такова поведение е добро, е спорен. Според някои по този начин близките дават неоснователни надежди на болните и по този начин само усилват техните страдания.
В граничните моменти между живота и смъртта много от болните или техните близки се обръщат към религията и търсят помощта на свещеници.
„Майката на момчето, което дойде при мен, умираше от рак цели три години. Претърпя множество операции и тежки курсове по химиотерапия. Синът дойде, защото искаше да говорим за живота, за смъртта и за самотата.“
Отец Иван
В този момент болните имат нужда от искрени отношения в семейството. Именно благодарение на тях остротата от болката се притъпява. По този начин жертвите на рака могат да говорят искрено за страховете и мъката си. Близките също трябва да изразяват своите чувства искрено.
„Лекарят съобщи първо на мен диагнозата на съпругата ми. Имах големи колебания, как да постъпя. Нямах сили да повторя пред нея това, което чух от доктора. От друга страна, не можех да крия от нея истината. Събрах сили. Събрах толкова сили, колкото бяха необходими и за нея, и за мен. Казах є. Съпругата ми почина от рак на панкреаса, но не съжалявам, че постъпих честно с нея. Докато се бореше с болестта, нито веднъж не ми се наложи да вляза при нея с изкривена и лъжлива усмивка. Усмихвах є се, защото я обичах, и мисля, че истината є помогна спокойно да приеме края. Смъртта застана до нас, но отношенията ни бяха искрени и дълбоки. Именно това ни помагаше, докато минавахме през нашето последно общо изпитание.“
Петър, 67 години
Няма универсален добър начин, по който подобна диагноза може да бъде съобщена. Важното е пациентът да чувства съпричастността на лекаря.
Болният има правото да знае истината. Той има право и на надежда. Обикновено съобщаването на диагнозата отключва чувството на страх и мрачни предположения. За лекаря това е начало на нова битка за живота на човека и за качеството на неговия живот – до края. За пациента и близките му – също.